Порових се в разни блогове...

Порових се в разни блогове, попрочетох някакви неща...
Хората са започнали много да пишат, искат да говорят, да разказват. Чувствах се все едно съм отворила вратата на килера и съм влязла в Нарния - толкова различни светове.
От линк на линк, пеидобох представа за настроенията на разни хора през последните един-два месеца.
Да...всички искат зимата вече да си ходи.
Свети Валентин внася особен смут в ежедневието съм забелязала...сякаш напомня точно за тази любов, която нямаш...
Прочетох, че се пише за любов. Любовта рови като червей вечер в мислите докато режем, режем, режем салата или пушим, пушим, пушим, или слушаме, слушаме, слушаме стара песен по радиото в задръстването и навън е тъмно и хората в колите наоколо са сами.
Мартин Карбовски написа преди доста години, че любовта е отровила повече черни дробове, околкото сърца е направила шастливи.
Имах един приятел, с който минавахме през някакво малко селце по пътя за Варна. Докато профучавахме покрай къщите, натисна клаксона и хората седнали на пейките се обърнаха. Защо им свирна? За да има за какво да си мислят и говорят до края на деня.

Е, тя и любовта е такава - идва, свирва и изчезва с мръсна газ, а ние я мислим, мислим, мислим.

Грехота!

Часът е почти 8 вечерта в събота, а аз пека заек на 150 градуса вече трети час.
Прекрасен слънчев ден беше днес, иначе. Във фейсбук хората пишат, че пили бира навън, карали мотори, разхождали се по магазини и в парка. От миналата седмица се говори колко топъл ден ще е тази събота - Тодоровден, казано на народен български език.
Аз се събудих в лошо настроение в слънчевата утрин - първата след седмици на мраз, кал и снегове в този софийски град и този ситняковски квартал. Всяка събота се събуждам без настроение, мисля, че просто не ми понася шока от промяната - внезапната почивка след 5-те работни дни.

Трябваше да готвя заек. Печал се 4 часа - аз си мислех, че това ще е основният проблем. Миленка ми даде рецептата:

Заекът се нарязва на порции.

Слагам 1-2 нарязани глави лук, 2 моркова, 3-4 скилидки чесън.
Свински бузи (200г.) нарязани
2 домата
1 чаша червено вино
Дафинов лист – 1-2 бр.
Черен пипер на зърна
1 чаша пилешки бульон
1 суп. Лъжица брашно
Олио – 4 супени лъжици

Всичко се слага и се задушава в гювеч – 4 часа.

Прекрасно!
Радост от "Модерно" обсъжда темата за изискания външен вид с Галена и Мишо Шамара - сега си давам сметка, че тази сутрин по сценарий още е била сбъркана.

Слушам разговора и се суетя в кухнята около заешкото трупче - меко и обезглавено, положено върху кухненския плот. Предполагам, че е около 6-месечно. От това, което е останало, за пол не мога да съдя, по остатъчни следи, обаче, твърдя, че е било с тъмен косъм - сив до черен. За име се интересувате? Не знам. Ние, готвачите с лабилна психика, гледаме да не питаме за имената на жертвите си.
Извадих го от найлоновото пликче. Одрано трупче без глава.
Господи, кой ми причини това!
'Заекът се нарязва на порции...."
Започнах да режа едното задно бутче - аз не знам как, не искам да знам дори. Ужасно е! Естествено, че не мога да го отрежа просто ей така - има кожа, има кости - да ги чупя ли? Ужасно е! И това не го казвам в смисъла на "ужасното", когато ти се счупи нокът, а на "ужасното", когато си представиш, че в момента се опитваш да измъкнеш крачето на едно зайче и дори не можеш да го измъккнеш цяло, а се налага да го счупиш някак си.
Усещам, че започва да ме обзема тиха истерия. В някакъв полутранс отрязвам и второто задно краче. Отскубвам го почти, всъщност. Има остатъци от някакви органи вътре... Целият плот е в кръв, защото това, което се случва е борба някаква, не част от кулинарен процес.

Днес е първата седмица от великденските пости.
It is all so wrong.
Какви хора сме, се чудя.
Грешни!

