101 Christmas Songs' Pack

"101 коледни песни" поставят началото на коледното настроение и пред-коледата може официално да започне...сега!
Oh, the weather outside is fightful,
and the fire is so delightful
and since we've no place to go
let it snow, let it snow, let it snow!

Бях забравила усещането за този празник. Коледите са едни светли снежни утрини от детството ми, когато не се ходи на училище и по телевизията дават много много детски филмчета. Целият този коледно-новогодишен период е белязан от приповдигнатото мрънкане на майка как няма да успее да приготви навреме всичко за празничната вечеря и вечното бързане да пазарува и готви.

И разбира се елхата! Колкото и да разказвам, едва ли бих могла да обясня защо тази елха означаваше толкова много за мен и брат ми.

Първо ни съобщаваха как някой от порасналите мъже в семейството - татко или дядо, я е купил и тя чака в мазето, за да и се сложи "кръстачка". "Кръстачката" представлява две дървени трупчета съединени през средата на кръст, който служеше елхата да стои изправена. Много често приспособлението я държеше леко килната, но какво бяха няколко градуса вдясно или ляво за нас, които чакахме от януари до декември за тази елха. Слагахме я в хола и баба ми сваляше големия черен куфар, в който стояха играчките и в който, според семейните легенди, дядо ми бил донесъл всички комплекти стъклени топки чак от Москва, пазейки ги през ледове и студове, увити в памук, за да оцелеят здрави за нас.
Тази елха! Започвахме да я украсяваме и всичко имаше строг ред - първо слагахме върха - дълъг, стигаш до тавана и счупен малко от едната страна, след това нареждахме симетрично най-красивите стъклени топки и фигурки, гирляндите - първо дебелите в хоризонтални къгове и едни тънички, които спускахме от върха надолу. Елхата изглеждаше като опакована - толкова пластове нареждахме по нея. Завършващите щрихи бяха да я наръсим с накъсан памук, който по мои спомени трабваше да създаде илюзията за навалял сняг. Почти към края на целия ритуал защипвахме едни прекалено тежки свещи, по краищата на клонките. Те клюмваха надолу от тежестта им, но нямаше как - цялата украса трябваше да намери своето място върху елхата. Абсолютният финал беше да пъхнем под елхата един Дядо Мраз и една Снежанка. И около тях слагахме отново памук. Като се сетя, че палехме и бенгалски огън в близост до всичкия този памук и гирлянди, се прекръствам няколко пъти и благодаря, че не сме подпалвали никога нищо.
Елхата стоеше като почетен гост докато и игличките и започнат да пожълтяват, а аз и брат ми не разрешавахме да я изхвърлят след празниците. Не трябваше да се приближаваме до нея, за да не падат бодличките и памуците, защото се разнасяха из целия апартамент и разбира се, за да не счупим играчките, които, както вече разказах, през останалото време от годината стояха в специален куфар вурху високия гардероб в спалнята.

Толкова неща са се променили от онова време. Нямахме коледни чорапи и лампички, които светят. Имахме падащи иглички и толкова детска радост!

Липсва ми... и дори да не го кажа, ми личи.

Stuck in a rut!

Зимните месеци ме подтискат заради тъмнината. След работа вече е тъмно. Когато пътуваш към офиса сутрин виждаш малко светлина и следващия момент, в който излезеш навън, е тъмно. И не се вижда. Имаше моменти, когато ми харесваше, че не се виждам. Сега тъмнината ме задушава. Денят постява very hard to meet deadline. В пет часа, вече е затворил.
От пет часа следобед по софийските улици започват задръстванията и е трудно да си уредиш среща с приятел в 18:30 например, освен ако някой не се обади за бомба през деня или не дойдат да пръскат за хлебарки, за да си тръгнеш по-рано от офиса.
Животът има и друг ритъм, освен от сутрин до мрак - този, от 30-о до 3о-о число, денят за заплата (ако взимате заплата в края на месеца, разбира се). Този ритъм диктува кога да си запазиш час за зъболекар, да си купиш нови обувки или кремове за лице. Много изречения започват с времевото определение "със следващата заплата". Не се оплаквам, малко хора са Доналд Тръмп, а не е и нужно.
От близо половин година не съм се виждала с един близък приятел. Последните ни няколко телефонни разговора завършваха с репликата "като мине тази седмица, защото ми е много напрегнато..." и така след следващата седмица, ще станат два месеца. Понякога се чудя как успяваме да се движим в толкова много коловози. Нищо чудно, че често дерайлираме или засядаме в тунели.
За първи път звуча толкова песимистично тук, но вече се опознахме и връзката започва да губи първичния си по детски наивен и театрален оптимизъм. Може би трябва да разделя блога на две секции - "real" and "imaginary".

