Една циганка ги беше намятала по оградите от двете страни на калдаръмената улица.
Слънцето им светеше в китните рошави ромбови шарки.
Влажни в последното декемврийско утро.
Шарени, шарени, цигански.
И гледаме - от едната, от другата страна, навсякъде. И се приближих да ги пипна, и усетих как миришат на мокра вълна. И усетих, че са стояли във високи долапи в керпичени къщи. Много много години...
"Кой ги е тъкал?"
"Ооооо, отдавна, много отдавна..."
Искаше ми се да ми разкажат историята им, исках циганката да каже за сестра си, за себе си, за майка си и баба си, исках да си представя и да си купя китеника с историите и съдбите му. За разпродадени чеизи и разтурени къщи, за овдовели съпрузи и незастлани подове...
Много им беше селски и хубав въздуха в Ковачевица.
А циганката, която първа ни посрещна при чергите - със светли очи.
И не искаш да я отминеш, и не бягаш от нея.
А, уж циганка. Циганка, ама от тези, дето и черги са тъкали, и на пазара са продавали и в душата през ръката ти ще погледнат, ако решат. Купихме и от чергите. Купихме и пак се върнахме - и още една и купихме.
И сега са ми пред дивана и до краката...
2 вълнени черги от старите високи долапи в Ковачевица.
Не знам кой и кога ги е тъкал и на кой ги е наричал.
Тези истории циганката не ги продаваше.
Циганката беше със светли очи.
*****
Пожелавам си с циганска лекота в сърцето да мога да танцувам пред всичко, което сложи на софрата 2013.
Да стъпвам по циганските черги боса и да ми бодат.
Да разчета какво ми е писано на ръката, с която най-много щракам с пръсти.
Да ми е шарено, шарено, циганско, ама светло!
