Това е едно старо писание, което мислех, че съм изгубила. И тъй като цяла седмица проклинам разни хора от едно бюро, по един телефон, реших, че сега му е времето да споделя малко отрицателна енергия. "Слънцето изгря без да се спотайва. Като къпано дете без хавлия – смутено и искрено. Смеси се с въздуха и пропи утрото с желание. В такива утрини ти се иска да започне деня.
Телевизорът се включи в 7:30. Използвам го за събуждане вместо алармата на телефона. Правя се, че не го чувам и стоя в полусън. Самозалъгвам се за малко, че не е време за ставане. Заради тези 15 мин. излежаване не ми стига времето всяка сутрин. Мисълта за поредния ден на работа нахлу в мен, по-дръзка от първо сутришно кафе. От моя свят в чуждия. Отново. По дяволите. По дяволите преди кафето не е на добре. Да знаете! И аз го знам и се правя, че не съм го чула. Едно, две, три, четири, пет, на шест се протягам вляво, светвам лампата на банята, седем, осем, девет – пред мивката съм, слагам си паста за зъби и имам една-две минути със затворени очи отново докато си мия зъбите.
Това не е моята идеална сутрин. Когато гледаш много амеракан мувис и четеш лайфстайл списания, се опитваш да имаш друг сценарий за след събуждане. Лайк дис:
1. Отваряш очи и започваш да мислиш позитивно. Протягаш се и ставаш – не бива да се излежаваш, за да не закъснееш и предизвикаш стресова ситуация от сутринта.
2. Отваряш прозореца и под струята свеж сутрешен въздух правиш няколко лайт йога упражнения – за дишане, half moon pose, the tree pose and floor-facing dog. През това време в стаята нахлува сладникавия аромат от кафемашината, която си пуснал точно преди да отвориш прозореца, за да си в график.
3. Вземаш душ, пиеш кафе по хавлия и се гримираш на естествена светлина, за да не прекалиш с багрите, увлечен да си so irresistible today.
4. Обличаш се, минаваш няколко пъти пред огледалото – от ляво надясно, от дясно наляво, след това няколко крачки към него, заради близкия план и излизаш. Сигурен, че няма светещи лампи, ютия, радио или телевизор на on.
Това не беше такава сутрин обаче. Беше от мрънкащите и кривите, когато не можеш да измислиш какво да облечеш, не можеш да си намериш ключа за входната врата, всичките ризи са измачкани, а тези които не – са мръсни.
Няма ли друг живот?!
Ако досега тонът ви е звучал леко иронично и несериозно, ситуацията всъщност не е такава. Ситуацията е доста сериозна и усещането наподобява депресия. Не може това да е моят живот! Представям си как времето тръгва назад. Нямам желание да помръдне и секунда напред. Да спре преди да тръгна по счупените плочки на тротоара, преди да ме задуши трафика и преди да прекрача прага на офиса. За три години така и не се намери офис, който да ме влече сутрин след първите 6 месеца. А на хартия работата ми е my dream job. Голяма международна агенция с големи клиенти в бизнес парк. Пишем си мейли на английски дори с co-worker-ите българи и си комуникираме с централата в Лондон. Шефовете ходят с костюми и са polite and well educated. My dream job. И аз не я искам. По-зле – мразя я, мразя и хората, които я харесват. Дори подготвям малки въстания във всеки удобен момент, прокрадвайки стегнати речи за смисъла на живота и как не можеш да върнеш деня, който си прекарал в таблиците. И шефът не може да ти го върне. Дори и този от Лондон да дойде, и той няма да може. Гледат ме малко странно и нищо не казват. Уж са съгласни, ама по-скоро сякаш не разбират. Какъв ден да ми връщат? Един минал, друг ще дойде и така.
Така така, ама как да е така?!
Стоя пред компютъра и бързам да прегледам формулите на всичките 38 шийта, за да намеря защо цифричките в колоните не ми отговарят на тези в редовете, защото един от най-големите ни клиенти чака да му го изпратя. Чашата с кафе стои до мен и съм отпила веднъж. Стресът действа по-бързо от кофеина, това вече го знаем от години. Проверявам квадратче по квадратче. Все едно разминирвам поле. Сантиметър по сантиметър, сякаш човешки животи зявисят от тези редове и колони. Боли ме кръста от седенето, сякаш ще вляза в монитора. Квадатче по квадратче, квадратче по квадратче. А имам още 15 минути. Дано грешката да не е в последните шийтове! Не знам как ще успея до 12 да го изпратя?! По колко реда проверявам на секунда. Ако смятам наум вместо с калкулатор ще спестя малко време. Големи били цифрите! Ще ги смяташ, разбираш ли, няма друг начин! Всеки момент може да звънне телефона и да се окаже, че всичко се е провалило, заради това, че закъсняваме. А това са големи клиенти все пак. Квадратче по квадратче, квадратче по квадратче. Неееееееееее! Телефонът! 150 удара в минута! Да, моля! Офффф, от счетоводството. Какви фактури по дяволите, знаеш ли колко неща са ми на главате, не мога да стигна до тези фактури сега, искат да им изпратя всичко до обяд, не ме занимавай.
Квадратче по квадратче, квадратче по квадратче, квадратче по квадратче. Четири по три – 12. На другия ред – 5 плюс шест – 11. А там бяха - 12. Най-после! Ей, тук формулата е изтървала най-горния ред.
Слава богу!
Пак грейва слънце, пак има въздух.
Изпращам го, слава богу. Усмихвам се малко. Облягам се назад. Оглеждам се наоколо да видя къде бях. Dear Mr…. Изпратих го.
Дишам, дишам, дишам. Отивам да пуша. Мисля си за това от сутринта, само да свърша с цифрите. Там е единия от шефовете ми. Изпрати ли го? Да, изпратих го! Облекчение и гордост във въдуха.
Сядам си на столчето. Толкова ми олекна. Успях на косъм. Не знам ако се беше оказало, че грешката е някъде накрая, или без да искам съм пропуснала някое квадратче и трябва да започна всико отначало или да беше спрял токът. Чукам на дърво под масата. Тя не е дървена, но в офиса и това върши работа. Последните ми мисли връщат част от стреса и веднагически изключвам мисловния генератор. Ох, дано да не се случва повече!
Светле, говори ли с тях, получили ли са файловете? Да, изпратих им ги преди два часа. Какво? Ааааа. Да. Заминал е на business trip и няма да го има една седмица. И след това ще ги гледат. Аха.....
Така така, ама как да е така?!"
No comments:
Post a Comment