Спи ми се и ще си лягам вече.
Пожелавам си коловоз, който да ме отведе до непозната гара!!!

П.П. Нова гара - нови обувки! Вижте ги там горе - ако си с тях, няма как да останеш сам на гарата дълго време, май ;). А и има много голям шанс някой да те качи на стоп! Без пари!

Купих си нова рокля!

Купих си нова рокля. Защото не можах да си купя нов панталон.

Кафява, не-къса, не-тясна, не волно широка - не-моя рокля. Седи още в торбичката си на дивана. Строга и семпла. Не-моя. Стоях пред огледалото и се гледах - не съм аз. И косата ми не отива на роклята.
Толкова е умерена! Ако можеше да ме чуе как я нареждам, би си тръгнала, заедно с хартиения си плик и отрязания етикет и би се предложила на всеки друг дори без пари. But it's over - it's mine!!!
Няма капка характер в нея. Никакъв бунт за нищо - все едно всичко и е наред. Къде я намерих? Много ме дразни! След всяко изречение, поглеждам към торбичката, в която я крия.
Сигурно изглежда странна цялата тази съпротива към няколко метра плат, колан и цип. Аз също бях изненадана от собствените си чувства. Оказа се, обаче, че те никак не са плод на женските ми предрасъдъци. Имам основание за тях и ще ви го докажа:

Докато си пиша сега, с крака върху кухненския стол, разчекната в почти йога поза - съм си ОК. С роклята преди малко - едва прикляквах, за да сменя диска в DVD-то.
Пробвах я с любимите ми обувки. Нищо не излиза. Няма химия. Те не я харесват. Изглеждат квартални под нея, а те не са!
В момента съм с един оранжев анурак и косата ми не изглежда рошава като минавам покрай огледалото. Като се погледнах, обаче, докато надолу беше роклята, съзрях кафяво-русото кече на главата ми, което аз нося вместо коса. Нямам сили да се справя с изискванията на тази дреха към него. Откакто израсна, то винаги си е било бунтар със собствен начин на живот, който не зависи от моите одежди. Не мога да го променя - и фризьорката ми го каза. А и цял живот ще го нося, живот и здраве, и освен да сме приятели, друг избор нямам. А, тя ме кара да го виждам рошаво и неугледно! Трепери ми ръката като пиша тези редове, разказвайки как се почувствах там пред голямото огледало.

Вече се надявам да разбирате къде е проблемът между мен и кафявото парче плат в торбата на дивана -тази рокля ме скарва със самата мен!

Иска права коса - нямам права коса. Кара ме да стоя в правилна стойка - на мен ми се правят цигански колела. Крещи за кафяви боти - на краката ми са черни обувки. Нямаме нито едно съвпадение! Колкото повече гледам натрапчивата и изисканост, толкова повече ми се иска да и скъсам ципа с балканската си еснафщина!

Чуваш ли ме?!

Стой си в торбата!

За теб нито закачалка, нито гардероб оттук нататък!!!

П.П. Изгасям лампата, излизам от стаята и блъсвам вратата.

Sometimes it looks like this

Това е едно старо писание, което мислех, че съм изгубила. И тъй като цяла седмица проклинам разни хора от едно бюро, по един телефон, реших, че сега му е времето да споделя малко отрицателна енергия.


