Препис

Намерих две джобни томчета "Българска любовна лирика" сред старите книги. Много дискретни. Интимно могат да се носят в джоб на дънки. Имат бели лентички, с които да си отбелязваш страниците. Отворих ги там, където за последно е било четено. Преди години.
Богомил Райнов.
Толкова пъти съм го чела на глас и съм си представяла, че аз съм го написала.
Дори и сега, спазвам отработените паузи...


Роман

Всяка жена,
с която си имал любов, е един ненаписан роман - 
казва Балзак.

Един ненаписан роман,
това не е толкова лошо.
По света и бездруго
има премного романи на книга.

Ние с теб започнахме нашия
без илюзии,
в една неразтребена стая,
чийто услужлив наемател
бе приел да отсъства
между 4 и 6.

През немития тесен прозорец -
късче мътно декемврийско небе.
На стената
провесен чертеж -
скелетът на мъжа и жената
(наемателят беше медик),
а на масата -
ваза с цветя,
прашни книжни цветя
от младостта на хазяйката.

Без илюзии.

Целувката бе къса,
делова.
Ти премина към събличането,
сякаш ще лягаш да спиш.
А аз гледах слабите рамене
и умората,
вече свила гнездо под оите ти,
и устните,
начервени и тъжни от скука,
и обувките с наядени токове,
и си казвах
не твърде уверено:
"За един път я бива."

Без илюзии
почна нашия ненаписан роман.
4 - 5 - 6.
Точка.
Срокът свърши.
Ние с теб се разделяхме
долу пред входав тъмната улица.

"Обичаш ли ме поне малко?" -
запита от приличие на раздяла.
"Много" - отвърнах от приличие.
И ние си тръгнахме в различни посоки
през студа и през тъмното,
без да знаем дори,
че тепърва започва
нашия ненаписан роман.

Да се влюбиш -
каква глупост, нали.
Да се влюбиш
в една жена с уморено лице,
с хилави рамене,
и на всичко отгоре омъжена -
каква глупост.

Стаята бе винаги неразтребена,
прозорецът - вечно немит,
леглото - разхвърляно,
а над него -
пожълтялото мъдро табло:
скелетът на мъжа и жената
(наемателят беше медик).

Ние нищо не виждахме.
Ние стояхме прегърнати
като двама неловки дебютанти,
ние се обгръщахме жадно с ръце,
забравили всичко -
дори леглото -
забравили всичко
освен единствено важното -
че между 4 и 6
има съвсем малко време.

"Бива я за един път" -
беше казал наивникът.
За един път съвсем не я биваше.
За един път беше нищо,
беше разочарование,
два загубени часа -
и толкова.

Биваше я завинаги.
Защото бе част от тебе,
от тъгата ти,
от умората,
от надеждата, че още не е късно,
от страха, че вече е късно,
от всичко, което си искал да станеш,
от всичко, което не си станал,
от всичко, което си.
Биваше я само завинаги.

Вече я няма.
Онзи си я отмъкна.
Онзи смени дори и града
за по-сигурно.
Да се чудиш просто
какъв капитал правят някои хора
от една изхаена жена
с уморено лице
и хилави рамене,
без да говорим за обувките.

Вече я няма.
Наемателят е по цял следобед
в усойната неразтребена стая
и до насита може да изучава
безбройните косто на мъжа и жената.

Вече я няма.
И аз отдавна престанах да мисля
по това
колко малко е времето
между 4 и 6.
Вече я няма.

Всяка жена,
с която си имал любов,
е един ненаписан роман - казва Балзак.
Един ненаписан роман -
това не е толкова лощо.
Лошото е, че нашият
бе от ония,
тъжните и бездарните,
над които
понякога
бърше очите си
само авторът.

Б. Райнов

Винаги съм искала да го напиша.

MUFF - INS

Колкото по-малко количества храна консумира човек, толкова повече се извисява духовно. Това разказвам често на работа, отказвайки да си поръчам баничка за закуска.

