Моите мили съседи

Познавате ли някой, който живее на терасата?
Нямам предвид котка, куче или заек, а човек.
Не?
Щом не познавате, значи не живеете в нашия блок или в някоя от кооперациите от същата редица.

Те се нанесоха в края на пролетта, началото на лятото. Тази година, 2010. Още си спомяням старата покъщнина, която пръснаха от един камион в задния двор на блока. Странни хора. Така и не мога да разбера всъщност колко човека се нанесоха. Със сигурност един мъж на средна възраст и една жена, която най-вероятно му е жена. Мъжът е с почти бяла коса, но изглежда запазен - имам предвид, че не е напълнял. Жена му е с къса коса - прическата на жените на средна възраст, поняпълняла. Прилича ми на жената на Баш Майстора, ако си спомняте филма - с тесни рокли, които преливат и добре оформени прасци - заради повечкото килограми върху средно високите токчета. Май се казваше Сийка. Филмовата героиня, съседката - не знам. Той никога не я вика, за да чуя име.

Изглеждаха ми странни птици от самото начало. Някак си е странно за хора като тях да си сменят дома. На тази възраст техните приятели живеят в поостарелите си апартаменти, в които са изгледали децата си и пестят от ремонт на апартамента, за да може синът да кара магистратура. Такива хора не си сменят жилището. Те живеят в жилището, което ще завещаят на децата си. По тази причина новите съседи ме изненадаха.

Но това далеч не е най-странното около тези хора. Най-странното е, че те уж се нанесоха в новоото жилище, но всъщност не живеят в него. Те живеят на терасата. Терасата, която е на нивото на нашите кухненески прозорци, гледа срещу тях и е на 20ина метра разстояние.  В началото постоянното им присъствие "в кухнята ни" беше изнервящо. Някой седи и пуши срещу теб докато ядеш. Ако забравиш дали си изхвърлил вчера боклука, спокойно можеш да ги попиташ - те ще знаят. Те също знаят колко пъти соля мусаката докато я готвя и в колко часа ставам сутрин. Понякога като вляза в кухнята и погледна към прозореца, инстинктвно махвам с ръка - струва ми се неучтиво да пренебрегвам тяхното присъствие, а и те съсредоточено очакват някакво внимание.
Сигурно бихте попитали, все пак какво правят през цялото време на терасата? И това не е някоя от ония прекрасни тераси с много зеленина и тента, която да пази сянка ли е?
Не, хора! Това е ужасна, мръсна, бетонна тераса, на втория или дори първия етаж (отдолу има само гаражи)! На терасата няма масичка, няма цветя, не се простира. Там просто има две ниски столчета, на които прекарват дните си мъжът и жената на средна възраст. Не, че съм ги виждала тези столчета, просто предполагам, че ги има под телата им, съдейки по позата, в която са сгънати съседът и съседката. И пушат. Сутрин ставам за работа и съседът стои сънен и рошав и пие вече кафе. След малко излиза и жена му - също рошава, с горнище на анцуг, върху пижамата и ръце в джобовете на горнището, защото току що се е измъкнала от леглото. Аз тръгвам на работа и ги оставям да пият кафе на терасата.

След първоначалната ми изненада от техния странен начин на живот, или по-скоро странно място на живот, сякаш ги бях позабравила, или по-скоро посвикнала с вечното им присъствие някъде в периферията на кухнята. Времето през последните седмици се смръчка и овлажни, а това за мен беше достатъчно обсебващо съзнаниети ми нещастие, за да забелязвам какво става на отсрещната тераса. В петък вечер точно преди да си легна, изтичах в кухнята да пия вода, ей така по бельо. Светнах лампата, изпих половин чаша и се обърнах, за да притичам по обратния път към леглото. Тогава забелязах една червена точица на терасата. Загасих лампата и след като очите ми свикнаха с тъмнината, успях да различа силуета на мъжа-съсед, който пушеше спокойно на 3 градуса температура, в тъмното, седнал на дървеното столче. Все едно беше на слънчева веранда над океана в Малибу, а не на метри от кален заден двор в средностатистически софийски квартал. Брррррр! Той е луд - в този студ! И изтичах към леглото, като преди да легна метнах и още една завивка. Бррррр!

