За да живееш в България трябват две сърца!

Това е цитат по памет от един кратък документално-импресионистичен филм на Иван Кулеков, излъчен в "Шоуто на Слави" снощи.
Човек няма две сърца.
Едно за хората и едно за животните.
Едно за семейството и едно за съседите.
Едно за приятелите и едно за бездомните.
Има едно. И, то или обича или не.
Много е страшно, ако сме оскотели дотам, че да делим състраданието и човечността на такава към хората и такава към всичко останало (цитирам по смисъл Иво Сиромахов).



Може би в България има толкова много хора, на които да съчувстваме и толкова много неща, за които да страдаме, че човечността и съчувствието ни не стигат за всичко и трябва да ги делим. Малко за хората и малко за животните. Или за едно куче, на което да не отрязваме краката или за едни хора, които да не убиваме в автобус. Няма място и за двете в сърцата ни.
Сърцата, които са били достатъчно големи, за да вдигат Априлски въстания и пишат Славянобългарски истории във време, в което дори мисълта за това е била повод за посичане на главата, в която се е зародила, сега не са достатъчни дори, за да обичат едновременно и планините, и морето, и градинките, и децата, и себе си. Къде са ни онези, големите сърца? Тези същите, дето са ги пробождали с мечове и са ги разпалвали с народни песни?

Тук са си.
Само дето ги носим не в пълни с живот гърди, а ги люлеем по успиване в никотиновите си гръдни кошове. Свити и тесни. Свити от неверие. Тесни от не-свобода. С ограничено място за човечност. Препълнени с грижи за лекарствата, които няма да намерим, осигуровките, които някой няма да внася, сметката за ток, която не можем да предвидим, лекарите, които искат да платим и апартамента, за който ще платим, но никога няма да получим. От такива неща са се препълнили сигурно.

В университета, Марко Семов (лека му пръст) казваше, че цивилизоваността на една държава си личи по отношението към възрастните хора, животните, чистотата.
В България всичко това е на едно място.
В кофите за боклук.
И възрастните хора, и бездомните ни кучета и чистотата ни - всички се помещават в кофите за боклук.
Ако търсите белезите за цивилизованост - там са.
Ако сте европейски журналист, който прави филм за България - сложете червена точка и предупреждение за хората, които нямат две сърца преди да пуснете материала.
За да живееш в България трябват две сърца.
Едното за кучетата без крака, които лежат върху картон с надпис и съседа дядо Иван, който носи изхвърленото розово яке на дъщеря ти. И друго, в което да е запазена поне малко вяра и надежда, за да ставаш сутрин и да се усмихваш на деня, да обичаш любим човек и да създаваш деца, които да учиш на живот и любов, а не на оцеляване и прехрана!

Българите не са безсърдечни. Просто сме развили и второ сърце, след като рожденото ни е полумъртво от безнадеждност.

Гладът като похот

Четири пържоли, покрити с благовонни билкови мехлеми, се изпотяват  до задушаване в стъклен саркофаг на 240 градуса.
Облаци от аромат на мащерка и плодова лекота на бяло вино се разстилат откъм фурната. Не обичам пържоли, но миризмата предизвиква засилено слюноотделяне. Усещам как стомаха ми се свива при всяка следваща мисъл, свързана с храна.

Заравям глава в хладилникаа и изваждам един розов домат и две малки краставички. Нарязвам домата на малки парченца в дълбока стъклена купа и краставичките с кората. Замирисва на този, свежия краставичи аромат. Така за мен мирише чистата вода - на пресни градински краставици. По ръцете ми се стича киселия доматен сок, докато режа краставиците над купата. Получи се малка купчинка, бяло-зелено-червена.
Стомаха ми прескача на кълбета.
Гладна съм.
Ще го оставя да се развилнее - гладът в устата ми, в ума, в кръвта ми.
Оставям купата и се връщам да допиша.
Не вярвам в силата на тази салата за справянето с количеството глад, което произвеждам в момента.

Един приятел казва, че обича усещането от играта с глада, точно преди да го задоволи. Очакването, което провокира мириса на храната. Химичните реакции, които експлоадират в тялото от мисълта за моцарелата върху домати, оставени в обилна вана зехтин, в която ароматите на босилек и розмарин се раздават.
Кожата ми настръхва.
Създадох глад като похот.
Направих храната фетиш.
Очакването възбужда желанията на вкусовите рецептори.
Слюноотделям до обезводняване.
Нека вечеряме!

9:00am, Thu, Shipka Str.

Сивото небе не подсказваше ден. Сякаш стар напукан супник беше захлюпил всичко наоколо. Сгъстеният въздух ми тежеше, за да стана. В главата ми все още пее Стинг, мозъкът ми "цъка" в ексел, тялото ми като мумия не помръдва в завивката.

Оказва се, че колкото и чадъра да имаш, дъждът винаги е неочакван.

Изсипа се като супа от тенджера - с плясък и навсякъде. Аз имах късмет, отворено заведение на път и няколко метра, които да притичам.
Около съседните маси имаше девойки с коси на кичури от водата и тревога в погледа от пръсъствието си до масичка с кафе, а не пред компютър и телефон по това време на делничния ден. Или просто на мен така ми се струваше. Личеше си, че не пиеха често кафето си сами в полупразно заведение сутрин... Но и на мен ми личеше, че отговарям на e-mail за първи път от телефон.
Една неотхапана бисквита в хартийка.
Чаша изпито кафе без следи от цветни  устни по нея.
Един розов божур с къса дръжка.
Цитат на Б.Шоу увит в късмет на Лаваца.
(В текста продуктът е позициониран безплатно).
2-3 цедени лимона във чаша със мед.
Едно момиче поисква цигара.
Би получила роля в някой български филм някой ден.
Една касова бележка и две петолевки в картонена книжка на края на масата, на която седнах за първи път тази сутрин.

И преди ми се е случвало, да ме вали вода, която носи щастие отдалеч.
Тази сутрин заваля без да съм чела прогноза за времето.
Заваля от небето надолу внезапно.
Както, когато те блъсва кола или срещаш любов.
Без да чакаш.