Форма "сърце" за сърцето ми

И, все пак, реших да разясня - това на снимката е първата ми коледна кутия за сладки - ръчно изрисувана от незнаен творец някъде в София. Вътре са джинджифиловите меденки, които правя за втора поредна година, но този път в истински празнични форми и цветове. Няма да е кулинарен или празничен постът, който пиша в момента. Просто ей така. Защото настроенито ми не пасва във форма "елхичка" или "звезда" тези дни. А, всички около мен ходят като "елхи" и "звезди" и това ме кара да се чувствам...и малко неловко, и малко тъжно, и малко what's-wrong-with-me, докато се нося с риза и жилетка все едно е понеделник.

Имам нужда от форма "сърце" за сърцето ми. Отдавна е в квадрат и е безпристрастно до безстрастие.
Сънувах, че съм бременна и в корема ми има остър молив, който не могат да извадят. Отляво. Дори го напипвах. Дълго време си мислех наум за съня. Молив - писано ли е - да пиша ли - не пиша ли?! Обзе ме страх до безумие. В съня.

А, тихата коледна нощ ще отмине.
Driving home след Christmas е в mood "понеделник след дискотека".
Коледните кутии сега са пълни с остатъците от празничната вечеря - тези, които тази вечер няма да ни се ядат.
Да хапнем нещо леко.

на 7 и май почина баба ми

Първата смърт в живота ми.
6-часово пътуване с автобус ме остави прекалено дълго насаме с мислите ми.
Писах на задната корица на една книга с химикал.Отляво през автобусното стъкло жеше светло. Небето - прекрасно в синьо с бяло на фигури, в които се втренчваш и искаш да ти говорят. Искаш да ти показват, да ти обяснят.
Образи, цифри, съвпадения на форми.
Мислех си, че има тайна.
Мислех си, че съм избрана да я разбера.
Писах.
Не рабрах.
А, може би ми казаха.

Смирението е вяра.
Слънцето дойде да ни види, напече пръстта, изсуши, попи потта и, пое влагата и я смири.
Винаги има кой да ни води. 
Има кой да ни преведе до клона, за който да се хванем; 
до кладенеца, от който да извадим вода; 
до дървото, под което има сянка.
Напоен, утешен и укрепен, човек утихва. Няма нужда от страха, който го кара трескаво да търси клони, за които да се хване. Утихва в милостта на сянката и закрилата на слънцето.
Отказах се от храната ни.
Върнах книгите, в които вкопчено търсех утеха.
Отидох при хората, които ме правеха слаба и зла.
Отказах се от думата, казана, за да накаже.
Сега има място.
Като почистена къща е сърцето ми.
Като отворена тъмна маза, в която слънцето за първи път суши чернотата и студа. Стопля семената, които стоят в тъмнината.
Събрах светъл дух за сладкия обреден хляб.
За пътя, по който ще преведа някой до слънцето му.

За да живееш в България трябват две сърца!

Това е цитат по памет от един кратък документално-импресионистичен филм на Иван Кулеков, излъчен в "Шоуто на Слави" снощи.
Човек няма две сърца.
Едно за хората и едно за животните.
Едно за семейството и едно за съседите.
Едно за приятелите и едно за бездомните.
Има едно. И, то или обича или не.
Много е страшно, ако сме оскотели дотам, че да делим състраданието и човечността на такава към хората и такава към всичко останало (цитирам по смисъл Иво Сиромахов).



Може би в България има толкова много хора, на които да съчувстваме и толкова много неща, за които да страдаме, че човечността и съчувствието ни не стигат за всичко и трябва да ги делим. Малко за хората и малко за животните. Или за едно куче, на което да не отрязваме краката или за едни хора, които да не убиваме в автобус. Няма място и за двете в сърцата ни.
Сърцата, които са били достатъчно големи, за да вдигат Априлски въстания и пишат Славянобългарски истории във време, в което дори мисълта за това е била повод за посичане на главата, в която се е зародила, сега не са достатъчни дори, за да обичат едновременно и планините, и морето, и градинките, и децата, и себе си. Къде са ни онези, големите сърца? Тези същите, дето са ги пробождали с мечове и са ги разпалвали с народни песни?