На следващата сутрин с две печки-духалки разположени в противоположните ъгли на стаята, някак си успях да се отпусна в този ранен октомврийски студ. Свита пред топлите струи, не можех да си представя, че има живот навън. За мен живот съществуваше само в траекторията на топлите въздушни струи на печиците-духалки - гениално изобретение от миналия век.
Дрън-н-н-н! Блъсна се врата.
Дрън-н-н-н-н! Блъсна се отново.
Е, явно, че има живот навън. Дори този живот току що блъсна вратата на терасата отсреща.
Затътрям се увита в един спален чувал до кухненския прозорец.
Поглеждам - те!
В този студ!
На терасата!
Отново!
Аз нямам обяснение!
Не може да стоиш на тази тераса, с тази гледка, в този студ доброволно! No way! Почвам да си мисля, че те са наели само терасата на апартамента и правото да минават от входната врата до врата на балкона. Възможно ли е! Изглеждат все едно ползват апартамента in shifts с още някакви други хора и сега е ред на другите да са вътре. А нашите стоят и ги чакат на терасата. Все едно са в студенстки град и съквартирантът прави секс в стаята.

Всичко ми минава през ума! Знам ли?
Много искам да ги питам. Много искам да разбера защо стоят постоянно навън. Нямам повече предположения, наистина!
Или може би това е наказание, защото от две години се каним да сложим пердета на кухненските прозорци, но това така и си остава просто тема за разговор, докато чакаме да се втвърди заливката на мусаката.

Едва ли! Не вярвам в прозаичните причини!

Ех, този живот наистина се оказа сцена, а вече имаме и публика!
Бис! Бис!

Аз бързам

Аз бързам!

Ако в описанията за зодия овен пише "аз искам", а на не знам коя си друга зодия - "аз мога", в моя личен хороскоп е написано "аз бързам".
Дори сега, клечейки до една духалка, както пещерна жена край огън, съм пуснала струята на най-високата температура и на най-високата мощност. Босите ми крака са сухи и червени. Пропуснала съм кога се стоплиха, че и претоплиха. В бързината. Но за друда история сме се събрали. Пак има крака, ама не боси. И пак аз съм в главната роля, но е рано през деня.

Сутрин в 9:30 трябва да съм на работа.
Същата сутрин, в която трябва да стигна до офиса, часовникът бърза да звънне в 7:30. Толкова рано, че имам време да си почина още малко и още малко, и още малко...
"Трябва да ставаш!" - вътрешният глас е това.
"Не, спокойно! Обмислям какво да облека!"
"И след това само ставам, намирам, обличам..., спокойно!"
"Трябва да ставаш!"
"Спокойно, аз не лежа, обмислям..."

8:00 - ТРЯБВА ДА СТАВАААААМ!

 Търча към банята. Ако включа ютията преди душа, ще спестя време. Ако след това забравя да я изключа, ще се гордеем, че апартаментът има застраховка. За втори път (blushing).
 Както и да е. След като съм извадила от микровълновата половин-литровата чаша с гореща вода и съм и изцедила лимон, установявам, че не мога да я пия бързо. Много пари. И защото нямам време да стоя и да я чакам, я нося от стая в стая, от диван на легло, от гардероб в коридор, с мен. Постоянното суетене къде да я оставя, за да не я разлея, и след това къде я бях оставила, за да я допия, помага особено, за да се случват нещата по-бързо, както можете да предположите.

От две седмици съм без кола. И за да се придвижвам до работа, трябва да се вмествам в разни чужди графици - на хората, които ме превозват до работа и обратно. Най-русата ми колежка с най-розовия чадър е сутрешната смяна и различните шофьори на маршрутки са следобед.
Та, по този повод, в 9 без 20 аз бързам. В което няма нищо лошо, освен, че още бързам между гардероба и огледалото, а не към Орлов мост, накъдето вече трябва да се нося. Бързата работа между гардероба и огледалото е най-лошото, което може да ми се случи сутрин. А, също и да ритна чашата с водата, защото съм я оставила до огледалото на земята. За по-бързо.

