Не е уютно. Определено. Стаята се усеща празна. От студеното. Студът се усеща като липса. Сякаш апартаментът е двойно по-голям. Много е странно. Ако бях психолог, щях да мога да обясня повече причини за това усещане. Но психология в СУ не ме приеха. Стара история.
Депресиращо е, не мога да го скрия.
Затова си купих нови обувки.
Нали знаете - обувките и жените.
Обувките и женската депресия. Обувките и празният портфейл. Обувките, които топлят крака. Обувките, които правят мазоли. Обувките, които запълват празното от студеното. Обувките, които няма вече къде да прибираш в гардероба. Обувките от витрината. Обувките, с които не можеш да танцуваш цяла вечер. Обувките за първата среща. Обувките, които съуваш под бюрото на работа.
Не ми се пише с много думи. Студено ми е. Не искам да се разпростирам. По-добре ми е като свивам изреченията.
Прибирах се пеша и си мислех.
Тъмно. Влажно. След дъжд. Средата на седмицата.
Носех си торбата с новия чифт.
Тъжно. Празно. След работа. Началото на септември.
Носех си "хапчетата за щастие" в торбичка.
Кафеви велурени хапчета. Продадоха ми ги без рецепта. Само по диагноза.
Диагноза - "Липса."
Липса на слънце. Липса на вдъхновение. Липса на емоции.
Вървях към подлеза и си гледах в краката. Черно-бели кецове. От една черно-бяла неделя. Помня случая и диагнозата - липса на говорене, сама вкъщи, безцелна разходка, горещ следобед, отегчена продавачка.
Продължавам през подлеза. Няколко стъпала надолу, няколко метра, няколко стъпала нагоре. Мисля си.
Вкъщи подреждаме обувките вдясно от входната врата. Два рафта в коридора. С по няколко реда кутии от обувки. С по няколко чифта в някои кутии.
Кожени, лачени, всякакви цветове. "Таблетки" против черно-бели недели и ветровити вечери след работа.
Цяла химиотерапия.
Отровно е!
Спрете цигарите?!
Цигарите не са толкова страшни!
Спрете обувките!!!!
Еднопосочните обувки не помагат!
Нови пътища трябват, не нови превозни средства.
Got it?
***
Вървях и ми беше мъчно, че нося поредната доза.
No comments:
Post a Comment