Well, Hello Sydney!

“There is nothing like your first view of Sydney. Don’t fight the urge. Shoot it, share it, send it, tweet it, inspire a little jealousy in your homebound friends and family.”
Така започва официалния гайд на Сидни.

Аз го прочетох, няколко часа след като ми се беше вече случил my first view of Sydney и знаех, че не преувеличават.

След като се борихме близо час и половина с градски транспортни средтсва най-различни, за да стигнем от отдалечения ни хотел до центъра на Сидни, към 15ч излязох през подлеза на спирка Town Hall, в сърцето на City Business District-a с вътрешната убеденост, че няма как да ми хареса.

Тръгнахме по улицата пред нас – тясна, сравнена с Мелбърнските, и оградена от небостъргачи и вековни колониални сгради. Духаше пронизващ пролетен вятър – някакъв пасат. Нямахме особена видимост надалеч в никоя посока – градът все едно ни беше пуснал в пазвата си.

Влязохме в парк, минахме още старинни и величествени сгради, излязохме на слънце, гмурнахме се отново в между-уличия.

***
Светофари, улици, хора, сгради, още светофари.

Спиране, тръгване – трафик; зелени паркове.

Хора бързат, хора лежат на трева; аз пресичам улица, аз затварям очи срещу слънцето – въздух и вода, град и кафе, хаос и многоетажие.

***

Изведнъж осъзнах, че ме е обзело ужасно вълнение след всяка една крачка по тези улици и всеки един квадратен метър гледка, който всмукват очите ми. Сърцето ми се разтваряше като след байпас. Инжекция адреналин. Иска ти се да го размазваш по кожата си, да си го втриеш във венците – да го консумираш като пристрастен, този Сидни.

Сидни е като арабска жена – черен отвън и любовен отвътре.
Търся сравнение за усещането ми когато минавах за първи път, покрай външната страна на Кралската ботаническа градина на път за пристанището и Операта...

Сянка ми пазеха палми, слънцето изникваше след всеки процеп небостъргачи, а пред тях -старинни библиотеки, катедрали, бивши кралски домове....

С хората се харесвахме. Виждахме си го в очите.

Не съм усетила в кой точно момент градът ме е харесал и аз него.

Седях на стълбите пред Операта, така че да гледам пристанището и фериботите. Спокойна, че няма как да си тръгна завинаги от това място. Имаме някаква несрязана пъпна връв – като стари любовници, неостарели сме.

Има места, които харесвам и съжалявам, че си тръгвам от тях. Този град ми стои в сърцето – усещам го на едно вълнение разстояние. Недалеч и нечужд. Някаква събудена тръпка от преди – калена и дълбока. Намерена.