9 без 20!!!!! 
Яаааа-йкс!!!!
По-никакъв начин не мога да стигна за 20 мин. до Орлов мост! И то по павиран терен.
Нов план!!!! Ще си сложа други обувки. Стигането до Орлов мост с равни обувки е с 5 мин по-бързо от това с високи. Нов план - нови обувки - нови дрехи (плагиатство;)!!! Ровя, ровя, ровя в гардероба. Нищо не виждам. Как да намеря черна блуза в тъмен гардероб на рафтче само с черни дрехи. Бъркам, бъркам, като слепец в най-дълбокото на гардероба. Хващам и пускам все грешни блузи. Хванах....но пуснах в бързината и тази, която търсех!!! По дяволите! Изсипах всичко на леглото. Намерих я. Облякох я. Изчезвам.
Всъщност....да пийна още малко вода. Къде е чашата? Scanning.....плота за гладене, огледалото, кухненската маса, дивана....ДИВАНА! Там е! Глътка, глътка - изстинала е! Хайде, тръгвам!
Офффффф!
Ключ? Ключ?
Заключ!

Поглеждам телефона, който знам че е напред. 8:45. Знам, че е с 4 мин напред. А, може да е с повече минути напред! Вече! Може да е постоянно избързващ, а не просто избързал! Стига, стига, сега! Let's hope for the best!

Две седмици подред продавачките в подлеза ме виждат как търча като пинчер покрай магазинчетата сутрин, докато те са се наредили и пият кафе. Не можеш да видиш два крака ли се разминават или някакво колело с много крака като спици. Дали могат да се разминават по-бързо? Къси, но по-бързи или дълги но по-бавни крачки? Дано часовникът ми наистина да е избързващ! Аз вярвам в чудеса!
По средата на пътя вече ми е станало топло от шала, но нямам време да го сваля. Иначе имам къде да го прибера - чантата ми е голяма тоя сезон. Знам, че вътре има всичко, но никога не го намирам. Телефонът ми обаче е в ръката. Като хронометър. Засичам скорост върху павета и скорост върху асфалт.
6 минути до скачването!
Раз-два-три, раз-два-три, раз-два, раз-два, раз-раз-раз...иска ми се на подскоци някак си да го взема това разстояние...раз-раз-раз...
Run, Forest, run...

Дали можеш толкова бързо да получиш инфаркт? За 27 години? Можеш ли? С тази мисъл изминавам последните няколко десетки метри. Виждам го...виждам го! Подлеза, задръстването, светофарите - Орлов мост!!!
Докато изкачвам стълбите нагоре, започвам бавно да развивам шала, който бях стегнала около врата си.
Еби му майката!
Миленка още я няма!
Знаех си, че този часовник избързва постоянно.
Аз заради него така бързам!
Мамка му, все едно съм копала!
Ох!
Бързооо!
Дойде!

See U!

MUFF - INS

Колкото по-малко количества храна консумира човек, толкова повече се извисява духовно. Това разказвам често на работа, отказвайки да си поръчам баничка за закуска.

В офиса имаме традиция. Всяка сутрин се купуват пресни кроасани с масло от "100 грама сладки" срещу Бизнес Парка. Дори се прави заявка от предния ден, за да сме сигурни, че ще има нужната бройка. Продавачките вече ни говорят на малки имена. Само аз не си поръчвам. Защото храната принизява духа, бях прочела някъде. И колкото по-малко се яде, толкова по-духовен се става. И така се извисявам сутрин, докато около мен мирише на пресни кроасани с масло и топли кифли с извара или канела. И пия кафе.
Глътка след глътка горчиво кафе на фона на екселски таблици върху бавни компютри. Скоро трябва да ме изобразят на икона, както е тръгнало. Защото, да не ядеш баница сутрин, когато около теб няма баници е едно, но да не ядеш баница сутрин, когато навсякъде около теб мирише на пресни топли теста и сирена, канела и конфитюр....това е друго -  ГЛУПОСТ!!!
Но....аз се извисявам! Оставете ме да си се извисявам като съм решила.

Правих мъфини.

Миналата седмица за първи път.
Вчера - за втори.
Другата събота - пак. Освен, ако не реша, че съм напълняла. Или наистина съм напълняла.

Мъфините са в кухнята. Знам точната им бройка във всеки един момент от краткия им живот. Знам точните часове, в които ще взема поредния. Знам колко минути на крос тренажор отнема всеки един. Знам, че във вторник, сряда, четвъртък и петък няма да има мъфини. Днес е неделя. Слава богу!