Кредитните карти сбъдват мечти

Един уикенд, започващ от петък и една кредитна карта, която свързва това, което можеш да си позволиш с това, което не можеш...
Със сигурност има много ситуации, в които парите не биха могли да те накарат да се чувстваш по-добре, но много често са страхотна добавка към добрия вкус, добрата компания и добрите планове.
Колкото и да ми се иска да пиша с кратки изречения тук и сега, не мога - мисълта ми се суети около темата. Темата за парите.

Събота сутрин. Около 9. Рано е за съботен ден, но извън София заради чистия въздух спиш добре и ставаш свеж за закуска дори. Големият кожен диван, на който седнах със страхопочиние е разположен пред дълбока камина. Във вътрешността на камината светят и греят три дръвчета - еднакви по форма и размер, едното леко изправено върху другите две. Огънят е най-изисканият, който съм виждала - не пращи, не пари, не пуши. Масата, която ни дели от камината е голяма, дървена - може би дъбова. Поглеждам вляво, където се открива целият коридор към етажа - с много картини, завеси и килими. Не се чува, когато хората влизат или излизат - атмосферата поглъща всички излишни шумове. Поръчваме кафе. Лаваца. На зърна, на доза или няколко дози? Въпросът се отанася за кафето. Казваме "обикновено" - предполагам, че това означава на зърна. Поглеждам вдясно. Библиотека, разположена след камината с лице срещу нас. Тъмно дърво, декорирана с книги в кожени подвързии. "Лорд Байрон!", мисля си.
Не съм чела нощо от гореспоменатият господин, но съм сигурна, че в тези книги има много лордове, барони и други подобни - със синя кръв и автоимунни заболявания заради близкородствени бракове. Да, богатството и властта са уродливи понякога. Кафето дойде. Сервират го в бяла порцеланова чашка върху артистично извита вълнообразно чинийка, върху която има място за лъжичка и още няколкоподобни чашки. Това, че е малко прекалена, я прави идеалната чинийка, върху която да ми поднесат кафето в точно тази сутрин - горчиво и черно-кафяво. Харесва ми.
Вдясно, момичето с маниер на английски иконом намества една ваза върху масата. В черна пола, бяла риза и корсет в каре, равни обувки, плътен чорапогащник и прилежно прибрана коса. (Това е сервитьорката, но наречена така, звучи подвеждащо - тя просто е такава, каквато я описах).
Отпивам кафе и поглеждам към прозореца - знам, че ще дойде момент, в който ще искам да разкажа за това усещане, за тази стая и тази съботна сутрин.

Благодаря ти Master Card, you took care of everything that weekend!

Купих си една грешна книга...

Бях чела в някакъв блог за една книга преди време. Естествено, не запомних нито автора, нито заглавието и купих друга - просто не улучих. Нещо като да отида на blind date и да нацеля друг човек. Има очарование и в това, признавам си.

Започнах да я чета - увлече ме. Дори след едва 30-ината страници, които бях прочела, я препоръчах на приятел. Снощи обаче прочетох още 30-ина страници и сега май само пиша за книгата, а няма да отивам да я чета.

Тя е преводна - от сръбски. Съответно изказът е като от преводач. Както и да е, аз си бях харесала главния герой. Богат, странен, спорно щастлив. Като казвам богат, уточнявам - въпросително много богат. Ходи на театър. Всяка вечер. Има ложа, която е откупена само за него и ако той не е там, ложата е празна. А той, ако не е там, значи пие шампанско в ресторанта на многозвезден хотел, за който плаща да стои отворен до сутринта. Стане ли сутрин, келнерът му съобщава и той си тръгва. Сам. Без никоя от жените, на които плаща цяла вечер да пият шампанско на неговата маса.

И една вечер той реши да направи театър, какъвто никога не е имало досега. И започна...и така 30 страници. И след още няколко страници, преводачът съобщи, че Петар е изчезнал - пише (в книгата), че дори умрял.

Спорно щастливият Петар, с тайна любовна мъка в сърцето и живот като за филм - мъртъв!!!

Ами, честно казано, няма да я дочета тази книга.

Няма да я дочета в знак на протест! Толкова ли са много цинично богатите хора по нашите балкански ширини, които не чукат чужди жени и ходят на театър, за да гледат, а не да ги гледат!!! Толкова ли са много, ако изобщо ги има, че да ги убиваме на първите страници?!

МАФИЯ!!!

Дори не ми се ходи за обувки...

"Знам! Ужасно звучи!"

