Трябва ми. Обещание.

Затварям широко отворения нощен прозорец.
Не!
Само секунда!
Подушвам въздуха към тъмния вътрешен двор. С пълен гръден кош и стомах, сякаш правя сутрешно йогистко дишане. Иска ми се да усетя вече мирис на живи дървета.
Липсва ми пролет. Липсва ми пролет в годината 2012.
И пак стана "никое време". Зачетох се, загледах се, замислих се, разписах се.
Пролет 2012.
Разхожда ми се по стоплени от новото слънце павета.
Да прескоча цветна локва дъжд и да останат петна по велурени светли обувки, носени безрасъдно в дъждовен следобед.
Как ще го дишам този дъжд само!
Как ще го слушам да плиска в немитите прозорци и размеква пръстта в градинките.
Много сутрини подред ще излизам леко облечена и краката ми ще посиняват до работа
Знам, че пролетта си пести топлото и сухото време и е с отчайващ женски характер понякога.
Знам, че първо оставя много време да бъде очаквана.
Знам я.
Капризна и с хилави слънчеви дни.
Казват и spring по на запад.
Чакам я.
Да и усетя студения дъх на зелено, когато затварям прозореца.
Трябва ми.
Обещание.
За пролет.