"Слънцето изгря без да се спотайва. Като къпано дете без хавлия – смутено и искрено. Смеси се с въздуха и пропи утрото с желание. В такива утрини ти се иска да започне деня.

Телевизорът се включи в 7:30. Използвам го за събуждане вместо алармата на телефона. Правя се, че не го чувам и стоя в полусън. Самозалъгвам се за малко, че не е време за ставане. Заради тези 15 мин. излежаване не ми стига времето всяка сутрин. Мисълта за поредния ден на работа нахлу в мен, по-дръзка от първо сутришно кафе. От моя свят в чуждия. Отново. По дяволите. По дяволите преди кафето не е на добре. Да знаете! И аз го знам и се правя, че не съм го чула. Едно, две, три, четири, пет, на шест се протягам вляво, светвам лампата на банята, седем, осем, девет – пред мивката съм, слагам си паста за зъби и имам една-две минути със затворени очи отново докато си мия зъбите.

Това не е моята идеална сутрин. Когато гледаш много амеракан мувис и четеш лайфстайл списания, се опитваш да имаш друг сценарий за след събуждане. Лайк дис:

1. Отваряш очи и започваш да мислиш позитивно. Протягаш се и ставаш – не бива да се излежаваш, за да не закъснееш и предизвикаш стресова ситуация от сутринта.
2. Отваряш прозореца и под струята свеж сутрешен въздух правиш няколко лайт йога упражнения – за дишане, half moon pose, the tree pose and floor-facing dog. През това време в стаята нахлува сладникавия аромат от кафемашината, която си пуснал точно преди да отвориш прозореца, за да си в график.
3. Вземаш душ, пиеш кафе по хавлия и се гримираш на естествена светлина, за да не прекалиш с багрите, увлечен да си so irresistible today.
4. Обличаш се, минаваш няколко пъти пред огледалото – от ляво надясно, от дясно наляво, след това няколко крачки към него, заради близкия план и излизаш. Сигурен, че няма светещи лампи, ютия, радио или телевизор на on.

Това не беше такава сутрин обаче. Беше от мрънкащите и кривите, когато не можеш да измислиш какво да облечеш, не можеш да си намериш ключа за входната врата, всичките ризи са измачкани, а тези които не – са мръсни.

Няма ли друг живот?!
Ако досега тонът ви е звучал леко иронично и несериозно, ситуацията всъщност не е такава. Ситуацията е доста сериозна и усещането наподобява депресия. Не може това да е моят живот! Представям си как времето тръгва назад. Нямам желание да помръдне и секунда напред. Да спре преди да тръгна по счупените плочки на тротоара, преди да ме задуши трафика и преди да прекрача прага на офиса. За три години така и не се намери офис, който да ме влече сутрин след първите 6 месеца. А на хартия работата ми е my dream job. Голяма международна агенция с големи клиенти в бизнес парк. Пишем си мейли на английски дори с co-worker-ите българи и си комуникираме с централата в Лондон. Шефовете ходят с костюми и са polite and well educated. My dream job. И аз не я искам. По-зле – мразя я, мразя и хората, които я харесват. Дори подготвям малки въстания във всеки удобен момент, прокрадвайки стегнати речи за смисъла на живота и как не можеш да върнеш деня, който си прекарал в таблиците. И шефът не може да ти го върне. Дори и този от Лондон да дойде, и той няма да може. Гледат ме малко странно и нищо не казват. Уж са съгласни, ама по-скоро сякаш не разбират. Какъв ден да ми връщат? Един минал, друг ще дойде и така.

Така така, ама как да е така?!