В офиса имаме традиция. Всяка сутрин се купуват пресни кроасани с масло от "100 грама сладки" срещу Бизнес Парка. Дори се прави заявка от предния ден, за да сме сигурни, че ще има нужната бройка. Продавачките вече ни говорят на малки имена. Само аз не си поръчвам. Защото храната принизява духа, бях прочела някъде. И колкото по-малко се яде, толкова по-духовен се става. И така се извисявам сутрин, докато около мен мирише на пресни кроасани с масло и топли кифли с извара или канела. И пия кафе.
Глътка след глътка горчиво кафе на фона на екселски таблици върху бавни компютри. Скоро трябва да ме изобразят на икона, както е тръгнало. Защото, да не ядеш баница сутрин, когато около теб няма баници е едно, но да не ядеш баница сутрин, когато навсякъде около теб мирише на пресни топли теста и сирена, канела и конфитюр....това е друго -  ГЛУПОСТ!!!
Но....аз се извисявам! Оставете ме да си се извисявам като съм решила.

Правих мъфини.

Миналата седмица за първи път.
Вчера - за втори.
Другата събота - пак. Освен, ако не реша, че съм напълняла. Или наистина съм напълняла.

Мъфините са в кухнята. Знам точната им бройка във всеки един момент от краткия им живот. Знам точните часове, в които ще взема поредния. Знам колко минути на крос тренажор отнема всеки един. Знам, че във вторник, сряда, четвъртък и петък няма да има мъфини. Днес е неделя. Слава богу!

Снощи излизахме. На клуб. Бях с пайети и високи високи обувки. И един кожен клин. Disco night!!! Нямаше ли кой да ми направи снимка?! Нямаше ли кой да ме снима в 2 часа посред нощ как ядях мъфин права пред кухненския плот върху 15-сантиметрови токове. Искам да погледна отстрани как трохите се закачаха по пайетения ми топ, а под ноктите ми оставаше шоколад!!! Как пръстите ми ровят в станиолената формичка, за да остържат полепналия по дъното шоколад! Искам да ги гледам тези снимки. Да си ги сложа на монитора на работа и да ги гледам, докато отказвам да ми купят баничка за закуска, за да се извися.
Вижте който не яде закуска докъде успява да се извиси?

Но това не е всичко.
Когато вкъщи има мъфини, останали от уикенда, аз лъжа, че бързам и трябва да си тръгна точно в 6! И едвам успявам да паркирам някъде близо до тротоара пред нас, да изкача двата етажа и да ям без да съм си събула обувките. Стомахът ми прави салта при вида на всеки залък. Ако в този момент трябва да избирам, бих избрала мъфините. Без дори да чуя какво е другото. И пак трохи навсякъде. По жилетката, по дънките, около стола. Бързам, нямам време да почистя. Отивам на тае бо.
Снимайте ме!
Снимайте ме, за да нямам очи, нито глас да кажа утре на работа, че не трябва да ядем и ще се извисяваме.

**********

И накрая изводът - докато няма кой да ме  снима, аз съм човек, който не закусва сутри и ходи на тае бо след работа!

* * * * *

Тихо.
Много тихо ми е днес.
Иска ми се да имам меки нокти, които да не тракат по клаватурата.
Да mute-на деня.
Три пържоли се изпекоха тихо в стъклен съд. Два ножа не тракаха по чиниите.

Ш-ш-ш-ш-ш-ш-ш.
Почти няма да ви говоря.
Трябва малко тишина.

9 пъти съм събирала живота си в пътни чанти. 9 пъти, сметнати на пръсти, съм го премествала. Вчера пренесох още няколко пътни чанти. Последните. Още малко мой живот налях тук. На този втори етаж, в този ляв апартамент. Оттогава стана тихо. Новият и старият живот. Новите и старите книги. Един малък и един голям сушоар. Една настолна и една синя нощна лампа. Чаршафи за малко легло и чаршафи за голямо легло. Снимките на хартия и снимките във Фейсбук. Писаници с химикал и писаници в блог.

Тихо ми е.

Мога тихо да изпуша една цигара. Пушенето свързвам с тишина. Тишина и нощен хлад. Тераса и звезди. Най-шумното на пушенето е щракването на запалката. Оттам нататък....тишина.

Тихо ми е.
Чувам всичко.