Снощи излизахме. На клуб. Бях с пайети и високи високи обувки. И един кожен клин. Disco night!!! Нямаше ли кой да ми направи снимка?! Нямаше ли кой да ме снима в 2 часа посред нощ как ядях мъфин права пред кухненския плот върху 15-сантиметрови токове. Искам да погледна отстрани как трохите се закачаха по пайетения ми топ, а под ноктите ми оставаше шоколад!!! Как пръстите ми ровят в станиолената формичка, за да остържат полепналия по дъното шоколад! Искам да ги гледам тези снимки. Да си ги сложа на монитора на работа и да ги гледам, докато отказвам да ми купят баничка за закуска, за да се извися.
Вижте който не яде закуска докъде успява да се извиси?

Но това не е всичко.
Когато вкъщи има мъфини, останали от уикенда, аз лъжа, че бързам и трябва да си тръгна точно в 6! И едвам успявам да паркирам някъде близо до тротоара пред нас, да изкача двата етажа и да ям без да съм си събула обувките. Стомахът ми прави салта при вида на всеки залък. Ако в този момент трябва да избирам, бих избрала мъфините. Без дори да чуя какво е другото. И пак трохи навсякъде. По жилетката, по дънките, около стола. Бързам, нямам време да почистя. Отивам на тае бо.
Снимайте ме!
Снимайте ме, за да нямам очи, нито глас да кажа утре на работа, че не трябва да ядем и ще се извисяваме.

**********

И накрая изводът - докато няма кой да ме  снима, аз съм човек, който не закусва сутри и ходи на тае бо след работа!

Уикенд по ноти или уикенд на ноКти

Реших да намина набързо оттук, защото не знам какво друго ми се прави.

Много странна неделя, странен уикенд. Нищо, някак си.
Едно голямо нищо. Мъгла.
Мъгла и главобол - така могат да се опишат двата дни.

А, такива очаквания! А, колко планове не се осъществиха! Мъка ми е да го пиша дори!

Събота - последния горещ ден преди да настъпи първия есенен хлад. Цяла седмица за това говореха в новините и аз цяла седмица се чудех как в този останал последен горещ ден - само един, ще успея да направя всичко, което съм планирала.

Да се къпя, пека, къпя, пека, къпя, пия мохито и пак пека на басейн.
Да се катеря, вървя, ровя в шубраци, търся къпинени малини из Витоша, лекувам мускулна треска след това, установявам колко хубава става кожата от чистия въздух и поствам снимки на растения и небе-та във Фейсбук. 
Да пия кафета, ям сладоледи, обсъждам съдби с приятелки, след това гледам витрини на магазини, гледам цени по дрехи, стъпвам върху токове на нови обувки и се прибираме пеша по къщите чак по тъмно.
Да чета хубави книги, пиша неделни есенца, гледам филми, които съм гледала, пак чета хубави книги, редактирам неделните есенца и ставам spiritual girl.

Ех, големите съботно-неделни планове на наивните делнични планьори!!!
Финално се получи:

Спи ми се, лошо ми е, боли ме корем в събота.
Събота вечер - да пийнем по нещо в празните още софийски заведения?
Първо заведение - пълно. Второ заведение - затворено (?!). Трето заведение - пълно, без една маса, на която ако седнем, могат да ни глобят, че просто си пием по средата на улицата. С четвъртото заведение залогът е тук или вкъщи. Тук или домашно мохито! Е, в крайна сметка не пихме домашно мохито. Крайна сметка -  по 20лв на човек. И, в крайна сметка - кога всички се върнаха от море?!

Спи ми се, лошо ми е, боли ме глава в неделя.
Пържени филийки за закуска? Станах в 11ч. - крива, недоспала - да не съм ти в къщата. Всички гладни бяха отдавна нахранени, всички добри намерения за сутрешно домакинстване - далеч, далеч в главата ми от снощи, преди да си легна.

Да отида на йога в 15ч.? Станах 15:03ч. след като се опитвах да спя, а съседът не просто се опитваше, ами завари цяло скеле за къща под терасата, на няколко метра от мен. Дано да се е получило и да си заживеят в ламаринения квадрат преди следващата ми неделя, в която всички мои планове са урочасани.

