Charging your battery...

Никога не съм писала тук сутрин.Току що завърнала се от сънищата и другите светове.
Със завивка на райета по лицето и в непроветрена още стая.
Не съм преживявала утрото като мое.
От малка.
Помня още от преди детската градина как ме оставяха в студени сутрешни мъгли с бебешко одеало и биберон при приказливите лелки в яслата.
След това в детската градина до вкъщи.
Някои деца казват, че като не са искали да ходят на детска градина са плачели и са молели да ги оставят при баба и дядо.
Аз не знаех, че има и друг вариант освен ходенето на детска градина.
Всяка сутрин. От моето легло в престилката на квадратчета и в съседната сграда.
От първите ученически години или може би от всички, най-хубавите ми сутрини са, когато не трябваше да ставам в 6. Когато бях втора смяна. И си имах мои сутрини. С кафе, закуска, телевизия....дори тичах сутрин в един парк понякога.
Аз не обичам да ставам рано.
Не харесвам да излизам от вкъщи по график.
Чувствам се като недоносено, изпаднало от утробата дете.
Цякаш са ме изсипали от моето в чуждото.
Всяка сутрин преживявам болезненото си раждане в деня.
Все едно ми дърпат изведнъж маркуча за кръвопреливане.
Оставаш малокръвен.
С ниско кръвно.
На студено.
С нарушени връзки с Централата.
Гингко Прим и шоколад.

*****

Сънят ме води някъде.
До Бензоностанцията.
За Гориво.