След 2 часа обикаляне около Coffs Harbour, завлизахме в щата Куинсланд, след като нашия разсеян домакин и навигатор TomTom* се обърка, не намери единствената магистрала в района и се въртяхме около един и същи град 2 пъти. Минахме неколкократно около прекрасни ферми със собствени водоизточници (разбирайте езеро в средата), електрически огради и щастливо отглеждани крави и други рогати.
Пътят - тесен като отбивката около Петрич, усещането - сякаш се изгубихме в някаква тайна микро екосистема с лилаво цъфнали дървета навсякъде. (И до ден днешен не съм разбрала какви бяха.)
Напрежението в колата се повиши мъничко след първия един час въртене и второто минаване покрай едни и същи табели и кръстовища. Според Добри и дума не можеше да става, че сме се изгубили....и аз реших просто да премълча, докато двамата водачи в колата (г-н Атанасов и г-н TomTom) се разберат най-накрая. Развръзката се случи пред една филмово цветна и обгрижвана семейна къща, когато TomTom преизчисли пътя, Добри изпуши една цигара, а аз поснимах и си помислих - колко е добре, че съм над нещата в момента :).
Преизчислили и вече говорещи, се качихме на магистралата, която да ни отведе до Бризбейн. Интересно беше, че в някои части все още довършваха някои от платната, което ме изненада - представях си, че всички магистрали в Австралия са отдавна направени и завършени и в днешно време просто им пребоядисват лентите и им сменят табелите с по-нови.
Ставаше все по-горещо. Наоколо - все по-сухо и жълто, пътят се разширяваше, а максималната разрешена скорост - намаляваше. Влизайки в Бризбейн, бяхме на 5-лентова магистрала и 100км/ч. максимална скорост.
Странно облачно. По-скоро леки перести области караха слънцето да не пари толкова и вятърът да се усеща по-проветрив. Влизайки в града, нямах особено добро предчувствие, предвкусвайки поредната хотелска драма, която се очакваше.
Няколко часа по-рано, в момент на отегчение, си позволих да погледна през телефона на Добри хотела, в който трябваше да живеем една седмица. Бях се настроила, как след почти извънградския хотел в Сидни и трудностите с придвижването, в Бризбейн ще прекараме една прекрасна седмица в сърцето на града, сред всички възможни кафенета, ресторанти, пекарни, магазини и хора с костюми, щъкащи около офисните си небостъргачи, и ние там - на една пешеходна ръка разстояние от всичко това.
Та, разглеждам резервацията - да, хотелът изглежда чудесно.
Продължавам да разглеждам, и.... ДА - имаше уловка. Със ситен, но доста описателен текст, под цялата информация за хотела и съответно потвърждението за нашите 6 нощувки там, беше описано как хотелът все още НЕ е довършен и в горните му етажи ВСЕ ОЩЕ се провеждат ремонтни дейности. ДА, строителен шум беше възможно да има, и ДА - паркинг не се предлагаше на посетителите на недостроения хотел.
***
Хората, които прекарват достатъчно ежедневно време с мен, знаят от множество описателни случки, които съм разказвала, че Добри е човек, който не просто не понася шум от лаещи кучета, ревящи и викащи деца, висока музика, шумни разговори на публично място, моето пеене вкъщи, и т.н., а е човек, който ако попадне в някоя от описаните "шумни" ситуации, би се борил за тишина с всеки, който излезе на пътя му - със съседите, с родителите на децата, с полицията, с рецепционистите, с музикантите от заведението (всичко е по действителни ситуации), само и само, да се възцари тишина и спазване на нужните по неговите критерии децибели. И, точно заради тези негови непрестанни напъни, винаги точно на нас се случва на задната седалка в самолета да са настанени малки дечица, стаята в хотела да гледа към шумна таверна, съседите във вилата да си водят кученце, което държат навън и то лае по цяла нощ, и още, и още подобни любими случки, спомени и предизвикателства. Знаех си, че и сега съдбата си е сложила 3D очилата, държи голяма купа солени пуканки и няма търпение да се забавлява с поредните "битки на възмутените" за правда, спокойствие и тишина (А, като станем на 60, тогава сигурно филма ни ще е от категорията "нямо кино"?!).