Солен кекс със сирене и грозде трябваше да правя. Сладко козуначе със сирене върху лепкава синкава каша от черно грозде и течно тесто е творението, което изпълзя от фурната и цопна върху кухненския плот. Без любов, няма хомогенност, явно!

Не помня къде е колата. Не знам защо ме боли така глава. Недоумявам защо съседът заварява винкели между 2ч. и 4ч. в неделя.
Спомням си, че вчера мерих намалени велурени ботуши в мола и не ги купих. Под предтекст, че човек не може да има всичко.
Сега имам всичко - главоболие, месечно неразположение, есенен вятър и задаващ се понеделник.

Изводът е ясен - не робувай на максими, не прави планове и си купувай ботуши, когато можеш.
А, успокоението?????
Кажете нещо за успокоение!

Два часа след полунощ!

Два часа и 12 минути. След полунощ е.
На изток. На изток от CET. Два часа на изток, но тази вечер се оказа, че това е много. Години много. Години назад. Виц е, че според часовите зони сме напред във времето от Централното.

CET(+2), в случая означава София.
В случая е събота вечер. Вечерта е в нов пиано бар. Със скъпи коли outfront. Нищо против скъпите коли. Напротив - колите трябва да бъдат скъпи :))
Пиано барът е пълен. Ние го допълваме. Маса в левия ъгъл. Чакат ни.

Ау - ау.
Муа - муа.
Как сте - добре сме.
Спряха ни полицаи - наистина ли.
Покрай Дупница ли - до Перник.
Какво пиете - уиски.
Добър вечер - уиски.

Свръхдебела певица и нейн колега в тясна черна блузка и дънки пеят пред рояла. Певицата е бременна, певецът - май не е от охраната. Май?!
Барът е на ул."Шипка" - харесвам павираната "Шипка".

Атмосферата се заформя.
Лили Иванова. Лили Иванова. Формация "Тоника".
БНТ. БНР.
Ламбада. Любе.
What the fuck!!!
Адриано Челентано.
Не искам да си припявам. Ако си припявам на това, значи хубавите ми спомени са от преди 30 години.
Светкавица присветва. Снимки се правят в съседство. Сигурно за Фейсбук. Не бих споделила, че съм попадала някога тук.
Нова песен. Не я разпознавам. Застаряваща двойка се втурва еуфорично във въртелив танц на дансинга.
I got it now - It's a Russian song. Oldie but goodie, obviously.
Не знам коя година ще е, когато изляза оттук.
Нова песен. "Марина, Марина, Марина..."
Последният път, когато я слушах, все още бях първото внуче на дядо ми, а той всеки ден слушаше програма "Христо Ботев" и ми казваше, че ще стана певица. Сега имам брат и двама първи братовчеди, които са студенти, а дядо ми не слуша повече новини, нито помни "Марина".
Застаряващата двойка може би не са мъж и жена. Но може би всеки от двамата е танцувал в някой крайморски ресторант "Панорама", с мъжа си и с жена си, преди 20 години на тази песен.
Нямам нищо против застаряващите двойки. Нито техните изпотени къси ръкави или ракиено-кебапчести коремчета. Застаряващите хора е хубаво да бъдат по двойки и заслужават да имат своя дансинг за въртеливи танци.

Най-новият пиано бар в София, ми казаха, преди да дойдем. На два часа напред от Централното Европейско време. Само преди две седмици отворил. Със скъпи коли outfront.

Измъквам се иззад колоната, за да имам view към сцената. И рояла. Сега забелязвам, че наистина има роял. Мислех, че е йоника.
Пианистът е циганин. Добре - може би не е. Но е бил на много цигански сватби и може би е свирил на йоника в много цигански оркестри. Фронтмен, един вид. Даааааа! Започва неговия солов репертоар. Цигански евъргрийни! Костурица. Софи Маринова. Това все пак май е йоника. Няма защо да се преструва, че изобщо някога е свирил на пиано. Той е свирил само на пияни!!!

*****

Отляво е Софийският Университет, напред Народната Библиотека, отзад Нацианалната телевизия, заведението е в Руския културен център.

Часът е два след полунощ.
Два часа напред от европейската полунощ и много лета назад от европейската събота вечер!!!

