* * * * *

Тихо.
Много тихо ми е днес.
Иска ми се да имам меки нокти, които да не тракат по клаватурата.
Да mute-на деня.
Три пържоли се изпекоха тихо в стъклен съд. Два ножа не тракаха по чиниите.

Ш-ш-ш-ш-ш-ш-ш.
Почти няма да ви говоря.
Трябва малко тишина.

9 пъти съм събирала живота си в пътни чанти. 9 пъти, сметнати на пръсти, съм го премествала. Вчера пренесох още няколко пътни чанти. Последните. Още малко мой живот налях тук. На този втори етаж, в този ляв апартамент. Оттогава стана тихо. Новият и старият живот. Новите и старите книги. Един малък и един голям сушоар. Една настолна и една синя нощна лампа. Чаршафи за малко легло и чаршафи за голямо легло. Снимките на хартия и снимките във Фейсбук. Писаници с химикал и писаници в блог.

Тихо ми е.

Мога тихо да изпуша една цигара. Пушенето свързвам с тишина. Тишина и нощен хлад. Тераса и звезди. Най-шумното на пушенето е щракването на запалката. Оттам нататък....тишина.

Тихо ми е.
Чувам всичко.

Тихо бих  гледала картина. До беззвучното размазване на цветовете. През замъгленото зрение на диоптричните ми очи. Без мисъл. За да ми е тихо. Без възбуден неврон. Само уморени изсъхнали очи.

Излезте тихо без да ви изпращам.
Трябва малко да е тихо...