С почти празно летище, забрани за разговори по телефона и мнооого подозрителна жена от имиграционните, която да ни разпита как и защо сме тук, и най-важнотто – кога ще се ходим. И, още веднъж – ама защо сте дошли чак тук. Няколко часа по-рано, прелитайки в 14-часов полет над Тихия Океан, на седалка до тоалетната, с хора от всички страни и червен нос от ледените климатици и аз се питах същото – защо чак там, по дяволите. По дяволите, по тазманийските дяволи даже.
Пуснаха ни. Да им влезем в страната, след всички възможни доказателства и обещания, че ще излезем. Обещаните дълги и подробни проверки на багажа, не се състояха. Съответно не ми се наложи да обяснявам на никого какво е това „ХУСК” или „ХУМА” в багажа ми, съдържат ли семена или почва и ще заразят ли нещо тук.....или пък ще се развъди нещо ново. Цялата ми реч и лексика на английски по темата (не че имам много лексика за какво е ХУСК) не беше използвана.
Весели, с двата куфара, преминахме покрай момчетата за контрол на багажа, без да ни обърнат внимание и се втурнахме към първи терминал за ключовете на рент-а-кара. Намерихме, подписахме, взехме, доплатихме, надплатихме и тръгнахме. Между другото, това с разните допълнителни неща, които се оказва, че трябва да се плащат май е нещо доста често срещано. Допълнителни застраховки, такси за някои по-специални пътища, по които може да ти се случи да минеш, такси паркинг на ден, на час, на влизане и излизане от паркинга.....каквото се сетиш. И, ако нещо решиш да прескочиш, задължително те плашат с някакви хиляди долари накрая и ти като чуеш – плащаш.
Колите са с десен волан. Странно, но Добри се справя. Аз – за мен няма значение ляво и дясно, ползвам ги и двете в последователен ред. Качихме се в японското ни автомобилче и каката от навигацията ни поведе. Без да досажда, само предупреждавайки за завоите. Някак си се чувствах все едно се движим по Цариградско, само че с по-малко движение, по-гладък асфалт и повече пътно осветление. Никакво напрежение или задръстване. Странно. Като събота привечер в София по празници с много почивни дни.
Стигнахме хотела. Едната част от сградата е хотел, другата е жилищна, което се оказа, често срещан модел тук. Голяма част от сградите, небостъргачите в центъра са офиси/заведения/магазини в долните си етажи и частни жилища оттам нататък.
Първата ми разходка по улиците в Мелбърн затвърди първоначалните ни усещания за липса на тълпи по улиците. Усеща се спокойствие. В 23:30 не можахме да намерим отворено заведение, където да вечеряме. Помолихме се на няколко витрини, повъртяхме се нагоре-надолу и си купихме първата си авсралийска вечеря от супермаркет на един ъгъл – 2 консерви сьомга, хляб, ябълки и някакви бисквити.
Пуснаха ни. Да им влезем в страната, след всички възможни доказателства и обещания, че ще излезем. Обещаните дълги и подробни проверки на багажа, не се състояха. Съответно не ми се наложи да обяснявам на никого какво е това „ХУСК” или „ХУМА” в багажа ми, съдържат ли семена или почва и ще заразят ли нещо тук.....или пък ще се развъди нещо ново. Цялата ми реч и лексика на английски по темата (не че имам много лексика за какво е ХУСК) не беше използвана.
Весели, с двата куфара, преминахме покрай момчетата за контрол на багажа, без да ни обърнат внимание и се втурнахме към първи терминал за ключовете на рент-а-кара. Намерихме, подписахме, взехме, доплатихме, надплатихме и тръгнахме. Между другото, това с разните допълнителни неща, които се оказва, че трябва да се плащат май е нещо доста често срещано. Допълнителни застраховки, такси за някои по-специални пътища, по които може да ти се случи да минеш, такси паркинг на ден, на час, на влизане и излизане от паркинга.....каквото се сетиш. И, ако нещо решиш да прескочиш, задължително те плашат с някакви хиляди долари накрая и ти като чуеш – плащаш.
Колите са с десен волан. Странно, но Добри се справя. Аз – за мен няма значение ляво и дясно, ползвам ги и двете в последователен ред. Качихме се в японското ни автомобилче и каката от навигацията ни поведе. Без да досажда, само предупреждавайки за завоите. Някак си се чувствах все едно се движим по Цариградско, само че с по-малко движение, по-гладък асфалт и повече пътно осветление. Никакво напрежение или задръстване. Странно. Като събота привечер в София по празници с много почивни дни.
Стигнахме хотела. Едната част от сградата е хотел, другата е жилищна, което се оказа, често срещан модел тук. Голяма част от сградите, небостъргачите в центъра са офиси/заведения/магазини в долните си етажи и частни жилища оттам нататък.
Първата ми разходка по улиците в Мелбърн затвърди първоначалните ни усещания за липса на тълпи по улиците. Усеща се спокойствие. В 23:30 не можахме да намерим отворено заведение, където да вечеряме. Помолихме се на няколко витрини, повъртяхме се нагоре-надолу и си купихме първата си авсралийска вечеря от супермаркет на един ъгъл – 2 консерви сьомга, хляб, ябълки и някакви бисквити.
No comments:
Post a Comment