Тук са си.
Само дето ги носим не в пълни с живот гърди, а ги люлеем по успиване в никотиновите си гръдни кошове. Свити и тесни. Свити от неверие. Тесни от не-свобода. С ограничено място за човечност. Препълнени с грижи за лекарствата, които няма да намерим, осигуровките, които някой няма да внася, сметката за ток, която не можем да предвидим, лекарите, които искат да платим и апартамента, за който ще платим, но никога няма да получим. От такива неща са се препълнили сигурно.

В университета, Марко Семов (лека му пръст) казваше, че цивилизоваността на една държава си личи по отношението към възрастните хора, животните, чистотата.
В България всичко това е на едно място.
В кофите за боклук.
И възрастните хора, и бездомните ни кучета и чистотата ни - всички се помещават в кофите за боклук.
Ако търсите белезите за цивилизованост - там са.
Ако сте европейски журналист, който прави филм за България - сложете червена точка и предупреждение за хората, които нямат две сърца преди да пуснете материала.
За да живееш в България трябват две сърца.
Едното за кучетата без крака, които лежат върху картон с надпис и съседа дядо Иван, който носи изхвърленото розово яке на дъщеря ти. И друго, в което да е запазена поне малко вяра и надежда, за да ставаш сутрин и да се усмихваш на деня, да обичаш любим човек и да създаваш деца, които да учиш на живот и любов, а не на оцеляване и прехрана!

Българите не са безсърдечни. Просто сме развили и второ сърце, след като рожденото ни е полумъртво от безнадеждност.

Нямам боя за стари обувки!

Тук не съм била от повече от два месеца.
Може би е редно да донеса подарък дори. Сигурно в хладилника има мухлясало сирене и изветряло вино в отворена бутилка. Въздухът е застоял и мирише на цигари.
Може би има нужда от нови завеси. Може би за малко трябва да няма завеси. За да вижда черната котка от задния двор кухненската маса.
Не мога да отворя прозореца - дървото е подуто от капризните температури през последните месеци. Ще се отвори, просто трябва малко сила и по-топли ръце.

Чувствам се като ученичка, която е приета в университет - искам да разчистя всички стари учебници, дневници с ученически сърца, дрехите на малкия град, обувките, прекосявали познати улици, мидите, наредени в предсказуеми броеници.
Не мога да подреждам снимки в кутии от обувки и бутилки с ликьори и вина, отворени и недовършени - по лепкави рафтове.
Не обичам да сгъвам стари дрехи.
Нямам боя, за да лъскам стари обувки.
Не мога да организирам хартиените бележки, изписани с молитви и просветления.
Не използвам тефтери, защото свършват.
Не пиша телефонни номера, защото губя листчетата.
Не събирам снимки в албум, защото избеляват.
Не побирам спомени в чекмедже или залепени между страници .
***
Изпразних закачалките.
Пуснах ехото в стаите.
Подслоних студения въздух от задния двор.
***

За да сложиш подходяща покривка на масата, трябва да знаеш кой ще идва на вечеря.

За да избереш завеси за кухнята, трябва да си решил какво няма да гледаш през кухненския прозорец.

Събрах стария уют в няколко найлонови плика.

Стените оставям в очакване на новите им цветове.

Отворям заялия прозорец.

Замирисва на влажно дърво.  

Хубав спомен...

Finally

Е, какво толкова, ще изям няколко бисквитки. Потопени в горещ ментов чай.

23:30ч. е, вторник преди полунощ. Girl's night. The only girl съм аз. На масата в кухнята пред кутия бисквити с овесени ядки. Момчета са около някоя друга маса пред изпотени чаши уиски и лед. Or just they said so.

