Нямам предвид котка, куче или заек, а човек.
Не?
Щом не познавате, значи не живеете в нашия блок или в някоя от кооперациите от същата редица.
Те се нанесоха в края на пролетта, началото на лятото. Тази година, 2010. Още си спомяням старата покъщнина, която пръснаха от един камион в задния двор на блока. Странни хора. Така и не мога да разбера всъщност колко човека се нанесоха. Със сигурност един мъж на средна възраст и една жена, която най-вероятно му е жена. Мъжът е с почти бяла коса, но изглежда запазен - имам предвид, че не е напълнял. Жена му е с къса коса - прическата на жените на средна възраст, поняпълняла. Прилича ми на жената на Баш Майстора, ако си спомняте филма - с тесни рокли, които преливат и добре оформени прасци - заради повечкото килограми върху средно високите токчета. Май се казваше Сийка. Филмовата героиня, съседката - не знам. Той никога не я вика, за да чуя име.
Изглеждаха ми странни птици от самото начало. Някак си е странно за хора като тях да си сменят дома. На тази възраст техните приятели живеят в поостарелите си апартаменти, в които са изгледали децата си и пестят от ремонт на апартамента, за да може синът да кара магистратура. Такива хора не си сменят жилището. Те живеят в жилището, което ще завещаят на децата си. По тази причина новите съседи ме изненадаха.
Но това далеч не е най-странното около тези хора. Най-странното е, че те уж се нанесоха в новоото жилище, но всъщност не живеят в него. Те живеят на терасата. Терасата, която е на нивото на нашите кухненески прозорци, гледа срещу тях и е на 20ина метра разстояние. В началото постоянното им присъствие "в кухнята ни" беше изнервящо. Някой седи и пуши срещу теб докато ядеш. Ако забравиш дали си изхвърлил вчера боклука, спокойно можеш да ги попиташ - те ще знаят. Те също знаят колко пъти соля мусаката докато я готвя и в колко часа ставам сутрин. Понякога като вляза в кухнята и погледна към прозореца, инстинктвно махвам с ръка - струва ми се неучтиво да пренебрегвам тяхното присъствие, а и те съсредоточено очакват някакво внимание.
Сигурно бихте попитали, все пак какво правят през цялото време на терасата? И това не е някоя от ония прекрасни тераси с много зеленина и тента, която да пази сянка ли е?
Не, хора! Това е ужасна, мръсна, бетонна тераса, на втория или дори първия етаж (отдолу има само гаражи)! На терасата няма масичка, няма цветя, не се простира. Там просто има две ниски столчета, на които прекарват дните си мъжът и жената на средна възраст. Не, че съм ги виждала тези столчета, просто предполагам, че ги има под телата им, съдейки по позата, в която са сгънати съседът и съседката. И пушат. Сутрин ставам за работа и съседът стои сънен и рошав и пие вече кафе. След малко излиза и жена му - също рошава, с горнище на анцуг, върху пижамата и ръце в джобовете на горнището, защото току що се е измъкнала от леглото. Аз тръгвам на работа и ги оставям да пият кафе на терасата.
След първоначалната ми изненада от техния странен начин на живот, или по-скоро странно място на живот, сякаш ги бях позабравила, или по-скоро посвикнала с вечното им присъствие някъде в периферията на кухнята. Времето през последните седмици се смръчка и овлажни, а това за мен беше достатъчно обсебващо съзнаниети ми нещастие, за да забелязвам какво става на отсрещната тераса. В петък вечер точно преди да си легна, изтичах в кухнята да пия вода, ей така по бельо. Светнах лампата, изпих половин чаша и се обърнах, за да притичам по обратния път към леглото. Тогава забелязах една червена точица на терасата. Загасих лампата и след като очите ми свикнаха с тъмнината, успях да различа силуета на мъжа-съсед, който пушеше спокойно на 3 градуса температура, в тъмното, седнал на дървеното столче. Все едно беше на слънчева веранда над океана в Малибу, а не на метри от кален заден двор в средностатистически софийски квартал. Брррррр! Той е луд - в този студ! И изтичах към леглото, като преди да легна метнах и още една завивка. Бррррр!
На следващата сутрин с две печки-духалки разположени в противоположните ъгли на стаята, някак си успях да се отпусна в този ранен октомврийски студ. Свита пред топлите струи, не можех да си представя, че има живот навън. За мен живот съществуваше само в траекторията на топлите въздушни струи на печиците-духалки - гениално изобретение от миналия век.
Дрън-н-н-н! Блъсна се врата.
Дрън-н-н-н-н! Блъсна се отново.
Е, явно, че има живот навън. Дори този живот току що блъсна вратата на терасата отсреща.
Затътрям се увита в един спален чувал до кухненския прозорец.
Поглеждам - те!
В този студ!
На терасата!
Отново!
Аз нямам обяснение!
Не може да стоиш на тази тераса, с тази гледка, в този студ доброволно! No way! Почвам да си мисля, че те са наели само терасата на апартамента и правото да минават от входната врата до врата на балкона. Възможно ли е! Изглеждат все едно ползват апартамента in shifts с още някакви други хора и сега е ред на другите да са вътре. А нашите стоят и ги чакат на терасата. Все едно са в студенстки град и съквартирантът прави секс в стаята.
Много искам да ги питам. Много искам да разбера защо стоят постоянно навън. Нямам повече предположения, наистина!
Или може би това е наказание, защото от две години се каним да сложим пердета на кухненските прозорци, но това така и си остава просто тема за разговор, докато чакаме да се втвърди заливката на мусаката.
Едва ли! Не вярвам в прозаичните причини!
Ех, този живот наистина се оказа сцена, а вече имаме и публика!
Бис! Бис!
