Незабравено

Чувам щурци.

Котки ми се увиват в краката.

Ръцете ми миришат на домати.

Все едно си брал – не рязал.

Дворът ми съдържа селски приказки.

Приказки за село, внуче, баба, дядо.

За запаления вечно летен огън,

на който запечатваме градината в буркани.

Буркани и капачки, които се варят до тъмно.

До тъмното на многото щурци.

Варят се подредени в черния голям казан.

Животни хрупат в ясла, а сеното им ухае като нива.

Дворните кокошки стават тихи.

Курникът им топли ъгъла на двора.

Наглеждаме огъня, който гони комарите.

Вечеряме, а над главите ни лоза.

Неизметени пожълтели листа се прикриват под пейка.

По дворните плочки чернеят петна от настъпано грозде.

Доматите на едри резени стават на салата от солта.

И пържени картофи, взети от пръстта преди минути.

Жълти, топли, земни. Хранят ни, нахранват.

Става тихо – чувам кукумявка.

“Марш, мръсницо!” 
Суеверно време беше.

Това побира малкия ми детски свят тогава.

Огъня, щурците, двор на баба и на дядо.

И друго не успявам да си спомня.

Това ми е тогавашното всичко.

На детството ми синьото.

На селото ми бабиното лято.

Мириша го в ръцете си в момента,

зелени от набраните домати.

Селско ми е.

Мирис на отдавна.
Лятото във шепа неизмита.

01.09.

Прибирам се по тъмно.
Раменете ми необлечени си мислят за дънково яке.
Уличните лампи жълти, повече от звездите.
Градът - неосъзнал се, че август беше вчера.