Стоя пред компютъра и бързам да прегледам формулите на всичките 38 шийта, за да намеря защо цифричките в колоните не ми отговарят на тези в редовете, защото един от най-големите ни клиенти чака да му го изпратя. Чашата с кафе стои до мен и съм отпила веднъж. Стресът действа по-бързо от кофеина, това вече го знаем от години. Проверявам квадратче по квадратче. Все едно разминирвам поле. Сантиметър по сантиметър, сякаш човешки животи зявисят от тези редове и колони. Боли ме кръста от седенето, сякаш ще вляза в монитора. Квадатче по квадратче, квадратче по квадратче. А имам още 15 минути. Дано грешката да не е в последните шийтове! Не знам как ще успея до 12 да го изпратя?! По колко реда проверявам на секунда. Ако смятам наум вместо с калкулатор ще спестя малко време. Големи били цифрите! Ще ги смяташ, разбираш ли, няма друг начин! Всеки момент може да звънне телефона и да се окаже, че всичко се е провалило, заради това, че закъсняваме. А това са големи клиенти все пак. Квадратче по квадратче, квадратче по квадратче. Неееееееееее! Телефонът! 150 удара в минута! Да, моля! Офффф, от счетоводството. Какви фактури по дяволите, знаеш ли колко неща са ми на главате, не мога да стигна до тези фактури сега, искат да им изпратя всичко до обяд, не ме занимавай.
Квадратче по квадратче, квадратче по квадратче, квадратче по квадратче. Четири по три – 12. На другия ред – 5 плюс шест – 11. А там бяха - 12. Най-после! Ей, тук формулата е изтървала най-горния ред.
Слава богу!
Пак грейва слънце, пак има въздух.
Изпращам го, слава богу. Усмихвам се малко. Облягам се назад. Оглеждам се наоколо да видя къде бях. Dear Mr…. Изпратих го.
Дишам, дишам, дишам. Отивам да пуша. Мисля си за това от сутринта, само да свърша с цифрите. Там е единия от шефовете ми. Изпрати ли го? Да, изпратих го! Облекчение и гордост във въдуха.
Сядам си на столчето. Толкова ми олекна. Успях на косъм. Не знам ако се беше оказало, че грешката е някъде накрая, или без да искам съм пропуснала някое квадратче и трябва да започна всико отначало или да беше спрял токът. Чукам на дърво под масата. Тя не е дървена, но в офиса и това върши работа. Последните ми мисли връщат част от стреса и веднагически изключвам мисловния генератор. Ох, дано да не се случва повече!

Светле, говори ли с тях, получили ли са файловете? Да, изпратих им ги преди два часа. Какво? Ааааа. Да. Заминал е на business trip и няма да го има една седмица. И след това ще ги гледат. Аха.....

Така така, ама как да е така?!"

В офиса измерваме времето в седмици

Остават 5 седмици до коледната ваканция като броим и тази, която почти свърши. По това време на годината неизменно започва обратното броене. Едва преполовихме ноември, а Джордж Майкъл и Марая Кери все по-често звучат с коледните си евъргрийни в офиса.

И все пак съм решила, че няма да започвам коледната кампания отрано. Ще изчакам да влезем в декември, да отмине предпразничната треска на клиентите, които ни затрупват с работа, за да мога да започна подготовката по план. Друга година от нетърпеливост, започвам от ноември и до коледа вече ме е обзела лека апатия по темата, защото от преиграване и преекспониране съм се изчерпала и изморила.

С няколко близки приятелки имаме традиция да се събираме по женски точно преди празниците в края на годината. Казваме си какво сме свършили през годината и пишем списък за следващата. Наистина го правим...и всъщност не е толкова скучно, колкото звучи - на чаша вино, с много неща за разказване и нови мечти за споделяне! Само да отбележа, че освен приятно, това със списъка е и доста полезно - преди няколко години се заех сериозно с посещения при зъболекар само, защото беше в списъка. Иначе все отлагах.

Основна част от коледната подготовка е да събера коледни рецепти и да запиша диск с christmas carols, които да поддържат духа в кухнята и в студените съботни следобеди. Не съм забравила и новата анимация на Дисни, която е вече по кината! Детските коледни филми ми напомнят за най-хубавите моменти от детството! Толкова обичам декемврийските недели в мола, когато децата тичат с еленски рога напред-назад, майките ходят с пълни торби от магазин в магазин, а мъжете им са накацали с отегчен вид по пейките пред витрините и нямат търпение да преминат към по приятната част от семейната неделя, а именно - обяда в Happy или Pizza Hut.