"Да! Мислих да си взема няколко дни отпуск, към края на седмицата - направих някакви резервации за Велинград."

"Не, няма конкретен проблем. В смисъл - не се е случило нещо лошо...може би няколко не толкова добри неща и малко претоварване в работен план. Just the usual!"

"Ами, да. Уж съм се наспала - легнах си в 12 и станах в десет. Аз и предния ден спах добре, но ми беше криво сутринта."

"Къде да ходя! Казвам ти, че дори за обувки не ми се ходи. А си бях обещала да си купя боти като от клипа на PUSSY CAT DOLLS - колкото и да струват. Представяш ли си! "

"Тук е. Гледа телевизия. Щяхме да ходим до майка му, но се отложи и ще гледаме някакъв филм сега, може би. "

"На мен ми се излиза довечера, колкото да се напия. Това от едно известно време ми е станало като фикс идея. Може да мръднем някъде, евентуално. Вие в Пловдив ли ще сте?"

"Оффф, не знам вече! Както много пъти съм казвала - не ми е лесно да живея със себе си в една кожа!!! Цяла седмица чакам да дойде събота. Идва събота - аз рева. Става неделя - рева, че вече е неделя, а в събота не съм правила нещо друго, а съм ревала. И става понеделник - и да рева и да не рева, все тая. "

"Не съм се депресирала, просто постоянно ми е притеснено - някакво вътрешно напрежение. Стряскам се вечер и сънувам един кошмар, който от пубертета си го превъртам през определени периоди...не, че е нещо кой знае колко страшно..."

"А, да. Видяхме се миналата седмица. Сигурно сме говорили 3 часа без да спираме - толкова много неща имаше да си казваме. Много ми беше домъчняло, ние не се бяхме виждали от почти половин година."

"Ами, добре е, общо взето. Не си е намерила работа, но се надява по-скоро агенцията да потръгне и да не се налага да работи допълнително. Каза, че засега имат работа, но....не се знае."

"Да, трбва да се видим, но....вече просто не мога да кажа кога, не мога да ги планирам нещата. Ако, искаш да се чуем другата седмица, да видим кой как е и ще се разберем."

"Да. Ще предам. Хайде...хубава и на вас...!"

Червена слушалка.

Червена слушалка втори път.

Turning off...

Имаме си нов диван и фотьойл за релакс...:)

Седя си в новия фотьойл до прозореца и се люлея леко. Това е първата нова покупка, която влиза в къщата през 2010. Купихме си спокойствие и почивка! Кът за релакс се появи в спартанския ни хол. До книгите, наредени на земята. Преди година същото това място беше "прожекционна зала" - с проектор и три кресла в средата. За това сега напомнят само плътните черни завеси по прозорците.
Дааааа, метаморфози.
И телевизорът излезе от спалнята. Но още се вижда къде е стоял - мястото му не е усвоено, празно е. Ще направя нещо по въпроса. Една спалня никога не трябва да е празна. Казвам го и намигвам.
Сега изглеждам като онези помъдрели хора в края на дните си, които стоят в кожен кафяв фотьойл в големия си кабинет-библиотека, гледат камината и отпиват напитка с ирландски корени. В събота, по средата на мрачен януарски следобед, без планове за срещи и разходки, се люлея напред-назад и единственотоо, което виждам са шарените дрехи простряни на терасата на съседната кооперация... Какво да сготвя?

3 неща от днес

1. 1. Срещу нас живее един художник. Кухненските ни прозорци нямат пердета, нито щори. Неговото "ателие" няма пердета нито щори също, само тераса. Случва се като ставам вечер в тъмното, за да си сипя чаша вода, неговият прозорец да е единственияят, който свети в блока отсреща и се виждат картини. Много често на жени. Цветни, черно-бели, в гръб, в лице - различни. Днес чух, че някой гони гълъбите от терасата си. Беше някакъв човек, който остреше молив. Сигурно това беше той. С брада, слаб и жив. Не го бях виждала друг път. Само картините му в стаята. Всички хора, които съм виждала по терасите на същия този блок, излизат, за да си изсипят боклука или да хвърлят останките от вечерята си на котките пред блока. Как да не ми стане хубаво, че съм видяла, човек, който остри молив днес там, а не изсипва трохи?!
   