Тихо бих  гледала картина. До беззвучното размазване на цветовете. През замъгленото зрение на диоптричните ми очи. Без мисъл. За да ми е тихо. Без възбуден неврон. Само уморени изсъхнали очи.

Излезте тихо без да ви изпращам.
Трябва малко да е тихо...

Turning Off...

Имах думи в главата. Носих ги като в чекмедже. Чаках да се оплодят. Съзнанието ми е по бельо.

Ще покарам в една посока. Без да изпреварвам. Няма да гледам табели. Няма да давам мигач. Ще карам само направо. Като до морето. Ще разчитам, че имам бензин. Няма да качвам хора на стоп.
Ще си облегна главата назад и...
Няма да сменям скорости.
Няма да сменям радио честоти.
Няма да сменям къси и дълги.
Няма да сменям лентите.

Ще стана автопилот.

***
Толкова ми се спи! Няма да пия нищо, мерси.
Ще седна на крайната маса, че е по-тихо.
Добре съм. Просто съм изморена.
Спряла съм за малко. Пътят беше оттук. Не ми се завиваше.
Тия дни карам само по магистралата.
Повече инерция има.
Помага.
Когато си само направо.
Не, наистина спокойно, добре съм!
Изморена съм само.

Бях на сватба.
Играх хора.
Пожелавах от сърце.
Спомнях си отдавна.
Останах с високи обувки.
Убих хлебарка в 4.
Не спах, но сънувах.
Закусвах, защото не вечерях.
Чух "Документи за проверка".
След като не чух "Намали".
Когато не си помагаш сам, ти помагат приятелите.

***

Спрях тук отвън.
По инерция.
Имах думи в главата.
Сега съм добре.

***

Turning off...
Recharging...

За обувките и студеното време

Дааааа, тази вечер питието май ще трябва да е ром, а допълнението - горещ чай, за да преглътнем по-лесно внезапно сполетелия ни студ. И мрак. И влага. И вятър, северен.

Не е уютно. Определено. Стаята се усеща празна. От студеното. Студът се усеща като липса. Сякаш апартаментът е двойно по-голям. Много е странно. Ако бях психолог, щях да мога да обясня повече причини за това усещане. Но психология в СУ не ме приеха. Стара история.

Депресиращо е, не мога да го скрия.
Затова си купих нови обувки.
Нали знаете - обувките и жените.
Обувките и женската депресия. Обувките и празният портфейл. Обувките, които топлят крака. Обувките, които правят мазоли. Обувките, които запълват празното от студеното. Обувките, които няма вече къде да прибираш в гардероба. Обувките от витрината. Обувките, с които не можеш да танцуваш цяла вечер. Обувките за първата среща. Обувките, които съуваш под бюрото на работа.

Не ми се пише с много думи. Студено ми е. Не искам да се разпростирам. По-добре ми е като свивам изреченията.

Прибирах се пеша и си мислех.
Тъмно. Влажно. След дъжд. Средата на седмицата.
Носех си торбата с новия чифт.
Тъжно. Празно. След работа. Началото на септември.
Носех си "хапчетата за щастие" в торбичка.
Кафеви велурени хапчета. Продадоха ми ги без рецепта. Само по диагноза.
Диагноза - "Липса." 
Липса на слънце. Липса на вдъхновение. Липса на емоции.

Вървях към подлеза и си гледах в краката. Черно-бели кецове. От една черно-бяла неделя. Помня случая и диагнозата - липса на говорене, сама вкъщи, безцелна разходка, горещ следобед, отегчена продавачка.

Продължавам през подлеза. Няколко стъпала надолу, няколко метра, няколко стъпала нагоре. Мисля си.
Вкъщи подреждаме обувките вдясно от входната врата. Два рафта в коридора. С по няколко реда кутии от обувки. С по няколко чифта в някои кутии.
Кожени, лачени, всякакви цветове. "Таблетки" против черно-бели недели и ветровити вечери след работа.
Цяла химиотерапия.
Отровно е!
Спрете цигарите?!
Цигарите не са толкова страшни!
Спрете обувките!!!!
Еднопосочните обувки не помагат!
Нови пътища трябват, не нови превозни средства.
Got it?

***
Вървях и ми беше мъчно, че нося поредната доза.