Тази година смятам да подходя с повече вкус и към украсата вкъщи. Намерила съм една малко магазинче на "Иван Асен" за hand-made коледна украса. Видях го веднъж като се разхождах в неделя, но типично по неделно, беше затворено и аз типично по почивно-безделнишки зяпах, долепвайки нос до стъклото, повдигната на пръсти. Ще си избера най-различни симпатични нещица от там. Нямам търпение, сега като се замисля! Решила съм да заложа само на дискретни препратки към коледната тематика (по-високопарно нямаше как да прозвучи :)). Без тежки китайски гирлянди и пластмасови клончета, залепени с тиксо по прозорците, които да се налага да монтирам again and again, защото се разлепват всеки път, когато някой отвори вратата на дневната. Искам коледният дух да се усеща в атмосферата, а не да ти пада на главата, докато вечеряш. Това вече си го причиних миналата година, за което още не съм си простила, а коледни негативи още тегнат върху репутацията ми на добра домакиня, която аз самата имам за себе си.

Даааа, не крия, че last Christmas не се получи много по план, затова шансът тази да е по-добра от предишната е значително по-голям :)!
Така съм го планирала!

Животът е като шофирането

Аз шофирам отскоро и всекидневно 2 часа от живота ми минават, за да закарам колата невредима до работа и след това да я върна обратно. И през цялото това време мисля за нея - дали не се издава странен звук, защото карам на ниска предавка; дали ще успея да завия след малко, ако мина на по-висока; дали не бие много на очи, че е паркирана диагонално в място за автобус; кога е паднала дясната лайсна; нормално ли е да не съм разбрала, когато е паднала; може ли да падне и бронята, за която е била свързана!?
От вече почти месец мисля дали мога да паркирам в паркинга на мола. Разпитах дали апаратът за билетчетата на входовете може да ми се падне много далеч - казаха ми - нямало начин! Е! Какво да ви кажа - те и за лайсната мислят, че е нямало как да не разбера, че е паднала, ама... Казват ми - много е удобно в мола, голям паркинг, няма проблем, ще се оправиш. Аз знам, че ще се оправя, за мен не е проблем, но другите хора се сърдят като им одрасквам колите. Нали ми се случи веднъж така - за една одраскана броня, аз мислех дори да не спирам, а те за малко КАТ дето не извикаха. А и това с лайсната като ми се случи и вече гледам да не рискувам. Карам си с надеждата, че при шофирането наистина е като в живота - когато на някой му наливаш редовно и според вкуса, без да го оставяш на сухо, ако не станете приятели, поне имате хубави моменти, за които да разказваш!

Много усилия хвърлям на пътя, признавам си! Хората, около мен - приятели, колеги, се опитват да помогнат, притесняват се. Още в началото ми казаха да си сложа знак "Млад шофьор" на колата, за да ме пазят другите на пътя. Аз - абсурд! И не си сложих. Тогава твърдо вярвах, както вече ви казах, че шофирането е като живота - когато се правиш на голям в повечето случаи другите ти вярват и ти правят път. Донякъде се оказа, че е така! За този един месец, обаче разбрах и друго и ви го казвам от собствен опит и минус една предна дясна лайсна - колкото и да избираш най-тарикатските маршрути, винаги се налага да отбиваш между кофите за боклук, за да мине друг!

Коко преди Шанел

22ч., събота вечер. Първият истински дъждовен и с октомврийски характер уикенд за тази есен. Притичахме под дъжда по "Арсеналски", за да влезем в мола - леко намокряне, леко подхлъзване, леко изнервяне...

Има филми, за които е нужна тематичност, които имат претенция към обувките на публиката си, към не-яденето на пуканки в кино салона. Те заслужават ритуалност като ходенето на опера - шал, високи обувки, бижу на ревер, сдържаност, сериозност.
Залата беше гостоприемно затоплена. Приятно усещане за топлота. Помислих си няколко пъти, че е приятно. Хората - малко, тихи, нехрупащи.