2. Видях се с една приятелка. Много я обичам. Козирог - целеустремена и практична. Ако се налага да разкажа нещо за нея, винаги казвам, че обича да е в чужбина. Откакто я познавам, тя винаги разказва за летата си на бригаада в Америка, курсовете по немски в Берлин и Дюселдорф, посещенията при приятели в Ирландия и Рим, уикендите с майка и във Виена и още много много подобни истории. Изглеждало ми е все едно тя живее навън и се прибира, за да ни разказва, да си спомня за всичките хубави неща, преживени там и да измисли начин да замине отново. Последната една година имаше малка промяна - заради мъж и нова работа. Стоеше си в България, говореше за работа - изглеждаше ми щастлива и не можех да повярвам, че е възможно да се е променила. Толкова не можех да повярвам, че всеки път очаквах да ми каже, че е решила да замине отново. Предчувствията ми се оказаха верни. Днес като се видяхме ми разказа за новите планове да отиде да учи в Англия. Без работа, без мъж, с кредит. "Мими, знам, че нещо хубаво ме чака там, просто знам!" И аз и вярвам. И пак ми стана едно хубаво - повечето хора се оплакват от живота си и невъзможността да постигат мечтите си. Харесва ми да срещам хора, които вярват в хубавото, което предстои!!!



3. Днес правих мусака. Днес се престраших да правя мусака, половин години след последният ми абсолютен провал с това ястие. Толкова се бях обезсърчила на темата мусака, че дори като прочитах думичката в някое меню, тръпки ме побиваха. Преди половин година след тричасови опити в кухнята изхвърлих цялата тава. The absolute tragedy!!! Една тава картофи, тиквички, кайма, както и надеждата да докажа колко разбирам от готвене. А всичко трябваше да бъде наред. Имах желанието, рецептата, продуктите и вдъхновението. Очакванията бяха за феноменален успех, докато я печах във фурната си представях, че с тази мусака ще надскоча всички кулинарни достижения, сътворени до този момент в тази кухня. Но уви!!! Цялата тава - на боклука. Днес, половин година по-късно, реших да опитам отново. С нова, по-семпла рецепта, с по-малко очаквания и с много старание. Всъщност желанието беше едно единствено - след три часа потене в кухнята да не изхвърлям цялата тава отново. Направих всичко, както трябва. Не, че имаше значение - предишният път също нямаше никакви видими проблеми. В края на третия час, изтощена и мръсна, отново започнах да губя надежда...или просто напрежението от опасно сгъстения сос бешамел ми дойде в поовече. Залях, доизпекох и изключих фурната. Това беше от мен, сега имах нужда просто да се изкъпя и да изляза - далеч, далеч от кухнята и врага във фурната. Два часа по-късно, по-средата на чаша бяло вино в приятна компания телефонът ми звъннна. Търсеха ме от вкъщи. Заради мусаката. Цитирам "най-хубавата, която някога съм ял". Е, как да не ми стане хубаво!!! Прибрах се и първата ми работа беше да я опитам. Е, как да не му стане хубаво на човек - най-хубавата мусака EVER!!!

101 Christmas Songs' Pack

"101 коледни песни" поставят началото на коледното настроение и пред-коледата може официално да започне...сега!
Oh, the weather outside is fightful,
and the fire is so delightful
and since we've no place to go
let it snow, let it snow, let it snow!

Бях забравила усещането за този празник. Коледите са едни светли снежни утрини от детството ми, когато не се ходи на училище и по телевизията дават много много детски филмчета. Целият този коледно-новогодишен период е белязан от приповдигнатото мрънкане на майка как няма да успее да приготви навреме всичко за празничната вечеря и вечното бързане да пазарува и готви.

И разбира се елхата! Колкото и да разказвам, едва ли бих могла да обясня защо тази елха означаваше толкова много за мен и брат ми.

