Out-of-office е състояние на духа

Завръщането от лятна ваканция е като край на войнишки отпуск - време за бунт. Да си пуснеш малко коса, да си скъсаш униформата, да закъснееш за вечерната проверка. Във варианта на еманципираната съвременна жена - да се правиш, че нямаш достъп до служебната поща, да ходиш със солена коса и моряшки тениски и да изхарчиш лятно-безрасъдна сума заплата за нови слънчеви очила (ще ги нося пред ярката светлина на работния монитор, а покрай мен отново ще се носи гръцка реч).
Вкопчила съм се в опашката на тази свършваща една седмица отпуск и тя ме размятва сякаш е гигантски гущер от пясък, който изтича между пръстите ми. Преминавам през депресивно неговорене, планове да избягам някъде и опити да организирам мини уикенд на най-близкото море преди още да съм стигнала вкъщи.
Всяка година по това време след море, попълвам някой и друг апликейшън за зелена карта, търся курс по френски или италиански, не си вдигам телефона и скитам като куче без стопанин по улиците. Ям, където ме завари глада, пия кафетата на непознати заведения и ползвам случаен интернет кънекшън. Без грим, по очила и равни сандали. Ей, така! На пук. И гледам филми за втори път в някое кино. Ей, така. За кеф.
Както вече ви казах, всичко завършва като войнишки отпуск - винаги се намира кой да те вкара в редиците, или в моя случай - в ексела.

А всичко започна като на филм - в БНТ, 2006.
По света и у нас са две различни неща.
Pistacio и stracatella са като брат и сестра.
Най-много beach-ове в Гърция се казват παραλία.
Out of office е състояние на духа.
Shirt-a е по-добре с едно Т отпред.

на 7 и май почина баба ми

Първата смърт в живота ми.
6-часово пътуване с автобус ме остави прекалено дълго насаме с мислите ми.
Писах на задната корица на една книга с химикал.Отляво през автобусното стъкло жеше светло. Небето - прекрасно в синьо с бяло на фигури, в които се втренчваш и искаш да ти говорят. Искаш да ти показват, да ти обяснят.
Образи, цифри, съвпадения на форми.
Мислех си, че има тайна.
Мислех си, че съм избрана да я разбера.
Писах.
Не рабрах.
А, може би ми казаха.

Смирението е вяра.
Слънцето дойде да ни види, напече пръстта, изсуши, попи потта и, пое влагата и я смири.
Винаги има кой да ни води. 
Има кой да ни преведе до клона, за който да се хванем; 
до кладенеца, от който да извадим вода; 
до дървото, под което има сянка.
Напоен, утешен и укрепен, човек утихва. Няма нужда от страха, който го кара трескаво да търси клони, за които да се хване. Утихва в милостта на сянката и закрилата на слънцето.
Отказах се от храната ни.
Върнах книгите, в които вкопчено търсех утеха.
Отидох при хората, които ме правеха слаба и зла.
Отказах се от думата, казана, за да накаже.
Сега има място.
Като почистена къща е сърцето ми.
Като отворена тъмна маза, в която слънцето за първи път суши чернотата и студа. Стопля семената, които стоят в тъмнината.
Събрах светъл дух за сладкия обреден хляб.
За пътя, по който ще преведа някой до слънцето му.