на 7 и май почина баба ми

Първата смърт в живота ми.
6-часово пътуване с автобус ме остави прекалено дълго насаме с мислите ми.
Писах на задната корица на една книга с химикал.Отляво през автобусното стъкло жеше светло. Небето - прекрасно в синьо с бяло на фигури, в които се втренчваш и искаш да ти говорят. Искаш да ти показват, да ти обяснят.
Образи, цифри, съвпадения на форми.
Мислех си, че има тайна.
Мислех си, че съм избрана да я разбера.
Писах.
Не рабрах.
А, може би ми казаха.

Смирението е вяра.
Слънцето дойде да ни види, напече пръстта, изсуши, попи потта и, пое влагата и я смири.
Винаги има кой да ни води. 
Има кой да ни преведе до клона, за който да се хванем; 
до кладенеца, от който да извадим вода; 
до дървото, под което има сянка.
Напоен, утешен и укрепен, човек утихва. Няма нужда от страха, който го кара трескаво да търси клони, за които да се хване. Утихва в милостта на сянката и закрилата на слънцето.
Отказах се от храната ни.
Върнах книгите, в които вкопчено търсех утеха.
Отидох при хората, които ме правеха слаба и зла.
Отказах се от думата, казана, за да накаже.
Сега има място.
Като почистена къща е сърцето ми.
Като отворена тъмна маза, в която слънцето за първи път суши чернотата и студа. Стопля семената, които стоят в тъмнината.
Събрах светъл дух за сладкия обреден хляб.
За пътя, по който ще преведа някой до слънцето му.