Първо ни съобщаваха как някой от порасналите мъже в семейството - татко или дядо, я е купил и тя чака в мазето, за да и се сложи "кръстачка". "Кръстачката" представлява две дървени трупчета съединени през средата на кръст, който служеше елхата да стои изправена. Много често приспособлението я държеше леко килната, но какво бяха няколко градуса вдясно или ляво за нас, които чакахме от януари до декември за тази елха. Слагахме я в хола и баба ми сваляше големия черен куфар, в който стояха играчките и в който, според семейните легенди, дядо ми бил донесъл всички комплекти стъклени топки чак от Москва, пазейки ги през ледове и студове, увити в памук, за да оцелеят здрави за нас.
Тази елха! Започвахме да я украсяваме и всичко имаше строг ред - първо слагахме върха - дълъг, стигаш до тавана и счупен малко от едната страна, след това нареждахме симетрично най-красивите стъклени топки и фигурки, гирляндите - първо дебелите в хоризонтални къгове и едни тънички, които спускахме от върха надолу. Елхата изглеждаше като опакована - толкова пластове нареждахме по нея. Завършващите щрихи бяха да я наръсим с накъсан памук, който по мои спомени трабваше да създаде илюзията за навалял сняг. Почти към края на целия ритуал защипвахме едни прекалено тежки свещи, по краищата на клонките. Те клюмваха надолу от тежестта им, но нямаше как - цялата украса трябваше да намери своето място върху елхата. Абсолютният финал беше да пъхнем под елхата един Дядо Мраз и една Снежанка. И около тях слагахме отново памук. Като се сетя, че палехме и бенгалски огън в близост до всичкия този памук и гирлянди, се прекръствам няколко пъти и благодаря, че не сме подпалвали никога нищо.
Елхата стоеше като почетен гост докато и игличките и започнат да пожълтяват, а аз и брат ми не разрешавахме да я изхвърлят след празниците. Не трябваше да се приближаваме до нея, за да не падат бодличките и памуците, защото се разнасяха из целия апартамент и разбира се, за да не счупим играчките, които, както вече разказах, през останалото време от годината стояха в специален куфар вурху високия гардероб в спалнята.

Толкова неща са се променили от онова време. Нямахме коледни чорапи и лампички, които светят. Имахме падащи иглички и толкова детска радост!

Липсва ми... и дори да не го кажа, ми личи.

Stuck in a rut!

Зимните месеци ме подтискат заради тъмнината. След работа вече е тъмно. Когато пътуваш към офиса сутрин виждаш малко светлина и следващия момент, в който излезеш навън, е тъмно. И не се вижда. Имаше моменти, когато ми харесваше, че не се виждам. Сега тъмнината ме задушава. Денят постява very hard to meet deadline. В пет часа, вече е затворил.
От пет часа следобед по софийските улици започват задръстванията и е трудно да си уредиш среща с приятел в 18:30 например, освен ако някой не се обади за бомба през деня или не дойдат да пръскат за хлебарки, за да си тръгнеш по-рано от офиса.
Животът има и друг ритъм, освен от сутрин до мрак - този, от 30-о до 3о-о число, денят за заплата (ако взимате заплата в края на месеца, разбира се). Този ритъм диктува кога да си запазиш час за зъболекар, да си купиш нови обувки или кремове за лице. Много изречения започват с времевото определение "със следващата заплата". Не се оплаквам, малко хора са Доналд Тръмп, а не е и нужно.
От близо половин година не съм се виждала с един близък приятел. Последните ни няколко телефонни разговора завършваха с репликата "като мине тази седмица, защото ми е много напрегнато..." и така след следващата седмица, ще станат два месеца. Понякога се чудя как успяваме да се движим в толкова много коловози. Нищо чудно, че често дерайлираме или засядаме в тунели.
За първи път звуча толкова песимистично тук, но вече се опознахме и връзката започва да губи първичния си по детски наивен и театрален оптимизъм. Може би трябва да разделя блога на две секции - "real" and "imaginary".

Спи ми се и ще си лягам вече.
Пожелавам си коловоз, който да ме отведе до непозната гара!!!

П.П. Нова гара - нови обувки! Вижте ги там горе - ако си с тях, няма как да останеш сам на гарата дълго време, май ;). А и има много голям шанс някой да те качи на стоп! Без пари!

Купих си нова рокля!

Купих си нова рокля. Защото не можах да си купя нов панталон.