*****

I'm getting out! Hope to be 2010 outside!

П.С. Снимката отгоре е прекрасна, но за съжаление е от нечия друга събота вечер, не моята.

Грехота!

Часът е почти 8 вечерта в събота, а аз пека заек на 150 градуса вече трети час.
Прекрасен слънчев ден беше днес, иначе. Във фейсбук хората пишат, че пили бира навън, карали мотори, разхождали се по магазини и в парка. От миналата седмица се говори колко топъл ден ще е тази събота - Тодоровден, казано на народен български език.
Аз се събудих в лошо настроение в слънчевата утрин - първата след седмици на мраз, кал и снегове в този софийски град и този ситняковски квартал. Всяка събота се събуждам без настроение, мисля, че просто не ми понася шока от промяната - внезапната почивка след 5-те работни дни.

Трябваше да готвя заек. Печал се 4 часа - аз си мислех, че това ще е основният проблем. Миленка ми даде рецептата:

Заекът се нарязва на порции.

Слагам 1-2 нарязани глави лук, 2 моркова, 3-4 скилидки чесън.
Свински бузи (200г.) нарязани
2 домата
1 чаша червено вино
Дафинов лист – 1-2 бр.
Черен пипер на зърна
1 чаша пилешки бульон
1 суп. Лъжица брашно
Олио – 4 супени лъжици

Всичко се слага и се задушава в гювеч – 4 часа.

Прекрасно!
Радост от "Модерно" обсъжда темата за изискания външен вид с Галена и Мишо Шамара - сега си давам сметка, че тази сутрин по сценарий още е била сбъркана.

Слушам разговора и се суетя в кухнята около заешкото трупче - меко и обезглавено, положено върху кухненския плот. Предполагам, че е около 6-месечно. От това, което е останало, за пол не мога да съдя, по остатъчни следи, обаче, твърдя, че е било с тъмен косъм - сив до черен. За име се интересувате? Не знам. Ние, готвачите с лабилна психика, гледаме да не питаме за имената на жертвите си.
Извадих го от найлоновото пликче. Одрано трупче без глава.
Господи, кой ми причини това!
'Заекът се нарязва на порции...."
Започнах да режа едното задно бутче - аз не знам как, не искам да знам дори. Ужасно е! Естествено, че не мога да го отрежа просто ей така - има кожа, има кости - да ги чупя ли? Ужасно е! И това не го казвам в смисъла на "ужасното", когато ти се счупи нокът, а на "ужасното", когато си представиш, че в момента се опитваш да измъкнеш крачето на едно зайче и дори не можеш да го измъккнеш цяло, а се налага да го счупиш някак си.
Усещам, че започва да ме обзема тиха истерия. В някакъв полутранс отрязвам и второто задно краче. Отскубвам го почти, всъщност. Има остатъци от някакви органи вътре... Целият плот е в кръв, защото това, което се случва е борба някаква, не част от кулинарен процес.

Днес е първата седмица от великденските пости.
It is all so wrong.
Какви хора сме, се чудя.
Грешни!

101 Christmas Songs' Pack

"101 коледни песни" поставят началото на коледното настроение и пред-коледата може официално да започне...сега!
Oh, the weather outside is fightful,
and the fire is so delightful
and since we've no place to go
let it snow, let it snow, let it snow!

Бях забравила усещането за този празник. Коледите са едни светли снежни утрини от детството ми, когато не се ходи на училище и по телевизията дават много много детски филмчета. Целият този коледно-новогодишен период е белязан от приповдигнатото мрънкане на майка как няма да успее да приготви навреме всичко за празничната вечеря и вечното бързане да пазарува и готви.

И разбира се елхата! Колкото и да разказвам, едва ли бих могла да обясня защо тази елха означаваше толкова много за мен и брат ми.