***
Не можех да повярвам на очите си, на късмета си, и как е възможно това да се случва в Австралия - страната на реда, организацията, тишината и комфорта. Сви ми се сърцето, вдигна се адреналина в сивия автомобил, който все по-неуверено започна да трупа по 50-ина км. на всеки половин час. В дребния шрифт още пишеше, че ако някой посетител има проблем с шума, може да бъде преместен в другия хотел от същата верига, на съседна улица. Направо не ми се искаше да си представя поредното приключение, което ни очакваше в уреждане на разните административни детайли, за да си осигурим, толкова бленувания комфорт.
Не ни беше достатъчно, че сме в Австралия за цели 3 седмици, ами искахме и паркинг да имаме, и в хотела да ни е тихо, че и да не е далеч от центъра?! Ами, малко си е нагличко!
Съобщих новината на Добри.
Тишина.
Той беше правил резервацията. Явно бързайки прекалено, за да чета и малкия текст. Има такива моменти...
Навигацията ни спря пред хотела, който напомня, че последните етажи все още се обзавеждат, още от първата секунда на приближаването му. Не, не се е чувало рязане на желязо, нито миришеше на боя - специално назначен полицай, стоеше на улицата пред хотела, за да упътва гостите, че не могат да спират пред него, за да не пречат на строителните дейности и ако все пак това се налага, да не отнеме повече от 10 минути. Обещахме, че няма.
Влизам във фоайето с бойната задача да успея да сменя резервацията и някак си да ги уговорим да ни съдействат за паркинг. По къси панталони и потник - типично Ел Ей стил, само че Австралийския еквивалент - без ролери и не по руса коса. Казахме си всичко на двамата рецепционисти. И за паркинга, и за недочетения дребен текст. И, да, всичко щеше да се уреди. С по 30 долара на ден и малко търпение за уреждане на детайлите по преместването ни в съседния хотел.
След още половин час жега, търсене на улици, попълване на бланки и обяснения, най-накрая се настанихме - в центъра, на 11-я етаж от 50-етажен небостъргач.
От прозореца на спалнята виждахме покрива на близкото училище, където се намираше плувния басейн и децата тренираха постоянно. Като за състезание.
Тооолкова високо се бяхме качили, че вятърът правеше течение по различен начин през отворените врати и прозорци, а улиците долу бяха като от Google Maps.
На един душ време бяхме от първото ни разглеждане на Бризбейн.
To be continued...
Пътят - тесен като отбивката около Петрич, усещането - сякаш се изгубихме в някаква тайна микро екосистема с лилаво цъфнали дървета навсякъде. (И до ден днешен не съм разбрала какви бяха.)
Напрежението в колата се повиши мъничко след първия един час въртене и второто минаване покрай едни и същи табели и кръстовища. Според Добри и дума не можеше да става, че сме се изгубили....и аз реших просто да премълча, докато двамата водачи в колата (г-н Атанасов и г-н TomTom) се разберат най-накрая. Развръзката се случи пред една филмово цветна и обгрижвана семейна къща, когато TomTom преизчисли пътя, Добри изпуши една цигара, а аз поснимах и си помислих - колко е добре, че съм над нещата в момента :).
Преизчислили и вече говорещи, се качихме на магистралата, която да ни отведе до Бризбейн. Интересно беше, че в някои части все още довършваха някои от платната, което ме изненада - представях си, че всички магистрали в Австралия са отдавна направени и завършени и в днешно време просто им пребоядисват лентите и им сменят табелите с по-нови.
Странно облачно. По-скоро леки перести области караха слънцето да не пари толкова и вятърът да се усеща по-проветрив. Влизайки в града, нямах особено добро предчувствие, предвкусвайки поредната хотелска драма, която се очакваше.
Няколко часа по-рано, в момент на отегчение, си позволих да погледна през телефона на Добри хотела, в който трябваше да живеем една седмица. Бях се настроила, как след почти извънградския хотел в Сидни и трудностите с придвижването, в Бризбейн ще прекараме една прекрасна седмица в сърцето на града, сред всички възможни кафенета, ресторанти, пекарни, магазини и хора с костюми, щъкащи около офисните си небостъргачи, и ние там - на една пешеходна ръка разстояние от всичко това.
