Paris, je t'aime

Всичките хубави и лоши неща са около нас...някои близо, други по-далеч, едни преки, други косвени, трети по памет, четвърти в мечтите, пети в бъдещето...


Има за какво да плачем, какво да скрием, какво да нямаме, кого да обичаме, кой да ни чака...


Хубави неща...


Нещата от живота...


Огледайте се!

Порових се в разни блогове...

Порових се в разни блогове, попрочетох някакви неща...
Хората са започнали много да пишат, искат да говорят, да разказват. Чувствах се все едно съм отворила вратата на килера и съм влязла в Нарния - толкова различни светове.
От линк на линк, пеидобох представа за настроенията на разни хора през последните един-два месеца.
Да...всички искат зимата вече да си ходи.
Свети Валентин внася особен смут в ежедневието съм забелязала...сякаш напомня точно за тази любов, която нямаш...
Прочетох, че се пише за любов. Любовта рови като червей вечер в мислите докато режем, режем, режем салата или пушим, пушим, пушим, или слушаме, слушаме, слушаме стара песен по радиото в задръстването и навън е тъмно и хората в колите наоколо са сами.
Мартин Карбовски написа преди доста години, че любовта е отровила повече черни дробове, околкото сърца е направила шастливи.
Имах един приятел, с който минавахме през някакво малко селце по пътя за Варна. Докато профучавахме покрай къщите, натисна клаксона и хората седнали на пейките се обърнаха. Защо им свирна? За да има за какво да си мислят и говорят до края на деня.

Е, тя и любовта е такава - идва, свирва и изчезва с мръсна газ, а ние я мислим, мислим, мислим.

Грехота!

Часът е почти 8 вечерта в събота, а аз пека заек на 150 градуса вече трети час.
Прекрасен слънчев ден беше днес, иначе. Във фейсбук хората пишат, че пили бира навън, карали мотори, разхождали се по магазини и в парка. От миналата седмица се говори колко топъл ден ще е тази събота - Тодоровден, казано на народен български език.
Аз се събудих в лошо настроение в слънчевата утрин - първата след седмици на мраз, кал и снегове в този софийски град и този ситняковски квартал. Всяка събота се събуждам без настроение, мисля, че просто не ми понася шока от промяната - внезапната почивка след 5-те работни дни.

Трябваше да готвя заек. Печал се 4 часа - аз си мислех, че това ще е основният проблем. Миленка ми даде рецептата:

Заекът се нарязва на порции.

Слагам 1-2 нарязани глави лук, 2 моркова, 3-4 скилидки чесън.
Свински бузи (200г.) нарязани
2 домата
1 чаша червено вино
Дафинов лист – 1-2 бр.
Черен пипер на зърна
1 чаша пилешки бульон
1 суп. Лъжица брашно
Олио – 4 супени лъжици

Всичко се слага и се задушава в гювеч – 4 часа.

Прекрасно!
Радост от "Модерно" обсъжда темата за изискания външен вид с Галена и Мишо Шамара - сега си давам сметка, че тази сутрин по сценарий още е била сбъркана.

Слушам разговора и се суетя в кухнята около заешкото трупче - меко и обезглавено, положено върху кухненския плот. Предполагам, че е около 6-месечно. От това, което е останало, за пол не мога да съдя, по остатъчни следи, обаче, твърдя, че е било с тъмен косъм - сив до черен. За име се интересувате? Не знам. Ние, готвачите с лабилна психика, гледаме да не питаме за имената на жертвите си.
Извадих го от найлоновото пликче. Одрано трупче без глава.
Господи, кой ми причини това!
'Заекът се нарязва на порции...."
Започнах да режа едното задно бутче - аз не знам как, не искам да знам дори. Ужасно е! Естествено, че не мога да го отрежа просто ей така - има кожа, има кости - да ги чупя ли? Ужасно е! И това не го казвам в смисъла на "ужасното", когато ти се счупи нокът, а на "ужасното", когато си представиш, че в момента се опитваш да измъкнеш крачето на едно зайче и дори не можеш да го измъккнеш цяло, а се налага да го счупиш някак си.
Усещам, че започва да ме обзема тиха истерия. В някакъв полутранс отрязвам и второто задно краче. Отскубвам го почти, всъщност. Има остатъци от някакви органи вътре... Целият плот е в кръв, защото това, което се случва е борба някаква, не част от кулинарен процес.

Днес е първата седмица от великденските пости.
It is all so wrong.
Какви хора сме, се чудя.
Грешни!

Кредитните карти сбъдват мечти

Един уикенд, започващ от петък и една кредитна карта, която свързва това, което можеш да си позволиш с това, което не можеш...
Със сигурност има много ситуации, в които парите не биха могли да те накарат да се чувстваш по-добре, но много често са страхотна добавка към добрия вкус, добрата компания и добрите планове.
Колкото и да ми се иска да пиша с кратки изречения тук и сега, не мога - мисълта ми се суети около темата. Темата за парите.

Събота сутрин. Около 9. Рано е за съботен ден, но извън София заради чистия въздух спиш добре и ставаш свеж за закуска дори. Големият кожен диван, на който седнах със страхопочиние е разположен пред дълбока камина. Във вътрешността на камината светят и греят три дръвчета - еднакви по форма и размер, едното леко изправено върху другите две. Огънят е най-изисканият, който съм виждала - не пращи, не пари, не пуши. Масата, която ни дели от камината е голяма, дървена - може би дъбова. Поглеждам вляво, където се открива целият коридор към етажа - с много картини, завеси и килими. Не се чува, когато хората влизат или излизат - атмосферата поглъща всички излишни шумове. Поръчваме кафе. Лаваца. На зърна, на доза или няколко дози? Въпросът се отанася за кафето. Казваме "обикновено" - предполагам, че това означава на зърна. Поглеждам вдясно. Библиотека, разположена след камината с лице срещу нас. Тъмно дърво, декорирана с книги в кожени подвързии. "Лорд Байрон!", мисля си.
Не съм чела нощо от гореспоменатият господин, но съм сигурна, че в тези книги има много лордове, барони и други подобни - със синя кръв и автоимунни заболявания заради близкородствени бракове. Да, богатството и властта са уродливи понякога. Кафето дойде. Сервират го в бяла порцеланова чашка върху артистично извита вълнообразно чинийка, върху която има място за лъжичка и още няколкоподобни чашки. Това, че е малко прекалена, я прави идеалната чинийка, върху която да ми поднесат кафето в точно тази сутрин - горчиво и черно-кафяво. Харесва ми.
Вдясно, момичето с маниер на английски иконом намества една ваза върху масата. В черна пола, бяла риза и корсет в каре, равни обувки, плътен чорапогащник и прилежно прибрана коса. (Това е сервитьорката, но наречена така, звучи подвеждащо - тя просто е такава, каквато я описах).
Отпивам кафе и поглеждам към прозореца - знам, че ще дойде момент, в който ще искам да разкажа за това усещане, за тази стая и тази съботна сутрин.

Благодаря ти Master Card, you took care of everything that weekend!