Кафява, не-къса, не-тясна, не волно широка - не-моя рокля. Седи още в торбичката си на дивана. Строга и семпла. Не-моя. Стоях пред огледалото и се гледах - не съм аз. И косата ми не отива на роклята.
Толкова е умерена! Ако можеше да ме чуе как я нареждам, би си тръгнала, заедно с хартиения си плик и отрязания етикет и би се предложила на всеки друг дори без пари. But it's over - it's mine!!!
Няма капка характер в нея. Никакъв бунт за нищо - все едно всичко и е наред. Къде я намерих? Много ме дразни! След всяко изречение, поглеждам към торбичката, в която я крия.
Сигурно изглежда странна цялата тази съпротива към няколко метра плат, колан и цип. Аз също бях изненадана от собствените си чувства. Оказа се, обаче, че те никак не са плод на женските ми предрасъдъци. Имам основание за тях и ще ви го докажа:

Докато си пиша сега, с крака върху кухненския стол, разчекната в почти йога поза - съм си ОК. С роклята преди малко - едва прикляквах, за да сменя диска в DVD-то.
Пробвах я с любимите ми обувки. Нищо не излиза. Няма химия. Те не я харесват. Изглеждат квартални под нея, а те не са!
В момента съм с един оранжев анурак и косата ми не изглежда рошава като минавам покрай огледалото. Като се погледнах, обаче, докато надолу беше роклята, съзрях кафяво-русото кече на главата ми, което аз нося вместо коса. Нямам сили да се справя с изискванията на тази дреха към него. Откакто израсна, то винаги си е било бунтар със собствен начин на живот, който не зависи от моите одежди. Не мога да го променя - и фризьорката ми го каза. А и цял живот ще го нося, живот и здраве, и освен да сме приятели, друг избор нямам. А, тя ме кара да го виждам рошаво и неугледно! Трепери ми ръката като пиша тези редове, разказвайки как се почувствах там пред голямото огледало.

Вече се надявам да разбирате къде е проблемът между мен и кафявото парче плат в торбата на дивана -тази рокля ме скарва със самата мен!

Иска права коса - нямам права коса. Кара ме да стоя в правилна стойка - на мен ми се правят цигански колела. Крещи за кафяви боти - на краката ми са черни обувки. Нямаме нито едно съвпадение! Колкото повече гледам натрапчивата и изисканост, толкова повече ми се иска да и скъсам ципа с балканската си еснафщина!

Чуваш ли ме?!

Стой си в торбата!

За теб нито закачалка, нито гардероб оттук нататък!!!

П.П. Изгасям лампата, излизам от стаята и блъсвам вратата.

Sometimes it looks like this

Това е едно старо писание, което мислех, че съм изгубила. И тъй като цяла седмица проклинам разни хора от едно бюро, по един телефон, реших, че сега му е времето да споделя малко отрицателна енергия.


"Слънцето изгря без да се спотайва. Като къпано дете без хавлия – смутено и искрено. Смеси се с въздуха и пропи утрото с желание. В такива утрини ти се иска да започне деня.

Телевизорът се включи в 7:30. Използвам го за събуждане вместо алармата на телефона. Правя се, че не го чувам и стоя в полусън. Самозалъгвам се за малко, че не е време за ставане. Заради тези 15 мин. излежаване не ми стига времето всяка сутрин. Мисълта за поредния ден на работа нахлу в мен, по-дръзка от първо сутришно кафе. От моя свят в чуждия. Отново. По дяволите. По дяволите преди кафето не е на добре. Да знаете! И аз го знам и се правя, че не съм го чула. Едно, две, три, четири, пет, на шест се протягам вляво, светвам лампата на банята, седем, осем, девет – пред мивката съм, слагам си паста за зъби и имам една-две минути със затворени очи отново докато си мия зъбите.

Това не е моята идеална сутрин. Когато гледаш много амеракан мувис и четеш лайфстайл списания, се опитваш да имаш друг сценарий за след събуждане. Лайк дис:

1. Отваряш очи и започваш да мислиш позитивно. Протягаш се и ставаш – не бива да се излежаваш, за да не закъснееш и предизвикаш стресова ситуация от сутринта.
2. Отваряш прозореца и под струята свеж сутрешен въздух правиш няколко лайт йога упражнения – за дишане, half moon pose, the tree pose and floor-facing dog. През това време в стаята нахлува сладникавия аромат от кафемашината, която си пуснал точно преди да отвориш прозореца, за да си в график.
3. Вземаш душ, пиеш кафе по хавлия и се гримираш на естествена светлина, за да не прекалиш с багрите, увлечен да си so irresistible today.
4. Обличаш се, минаваш няколко пъти пред огледалото – от ляво надясно, от дясно наляво, след това няколко крачки към него, заради близкия план и излизаш. Сигурен, че няма светещи лампи, ютия, радио или телевизор на on.

