Първият път дойдохме тук привечер през септември преди две
години и дори нямахме ключ, за да влезем. Прескочихме само оградата и
разгледахме двора. Топъл, подреден, самотен малко, но със спомени за бабина и
дядова любов във всеки ъгъл. Скъсахме кисело грозде от оцелелите лози, ти ми
разказа какво е имало тук преди и ... това беше. Преметнахме се през оградата,
понамачкахме малките котета, които лежаха в съседния двор и тръгнахме.
След година, дойдохме, решени да останем поне за няколко
дни. Официално оборудвани с ключ, взет от майка ти, кутии със сготвени пълнени
чушки,
питка, вино и кекс. Все едно сме отишли на края на света. Вдишахме
миризмата на стара къща и минал живот от стаите, от гардеробите и шкафовете. Намерихме
стари снимки, пуснахме грамофон и пихме уиски на дивана, правен от дядо ти.
Като пришълци. Като гости, които идват отдалеч. И сутринта извадихме маса на
поляната в двора под ябълките, ядохме кекса и не знаехме какво да правим.
Защото имаше толкова много неща да бъдат случени, толкова врати да бъдат отключени,
парчета предишен фамилен живот да бъдат съживени, а ние идвахме от шумотевицата
на града и бъркотията на собствените си животи, които ни бяха завъртели и
поочукали, та сега дори не бяхме сигурни какво искаме да открием тук.
И така, незнаейки какво точно търсим, продължихме да се
връщаме в старата дядова къща, на километър от река Дунав. Валяха ни дъждове,
беше ни студено, нямахме бойлер, а топлехме вода с електрическа кана. И все
чакахме по-добрите времена. И ги случихме.
Изчистихме оджака*, пребоядисахме, пуснахме отново чешмата
на двора. И потече малко повече живот. Възстановихме лятната кухня и сега е
варосана и със синьо-зелени дървени дограми на малките бакалски прозорчета и
прасковени полици, за да крепят паяжините по стените. Ти ми разказа, че тези
малки прозорчета са наистина от стара бакалия, която сте имали преди много
години, а аз не можех да си представя дали е имало вафли и лимонада, наредени
вътре и от кой ли прозорец се е подавало рестото. Истински са тези бакалски
витринки - още носят приветливостта на селски магазин за срещи, раздумка и яйца
на вересия. Нищо чудно, че дядо ти ги е сложил на постройката, където баба ти е
готвела – като погледнеш през тях, все да е вкусно и да ти се дояжда нещо
отвътре.
Пред оджака кътчето градина беше буренясало, с изпопадали
счупени керемиди от сайванта и ръждясали парчета от прогнили улуци. Ти се
вдъхнови и за да ни е хубаво, превърнахме буренясалото ъгълче в градина. В каменна
градина. С камъни от реката наблизо. 3 дни и нощи изливахме бетон с градските
ни ръце, пренасяхме павета и редихме разноцветни камъни, вграждайки цветя в
белия цимент. Смъкнахме си кожата на пръстите, докато я довършим, но ето я сега
– нашата изстрадана мозайка с цветя и камъни пред оджака. Тези дни и пейка от
палети и направихме, завихме я със стара черга от долапите и сега там е
най-хубаво. Да пийнеш кафе сутринта, да разкъсаш някоя и друга мекица, да
пълниш буркани със сладко от диви къпини или да рониш чубрица върху вестник с
избелели заглавия.
И защото живота си тече, а ние не сме първа младост, засадихме
2 праскови, 2 череши, една кайсия и 3 лози. Оцеля половината от всичко. Поливаме
с един дълъг маркуч доматите, краставиците, чушките и тиквите с вода от
чешмата. Берем си полски букет и слагаме на масата под ябълките, за да знаят,
че ги обичаме. Който минава по пътя, вижда огромния букет на масата в градината
и разбира. Букет треви сред тревата. И пием вода от селската чешма, за да знаят
телата ни всеки път, че сме дошли тук, до Дунава и да усещат по-силно въздуха,
енергията и ритъма. Лудости! Затова и доматите ядем почти веднага от стръка –
да сме в синхрон със слънцето и земята. Магии!
И така, скоро ще станат две години откакто за първи път
влязохме тук през оградата. 2 години я живеем тази къща - разнасяме прах по
стълбите ѝ, ръсим трохи по масите ѝ, чистим и пренареждаме шкафовете ѝ, четем ѝ
прашните книги от секциихте, разказваме и мислим за нея. Вече не ни побиват
тръпки от паяжините по ъглите. Сега миризмите на старо и призраците от
черно-белите снимки ни правят домашен уют и ни чакат всеки път да им отворим
вратата, да пуснем някоя и друга муха в стаите и да викнем живота по стълбите.
***
От много години ми се е искало да ме приюти някое село. И
днес разбирам как бавно, без да осъзнавам, времето ми е сбъдвало желанието. Подарило
ни е къща на километър от виещия се горещ Дунав. В това вилно село, където сега
докато пиша, доматите кротко зреят на стръковете, а запечатаните в буркани
краставици, стават на зимно мезе в хладните мази. Където дори вятърът почива,
скрит зад някоя плевня, да не видят, че му е горещо. И в този ветрен мързел съхнат клонки чубрица, закачени под навесите и хасмите. И червените чушки на
наниз си чакат боба за бъдни вечер, провесени на варосаните стени.
Къща в село на края на света.
*оджак - стая с огнище, често в малка пристройка към селските къщи, използвана за готвене
*оджак - стая с огнище, често в малка пристройка към селските къщи, използвана за готвене