Чаят е за приспиване. Бисквитките - за душата. Крос тренажорът - за след подобни вечери с бисквитки. Алка залцерът - пак за след подобни вечери, но за онези с леда.


Не казах всичко за септември. Или поне ми се говори още. За странните септемврийски периоди. Като Сатурнови дупки. Само дето септемврийските дупки отварят нови пътища, а не затварят всички съществуващи, както Сатурновите. През септември няма нужда от хороскопи. Прз септември небето се отваря, за да си отиде слънцето и през това време можем да усетим всички енергии, които иначе гадаем през astro.com и Алена.

Не знам дали само аз се чувствам така по това време. Знам, че през тези периоди винаги започвам да пиша. И така, чак до студените есенни дъждове.

Все едно наистина сме седнали да пийнем и да си поговорим с приятели, така се чувствам в този блог тази вечер.

Има пълнолуние. И черни котки в задния двор. Навсякъде. Върху колите, зад ъглите. Ако не ги виждам, чувам гласовете им. Ако не ги чуя, слушам лая на кучетата след тях, дълго след като са изчезнали.

Чаят свърши. Бисквитите - не. Часът стана точен, а луната не се вижда от кухненския прозорец вече. Можем да отиваме да спим - септемврийските сънища са пророчески. А, можем и да си побъбрим още малко, не бързам.

Има толкова много моменти, когато искам да съм на друго място, в друго време и с дрруги хора. Сега не. Сега сме си сверили часовниците, може би. Аз и Септември. Като резонанс - съвпадат ни вибрациите.

А, най-безумното е, че наистина е все още август. По календар.
But why feels so fucking much as September!
Do you think the timing is wrong?
Don't say "yes", you would be wrong.
The truth is my timing is perfectly fine, finally.
Because I'm here.
Finally.

Не ми се спи още. Но ако ще си говорим, може би трябва да потърся вино. Или нещо друго от бутилка, а не в пакетче. Защото навлизаме в малките часове на нощта, когато питиетата трябва да са в малки чаши. Не чаени. И ядките да са осолени, а не в бисквитите. Ще потърся. Секунда.

***

Упс, съжалявам!
Трябва да вървя!
The boy is back from the boys'night. I just heard the key unlocking.
Just on time for one last drink. On the rocks in a small glass.
So, it was nice talking to you. Feel free to come back any time you like! We could have a drink and share some thoughts.
Good night!
Stay in September!

Циганска работа, но казано с любов

Постоянно си мисля, че е септември. Греховно е през август да мислиш за септември, but...I do!
Сутрин настръхвам хладно като през септември.
Небето става дълбоко, дълбоко синьо.
Вървя по тротоара и се случва да стъпвам върху жълти листа.
Разхождах се дълго през уикенда. Миришеше на печен пипер. Нали знаете какво означава това - СЕПТЕМВРИ!

Тюркоазеното и розовото са неуместни. Мидените гердани издават носталгия.
Краката са все още боси. И кафеви. И кожата е суха и започва да се лющи. Въпреки слънцезащитата - before and apres. Сменят си кожата. Старата пада като засъхнала морска сол. Мажа я постоянно, но въпреки това. Тя си е августовската кожа. Какво да прави в септември?!
Няма облаци. Дълбоко синьо небе. И едно слънце. Уморено. Топли от по-далеч. Вече сгрява други пясъци и други морета. Гори други кожи и други хора събират сол с телата си. На юг. Надолу. Далеч.

Казват, че септември е циганско лято. Сигурно, защото се молим като циганчета за всеки слънчев лъч, за още един топъл ден!
Циганска работа!
Носим сандали и прекосяваме хладни вечери по каишки и подметки на краката, само и само да не го изтървем. Лятото...и последните му топлини.

Циганско лято е вярно това. Слънцето му пече, ама не топли много. Ръкавите му къси, но трябва да ти прегръщат раменет. Уж е август, ама е септември! Уж е лято, ама някъде по-на юг!