Та, разглеждам резервацията - да, хотелът изглежда чудесно.
Продължавам да разглеждам, и.... ДА - имаше уловка. Със ситен, но доста описателен текст, под цялата информация за хотела и съответно потвърждението за нашите 6 нощувки там, беше описано как хотелът все още НЕ е довършен и в горните му етажи ВСЕ ОЩЕ се провеждат ремонтни дейности. ДА, строителен шум беше възможно да има, и ДА - паркинг не се предлагаше на посетителите на недостроения хотел.
Хората, които прекарват достатъчно ежедневно време с мен, знаят от множество описателни случки, които съм разказвала, че Добри е човек, който не просто не понася шум от лаещи кучета, ревящи и викащи деца, висока музика, шумни разговори на публично място, моето пеене вкъщи, и т.н., а е човек, който ако попадне в някоя от описаните "шумни" ситуации, би се борил за тишина с всеки, който излезе на пътя му - със съседите, с родителите на децата, с полицията, с рецепционистите, с музикантите от заведението (всичко е по действителни ситуации), само и само, да се възцари тишина и спазване на нужните по неговите критерии децибели. И, точно заради тези негови непрестанни напъни, винаги точно на нас се случва на задната седалка в самолета да са настанени малки дечица, стаята в хотела да гледа към шумна таверна, съседите във вилата да си водят кученце, което държат навън и то лае по цяла нощ, и още, и още подобни любими случки, спомени и предизвикателства. Знаех си, че и сега съдбата си е сложила 3D очилата, държи голяма купа солени пуканки и няма търпение да се забавлява с поредните "битки на възмутените" за правда, спокойствие и тишина (А, като станем на 60, тогава сигурно филма ни ще е от категорията "нямо кино"?!).
***
Не можех да повярвам на очите си, на късмета си, и как е възможно това да се случва в Австралия - страната на реда, организацията, тишината и комфорта. Сви ми се сърцето, вдигна се адреналина в сивия автомобил, който все по-неуверено започна да трупа по 50-ина км. на всеки половин час. В дребния шрифт още пишеше, че ако някой посетител има проблем с шума, може да бъде преместен в другия хотел от същата верига, на съседна улица. Направо не ми се искаше да си представя поредното приключение, което ни очакваше в уреждане на разните административни детайли, за да си осигурим, толкова бленувания комфорт.
Не ни беше достатъчно, че сме в Австралия за цели 3 седмици, ами искахме и паркинг да имаме, и в хотела да ни е тихо, че и да не е далеч от центъра?! Ами, малко си е нагличко!
Съобщих новината на Добри.
Тишина.
Той беше правил резервацията. Явно бързайки прекалено, за да чета и малкия текст. Има такива моменти...
Навигацията ни спря пред хотела, който напомня, че последните етажи все още се обзавеждат, още от първата секунда на приближаването му. Не, не се е чувало рязане на желязо, нито миришеше на боя - специално назначен полицай, стоеше на улицата пред хотела, за да упътва гостите, че не могат да спират пред него, за да не пречат на строителните дейности и ако все пак това се налага, да не отнеме повече от 10 минути. Обещахме, че няма.
Влизам във фоайето с бойната задача да успея да сменя резервацията и някак си да ги уговорим да ни съдействат за паркинг. По къси панталони и потник - типично Ел Ей стил, само че Австралийския еквивалент - без ролери и не по руса коса. Казахме си всичко на двамата рецепционисти. И за паркинга, и за недочетения дребен текст. И, да, всичко щеше да се уреди. С по 30 долара на ден и малко търпение за уреждане на детайлите по преместването ни в съседния хотел.
От прозореца на спалнята виждахме покрива на близкото училище, където се намираше плувния басейн и децата тренираха постоянно. Като за състезание.
Тооолкова високо се бяхме качили, че вятърът правеше течение по различен начин през отворените врати и прозорци, а улиците долу бяха като от Google Maps.
На един душ време бяхме от първото ни разглеждане на Бризбейн.
To be continued...