Това не беше такава сутрин обаче. Беше от мрънкащите и кривите, когато не можеш да измислиш какво да облечеш, не можеш да си намериш ключа за входната врата, всичките ризи са измачкани, а тези които не – са мръсни.

Няма ли друг живот?!
Ако досега тонът ви е звучал леко иронично и несериозно, ситуацията всъщност не е такава. Ситуацията е доста сериозна и усещането наподобява депресия. Не може това да е моят живот! Представям си как времето тръгва назад. Нямам желание да помръдне и секунда напред. Да спре преди да тръгна по счупените плочки на тротоара, преди да ме задуши трафика и преди да прекрача прага на офиса. За три години така и не се намери офис, който да ме влече сутрин след първите 6 месеца. А на хартия работата ми е my dream job. Голяма международна агенция с големи клиенти в бизнес парк. Пишем си мейли на английски дори с co-worker-ите българи и си комуникираме с централата в Лондон. Шефовете ходят с костюми и са polite and well educated. My dream job. И аз не я искам. По-зле – мразя я, мразя и хората, които я харесват. Дори подготвям малки въстания във всеки удобен момент, прокрадвайки стегнати речи за смисъла на живота и как не можеш да върнеш деня, който си прекарал в таблиците. И шефът не може да ти го върне. Дори и този от Лондон да дойде, и той няма да може. Гледат ме малко странно и нищо не казват. Уж са съгласни, ама по-скоро сякаш не разбират. Какъв ден да ми връщат? Един минал, друг ще дойде и така.

Така така, ама как да е така?!

Стоя пред компютъра и бързам да прегледам формулите на всичките 38 шийта, за да намеря защо цифричките в колоните не ми отговарят на тези в редовете, защото един от най-големите ни клиенти чака да му го изпратя. Чашата с кафе стои до мен и съм отпила веднъж. Стресът действа по-бързо от кофеина, това вече го знаем от години. Проверявам квадратче по квадратче. Все едно разминирвам поле. Сантиметър по сантиметър, сякаш човешки животи зявисят от тези редове и колони. Боли ме кръста от седенето, сякаш ще вляза в монитора. Квадатче по квадратче, квадратче по квадратче. А имам още 15 минути. Дано грешката да не е в последните шийтове! Не знам как ще успея до 12 да го изпратя?! По колко реда проверявам на секунда. Ако смятам наум вместо с калкулатор ще спестя малко време. Големи били цифрите! Ще ги смяташ, разбираш ли, няма друг начин! Всеки момент може да звънне телефона и да се окаже, че всичко се е провалило, заради това, че закъсняваме. А това са големи клиенти все пак. Квадратче по квадратче, квадратче по квадратче. Неееееееееее! Телефонът! 150 удара в минута! Да, моля! Офффф, от счетоводството. Какви фактури по дяволите, знаеш ли колко неща са ми на главате, не мога да стигна до тези фактури сега, искат да им изпратя всичко до обяд, не ме занимавай.
Квадратче по квадратче, квадратче по квадратче, квадратче по квадратче. Четири по три – 12. На другия ред – 5 плюс шест – 11. А там бяха - 12. Най-после! Ей, тук формулата е изтървала най-горния ред.
Слава богу!
Пак грейва слънце, пак има въздух.
Изпращам го, слава богу. Усмихвам се малко. Облягам се назад. Оглеждам се наоколо да видя къде бях. Dear Mr…. Изпратих го.
Дишам, дишам, дишам. Отивам да пуша. Мисля си за това от сутринта, само да свърша с цифрите. Там е единия от шефовете ми. Изпрати ли го? Да, изпратих го! Облекчение и гордост във въдуха.
Сядам си на столчето. Толкова ми олекна. Успях на косъм. Не знам ако се беше оказало, че грешката е някъде накрая, или без да искам съм пропуснала някое квадратче и трябва да започна всико отначало или да беше спрял токът. Чукам на дърво под масата. Тя не е дървена, но в офиса и това върши работа. Последните ми мисли връщат част от стреса и веднагически изключвам мисловния генератор. Ох, дано да не се случва повече!

Светле, говори ли с тях, получили ли са файловете? Да, изпратих им ги преди два часа. Какво? Ааааа. Да. Заминал е на business trip и няма да го има една седмица. И след това ще ги гледат. Аха.....

Така така, ама как да е така?!"