Свободата като почне да се разгръща, е като топче тоалетна хартия - безкрайно. Изгубваш го от поглед като потегли. Бяло, криво и меко. Подскача от гъдел като го дръпнеш! Пускаш му края и тръгваш подире. Детинщини и тайни котарачешки забави. Навивай, навивай бързо наобратно! Че някой светва лампата и ще ни види. Да я гоним!

С божури и обици съм.
Герганина и Славейкова съм.
Все едно съм лазарка -
с божури от градина
като сърце розови и отворени,
с обици - сълзи кристални
като от момински накит.
Моминско ми е, чак невестино!
В тази пролетна вечер, след тихия дъжд,
плодно и напоено е.
***
Божурът е царят на градината,
останало ми е от детството в главата
как дъжд валял е,
а зад чимширите, високи колкото дете,
са цъфнали божурите.
Късно майски, Кирило-Методиеви.
Пазени, в пазвите, в най-дълбокото на градината.
Рошавоглави!

Нов Великден

Навън потъва в зелено.
Зад и пред прозореца кипи живот.
Мъчно ми е, че на Великден домът ми е празен.
Че не мирише на козунак, че никой няма да боядиса яйца или да посрещне гости.
3 къщи стоят празни.
Чужди хора правят празник в четвъртата. И са щастливи.
Рози и лози остават невидяни и непомирисани.
Празната къща е като празното сърце. Урок. Наказание.
Искам да има за кого да направя празник!

***
Последното време, което прекарах с баба ми преди да почине, беше миналия Великден.
Като отключих входната врата и влязох в стаята, тя беше останала мъничка, шепа-човек. Като ме видя, ме прегърна и се разрида. Че е такъв хубав празник, а тя - виж я. На легло. Не може да ни посрещне. Сякаш не беше най-страшното, че умира, а че не може да почете празника, да си подготви къщата, да се размирише на козунак и агне и да си посрещне децата.
А, на мен най-страшно ми беше като я оставях в затворената стая и тръгвах под най-топлото пролетно слънце, цъфнали дървета и полудели от живот и зелено птици. А, тя оставаше на леглото. Без да може да го види, да усети, да му се зарадва. От тази минала пролет всеки път ми трепва стомаха, когато видя цъфнало дърво или цвете в градина. И си казвам, че за този миг трябва да благодаря. Тази зима за първи път изпитах страх дали ще има пролет отново. Остатъчно усещане от осъзнаването ми как баба ми никога повече не видя живота на пролет и дървото под терасата и.
Спомням си, че през тези няколко дни през последния ни Великден, всеки ден и носех цветя. От някоя градина навън по пътя. И здравец. Не съм го мислила защо. Просто знаех какво иска душата и. Не защото умира. А, защото е пролет. И по това време всички надничаме в градините да зърнем червено лале, жълт нарцис или твърдоглав зюмбюл.
Липсва ми.

***
Най-хубавите ни Великденски спомени са заедно. Как вършим чудеса, докато всички други спят. Изпращахме ги по леглата, почиствахме хубаво масата и стаята и се започваше ритуала.
Запалвахме печката, която често пушеше, защото не е палена от месец-два. И баба ми започваше да забърква.
Мая със захар и прясно мляко да шупне,
брашна се пресяваха,
бадеми се белеха,
истории се разказваха,
яйца се топлеха от хладилника,
свинска мас се топеше,
прясно мляко се вареше,
режехме локум, миехме тави.
И, месехме. Дълго и напоително. Едно тесто месехме, друго - втасваше, после пак го месехме, после пак го топлехме. Много време. По някое време баба ми ме изпращаше да спя. И, помня, че много ми се спеше и не роптаех. А, тя продължаваше до сутринта.
А, на сутринта!!!
Ех, на сутринта :)
Козунаци навсякъде!!!
Където отвориш - на терасата, във фурната, върху печката, в шкафовете, по тавите. За всички. Да ядем, да раздаваме. Такъв за "пред хора", и такъв с изгоряла коричка като за дядо. И, такъв, на който някой тайно е отлепил бадемите. Белените!
Много беше хубаво! И чисто, и празнично.

***
Никога повече не ми е било по-празнично от тогава.
Мисля, че баба ми слагаше червената престилка, която сега е в едно от моите чекмеджета. Прибрана. Заедно с точилката и.
Празниците ни! Взех си за спомен празниците ни!
Които баба създаваше с червена престилка и дълга точилка...
Престилката още мирише на прах за пране след като е била грижовно прибрана. А, точилката е гладка, напоена от многото наточени кори с масло, маслени курабии, сладки, тесто за мекици и бухти.
Имали сме най-прекрасните спомени заедно. Има моменти и преживявания, които формират представата ти за семейство, празници, дом. Аз моите свързвам с баба ми и нейната прилежност. И умение да направи празник. Да създаде очакване, да направи деня различен. Да те нахрани, да те разговори, да се отмориш.
Дарба е. Да бъдеш домакин е дарба. Повелител, старейшина на дома и семейството. Да подреждаш шкафовете, да криеш бели маслени курабии в шкафа в хола, да ти блестят прозорците и мушкатата зад тях.
Домът е енергията на стопанина. Няма хубав дом без добър стопанин.
Усещам, че е мой ред...