Първо ни съобщаваха как някой от порасналите мъже в семейството - татко или дядо, я е купил и тя чака в мазето, за да и се сложи "кръстачка". "Кръстачката" представлява две дървени трупчета съединени през средата на кръст, който служеше елхата да стои изправена. Много често приспособлението я държеше леко килната, но какво бяха няколко градуса вдясно или ляво за нас, които чакахме от януари до декември за тази елха. Слагахме я в хола и баба ми сваляше големия черен куфар, в който стояха играчките и в който, според семейните легенди, дядо ми бил донесъл всички комплекти стъклени топки чак от Москва, пазейки ги през ледове и студове, увити в памук, за да оцелеят здрави за нас.
Тази елха! Започвахме да я украсяваме и всичко имаше строг ред - първо слагахме върха - дълъг, стигаш до тавана и счупен малко от едната страна, след това нареждахме симетрично най-красивите стъклени топки и фигурки, гирляндите - първо дебелите в хоризонтални къгове и едни тънички, които спускахме от върха надолу. Елхата изглеждаше като опакована - толкова пластове нареждахме по нея. Завършващите щрихи бяха да я наръсим с накъсан памук, който по мои спомени трабваше да създаде илюзията за навалял сняг. Почти към края на целия ритуал защипвахме едни прекалено тежки свещи, по краищата на клонките. Те клюмваха надолу от тежестта им, но нямаше как - цялата украса трябваше да намери своето място върху елхата. Абсолютният финал беше да пъхнем под елхата един Дядо Мраз и една Снежанка. И около тях слагахме отново памук. Като се сетя, че палехме и бенгалски огън в близост до всичкия този памук и гирлянди, се прекръствам няколко пъти и благодаря, че не сме подпалвали никога нищо.
Елхата стоеше като почетен гост докато и игличките и започнат да пожълтяват, а аз и брат ми не разрешавахме да я изхвърлят след празниците. Не трябваше да се приближаваме до нея, за да не падат бодличките и памуците, защото се разнасяха из целия апартамент и разбира се, за да не счупим играчките, които, както вече разказах, през останалото време от годината стояха в специален куфар вурху високия гардероб в спалнята.

Толкова неща са се променили от онова време. Нямахме коледни чорапи и лампички, които светят. Имахме падащи иглички и толкова детска радост!

Липсва ми... и дори да не го кажа, ми личи.

Купих си нова рокля!

Купих си нова рокля. Защото не можах да си купя нов панталон.

Кафява, не-къса, не-тясна, не волно широка - не-моя рокля. Седи още в торбичката си на дивана. Строга и семпла. Не-моя. Стоях пред огледалото и се гледах - не съм аз. И косата ми не отива на роклята.
Толкова е умерена! Ако можеше да ме чуе как я нареждам, би си тръгнала, заедно с хартиения си плик и отрязания етикет и би се предложила на всеки друг дори без пари. But it's over - it's mine!!!
Няма капка характер в нея. Никакъв бунт за нищо - все едно всичко и е наред. Къде я намерих? Много ме дразни! След всяко изречение, поглеждам към торбичката, в която я крия.
Сигурно изглежда странна цялата тази съпротива към няколко метра плат, колан и цип. Аз също бях изненадана от собствените си чувства. Оказа се, обаче, че те никак не са плод на женските ми предрасъдъци. Имам основание за тях и ще ви го докажа:

Докато си пиша сега, с крака върху кухненския стол, разчекната в почти йога поза - съм си ОК. С роклята преди малко - едва прикляквах, за да сменя диска в DVD-то.
Пробвах я с любимите ми обувки. Нищо не излиза. Няма химия. Те не я харесват. Изглеждат квартални под нея, а те не са!
В момента съм с един оранжев анурак и косата ми не изглежда рошава като минавам покрай огледалото. Като се погледнах, обаче, докато надолу беше роклята, съзрях кафяво-русото кече на главата ми, което аз нося вместо коса. Нямам сили да се справя с изискванията на тази дреха към него. Откакто израсна, то винаги си е било бунтар със собствен начин на живот, който не зависи от моите одежди. Не мога да го променя - и фризьорката ми го каза. А и цял живот ще го нося, живот и здраве, и освен да сме приятели, друг избор нямам. А, тя ме кара да го виждам рошаво и неугледно! Трепери ми ръката като пиша тези редове, разказвайки как се почувствах там пред голямото огледало.

Вече се надявам да разбирате къде е проблемът между мен и кафявото парче плат в торбата на дивана -тази рокля ме скарва със самата мен!

Иска права коса - нямам права коса. Кара ме да стоя в правилна стойка - на мен ми се правят цигански колела. Крещи за кафяви боти - на краката ми са черни обувки. Нямаме нито едно съвпадение! Колкото повече гледам натрапчивата и изисканост, толкова повече ми се иска да и скъсам ципа с балканската си еснафщина!