Филмът е биографичен, увлекателен. Историята на бедно френско момиче. Типичното френско момиче, което би било героиня на филм - красиво, не бих казала, а с чар и характер. Тя е бедна и сигурна. Сигурна, че ще е известна един ден. Сигурна, че ще дойде време, когато "всички ще искат да седнат на масата на Коко". И тя тръгва. Минава през замъци, през богати мъже, през Париж. Разхожда се покрай морето и ушива раираната блуза. От скръб, ушива вечното сако от три части на Шанел и по нужда - бялата риза, която придава строгост и женственост. И в един момент филмът не звучи просто биографично, а показва история на дрехите, които обличаме, на начина, по който изглеждаме и на това, което смятаме за красиво днес.

Ако искате недейте да четете продължението и си останете с френския привкус от историйката дотук. Но аз ще продължа тези дълги редове на мислите, които нямат свян.

Стоях в залата, а филмът преваляше едната си половина. Помислих си, че би било хубаво повече хора да гледат този филм. Представих си пълната зала. Поп-фолк певици, топ-модели, реалити звезди и редовни клиенти на пластичните хирурзи, събрани на първите редове. Парад от силикон, акрил, хелуронови филъри, тигрови багри, камъни. И Коко Шанел. В една зала. Тя крои малката черна рокля пред редове от прозрачни розови къдри, нацупени устнички и гърди без подслон.

Бедна, ми бедна, Коко, колко много жарсе щеше да ти трябва за всичката тази плът на първия ред!

The most shiny Monday I've had in years

I wish you could be me right now...
The sun is warming my back through the big kitchen windows while I'm sitting by the table drinking my second morning coffee and writing down some thoughts.

Awesome September morning! Just the one you need in order to distance from work, agenda and all the Monday-to-do list. I feel like some magic extra space has opened for me in the last few days. Now I have a city park in my days, fancy coffee shops and pavement artists on the streets, have the time to seаrch through culinary blogs, perform some cooking experiences, look for a new book of some smart and talented Bulgarian writer, check the movies -" Time traveler's wife" is scheduled to be watched these days...so many new things in my long city weekend!!!

I'm going for a walk in the park now - to smell and taste the trees and lеаves, see the people with their kids and dogs and who knows what I can bump in?!

So, I'm going...hope to find some pumpkin to buy on my way...

Fresh, fresh like...early autumn morning fresh

It is a little bit frightening when starting something new - butterflies in the stomach and great expectations.
So, I just won't think of this writing as my first blog writing but just make it quick and easy - log in, write, edit, post and get over with it!
My English is not so good to have a blog in english. I'm just hiding behind the foreign letters, it feels easier to start this way...and to be honest - sounds much more natural - it is a blog for God's sake, not a novel :)))

My long September weekend inspired me to get my things-to-do-in-the-fall list started. So, I officially entered my lovely September autumn (also known as the most creative and inspiring time of the year) with a long walk in the yellow and lеаfy city in Saturday morning. I woke up yesterday and my last memories were from the warm and tired summer mornings of the days passed. But that morning it was different. It felt diferent and it looked different. The streets, the people, the weather, the taxi driver, even my facial-beautician that tortures me on a monthly Saturday basis. The maturity and serenity of the fall has come into town, into us and all over us. It was not so light any more, either the problems nor the coke.
It felt like we were following the same rythm with the world outside. Again tuned and in harmony. Childish and too noisy the summer has gone away, away to the oposite part of the Globe.
I wandered the city in the morning. People in jackets and jeans, pumps and sneakers. The shameless windows of the stores along Vitosha street were flashing with tripled prices of their Autumn-Winter 2010 collections. As usual. We do not expect prices to get lighter. Nothing is lighter this time of the year. And everybody knows it.
Met a dear friend of mine for a quick coffee - we do not have the time for a brunch but it felt so nice sitting by the small wooden table - talking, listening and watching in a good friend's company. The coffee was good too.
As I walked on the way to my english-lessons school, I got to thinking about how fully-charged of desire to change and create felt this begining-of-the-fall period. I was feeling ready for all the big changes. Great expectations! Not light, intense!