Четох Розмари и "Стопанката на Господ". Чета я постоянно от няколко дни. Нося я. В чантата. Да е с мен. Като наръчник. Като наръч светлина. Преписвам я. Да ми излезе от ръката. Подарих я. Да я раздам. Да я множа. Да светна на някой. Липсвала ми е тази книга. Сега четох назад какво съм писала. Имало я е там. Лудост!
Миналата седмица някой ме попита:
- Ти прочете ли книгата?
- Коя книга?
- "Стопанката на Господ"
Сепна ме.
Втурнах се да я поръчвам и купувам. И я поръчвах, и си я купих от книжарница. Едната за мен, другата изпратих на баба ми. Ей, тъй. Защото искам да направя магия. Да извикам силата. Броила съм часовете кога ще я получи. Дали ще иска да я чете? Как да я опиша по телефона? Ами, ако не иска - какво ще си помисля - баба ми не вижда магията? Баба ми я е забравила? Баба ми вече не иска да си спомни? Смятала съм - ако я е получила сутринта, и след това е сготвила, и след това е ходила до магазина и сега вече дали е седнала да я чете? Ако е седнала, кое ли точно чете в момента?
Преди 7 години бях писала, че баба ми меси хляба като магьосница и само тя, с нейните ръце и сила прави от содената питка обреден хляб. И сега, когато не знам какъв обред ни трябва, се случи да и изпратя тази книга. Едни билки, увити в бележка с моя почерк и книгата.
Не знам дали ще я събудя.
Но и я дължах тази книга.
Дължа и магията!
Изправил се човекът във Високото.
На Високото, още на Светлото.
Па си проснал душата пред себе си
и на Бога си занараждал:
Искам си, мале, силата!
Искам да си я върна!
Снагата да си изправя!
Да си изправя, мале, и думата!
Да ми трепне, мале, душицата!
Дъхът ми дъх да поеме!
Сенкята си да опера.
Мене си в мене да найдам!
No comments:
Post a Comment