Незабравено

Чувам щурци.

Котки ми се увиват в краката.

Ръцете ми миришат на домати.

Все едно си брал – не рязал.

Дворът ми съдържа селски приказки.

Приказки за село, внуче, баба, дядо.

За запаления вечно летен огън,

на който запечатваме градината в буркани.

Буркани и капачки, които се варят до тъмно.

До тъмното на многото щурци.

Варят се подредени в черния голям казан.

Животни хрупат в ясла, а сеното им ухае като нива.

Дворните кокошки стават тихи.

Курникът им топли ъгъла на двора.

Наглеждаме огъня, който гони комарите.

Вечеряме, а над главите ни лоза.

Неизметени пожълтели листа се прикриват под пейка.

По дворните плочки чернеят петна от настъпано грозде.

Доматите на едри резени стават на салата от солта.

И пържени картофи, взети от пръстта преди минути.

Жълти, топли, земни. Хранят ни, нахранват.

Става тихо – чувам кукумявка.

“Марш, мръсницо!” 
Суеверно време беше.

Това побира малкия ми детски свят тогава.

Огъня, щурците, двор на баба и на дядо.

И друго не успявам да си спомня.

Това ми е тогавашното всичко.

На детството ми синьото.

На селото ми бабиното лято.

Мириша го в ръцете си в момента,

зелени от набраните домати.

Селско ми е.

Мирис на отдавна.
Лятото във шепа неизмита.