Bondi Beach, Sydney

Този ден беше ред да разгледаме някой от плажовете на Сидни.

Избираме източния район – прословутият, според всички туристически пътеводители, Bondi Beach. Добри е намерил паркинг в района за всеки случай, но като цяло предполагаме, че няма да е проблем да паркираме просто някъде близо по плажа. Приближаваме се, приближаваме до въпросния плаж, но бедните ни заслепени от австралийско слънце очи, така и не намират улица, на която да може да си оставиш колата за повече от 4 часа. Паркингът, който Google maps ни показа, се оказа, че вече е присвоен от местен хотел и се ползва само от гости на хотела.

Ами сега?

Докато аз се щурам в района, търсейки откъде да вляза във въпросния хотел, за да ги измоля за едно парко-място, Добри The Great е намерил паркинг до плажа. Йеееей!!! Отиваме, спираме си и се приближаваме до автомата за плащане на таксите за паркинг. Ограничение – до 4 часа, цена – за периода октомври-април – 6.6 $ на час. Не е истина просто. Всъщност решихме, че наистина не е истина и заговорихме жената, ровеща в телефона си в съседната кола. Тя само това и чакаше. Заразказва за ужасно високите цени на паркингите тук и проблемите с паркирането в квартала, колко е безумно дори живеещите тук да не могат да отидат на плажа без да плащат за паркинг и изобщо колко скъп е животът в Сидни.

Но Сидни е невороятен, isn’t it?

В крайна сметка ни посъветва да потърсим местенце в малките квартални улички. Така и направихме. Чакаше ни нашето местенце пред два китни двора на не-толкова богати жители на квартала. Записахме си точния адрес, за да намерим колата слд това и тръгнахме към плажа. За малко да забравим – не сме пили кафе още, а вече е след 11ч. Адреналинът с намирането на паркомясто ни държа досега, но е време да си отпуснем нервите с нещо кофеиново.

Интересно за кафето тук – навсякъде има еспресо и е прекрасно, проблемът е, че за австралийците щом е еспресо, трябва да е като за кореняк италианец – късо и убийствено. Колко сме обяснявали, че искаме да е по-дълго, с повече вода – не става. Те почват да ни питат - 1 shot or 2 shots? Какви 1-2 глътки, бе хора от хубав град, много глътки искаме, loooong. И, въпреки всичко, всеки път ни го правят от късо по-късо и гъсто. Следващия път имам чувството, че няма да го пия, ами направо ще го смръкна – такава липса на вода има в него. В чудесния coffee shop покрай който минахме, положението не беше по различно. Не знам защо си играят да ни го слагат в чаши, просто да ми сипят глътката кафе в устата и да продължаваме.

Както и да е – не се оплаквам, разказвам и пояснявам местните осообености просто.

Стигаме плажа. Ех, плажа!

Най-широката (дълбока) плажна ивица, която някога съм виждала. Много ситен, бял пясък и огромен прибой. Прибоят беше нещото, което най-много ме впечатли, когато за първи път видях и Атлантическия океан преди години. Вълните започват да се вдигат и да се разбиват поне на 40-50 метра навътре от брега. Трудно се влиза и трудно се излиза от океана, но за сърфистите е чудно. Температурата на въздуха е около 22 градуса, на плажа има основно сърфисти, малко плажуващи по бански и повече туристи, които просто присядат за малко на слънце. Така направихме и ние. Истината е, че слънцето топли много и дори и температурите да не бяха за плажуване, на слънце спокойно се стопляш и дори хващаш тен. За около час, започнахме да си променяме цвета. След като се понагряхме, тръгнахме по крайбрежния път, който е дълъг около 3 км и свързва плажовете Бонди и Бронте (the coastal walk). Пътят е изключително живописен – толкова, че дори няма и да се опитвам да го описвам с някакви думи, знам, че не мога или поне не и по начина, по който са го видели очите ми.

В крайбрежната зона всичко е запазено възможно най-близо до естествения си вид,. Прави впечатление, че новото строителство е максимално съобразено с облика на старите сгради и проектирано така, че да не изисква голяма промяна на зоната наоколо. Това, което искам да кажа отново, защото ме впечатли за пореден път, е че австралийците са маниаци на тема опазване на природата. Близо до една тръба, която се изливаше в океана имаше огромна табела, която обясняваше, че това не са отпадни води (да не би някой да се притесни), а валежни води, събирани с цел да се напоява близкия парк, които в някакъв момент се отичат през въпросната тръба. Представям си някой от тук да дойде в Слънчев бряг другото лято – какво ще му обясним, не знам.

След 4-иричасовото ходене по слънцето се носим бавно и славно към колата. Изморени сме отново, гладни, но доволни от всичко видяно. Да си призная – надмина очакванията ми. По пътя към колата минаваме покрай малко take-away местенце за хранене, което изглежда като да е с добра храна. Жената, зад бара е италианка, а аз си вземам фалафели, салата и хумус. Чудничко – чистия въздух как отваря апетит J

Прибираме се – в задръстванията, изморени, но в Сидни.

Събрали сме толкова емоции, че не говорим.

Българи на другия край на света.