Чуваш ли ме?!

Стой си в торбата!

За теб нито закачалка, нито гардероб оттук нататък!!!

П.П. Изгасям лампата, излизам от стаята и блъсвам вратата.

Sometimes it looks like this

Това е едно старо писание, което мислех, че съм изгубила. И тъй като цяла седмица проклинам разни хора от едно бюро, по един телефон, реших, че сега му е времето да споделя малко отрицателна енергия.


"Слънцето изгря без да се спотайва. Като къпано дете без хавлия – смутено и искрено. Смеси се с въздуха и пропи утрото с желание. В такива утрини ти се иска да започне деня.

Телевизорът се включи в 7:30. Използвам го за събуждане вместо алармата на телефона. Правя се, че не го чувам и стоя в полусън. Самозалъгвам се за малко, че не е време за ставане. Заради тези 15 мин. излежаване не ми стига времето всяка сутрин. Мисълта за поредния ден на работа нахлу в мен, по-дръзка от първо сутришно кафе. От моя свят в чуждия. Отново. По дяволите. По дяволите преди кафето не е на добре. Да знаете! И аз го знам и се правя, че не съм го чула. Едно, две, три, четири, пет, на шест се протягам вляво, светвам лампата на банята, седем, осем, девет – пред мивката съм, слагам си паста за зъби и имам една-две минути със затворени очи отново докато си мия зъбите.

Това не е моята идеална сутрин. Когато гледаш много амеракан мувис и четеш лайфстайл списания, се опитваш да имаш друг сценарий за след събуждане. Лайк дис:

1. Отваряш очи и започваш да мислиш позитивно. Протягаш се и ставаш – не бива да се излежаваш, за да не закъснееш и предизвикаш стресова ситуация от сутринта.
2. Отваряш прозореца и под струята свеж сутрешен въздух правиш няколко лайт йога упражнения – за дишане, half moon pose, the tree pose and floor-facing dog. През това време в стаята нахлува сладникавия аромат от кафемашината, която си пуснал точно преди да отвориш прозореца, за да си в график.
3. Вземаш душ, пиеш кафе по хавлия и се гримираш на естествена светлина, за да не прекалиш с багрите, увлечен да си so irresistible today.
4. Обличаш се, минаваш няколко пъти пред огледалото – от ляво надясно, от дясно наляво, след това няколко крачки към него, заради близкия план и излизаш. Сигурен, че няма светещи лампи, ютия, радио или телевизор на on.

Това не беше такава сутрин обаче. Беше от мрънкащите и кривите, когато не можеш да измислиш какво да облечеш, не можеш да си намериш ключа за входната врата, всичките ризи са измачкани, а тези които не – са мръсни.

Няма ли друг живот?!
Ако досега тонът ви е звучал леко иронично и несериозно, ситуацията всъщност не е такава. Ситуацията е доста сериозна и усещането наподобява депресия. Не може това да е моят живот! Представям си как времето тръгва назад. Нямам желание да помръдне и секунда напред. Да спре преди да тръгна по счупените плочки на тротоара, преди да ме задуши трафика и преди да прекрача прага на офиса. За три години така и не се намери офис, който да ме влече сутрин след първите 6 месеца. А на хартия работата ми е my dream job. Голяма международна агенция с големи клиенти в бизнес парк. Пишем си мейли на английски дори с co-worker-ите българи и си комуникираме с централата в Лондон. Шефовете ходят с костюми и са polite and well educated. My dream job. И аз не я искам. По-зле – мразя я, мразя и хората, които я харесват. Дори подготвям малки въстания във всеки удобен момент, прокрадвайки стегнати речи за смисъла на живота и как не можеш да върнеш деня, който си прекарал в таблиците. И шефът не може да ти го върне. Дори и този от Лондон да дойде, и той няма да може. Гледат ме малко странно и нищо не казват. Уж са съгласни, ама по-скоро сякаш не разбират. Какъв ден да ми връщат? Един минал, друг ще дойде и така.

Така така, ама как да е така?!

Стоя пред компютъра и бързам да прегледам формулите на всичките 38 шийта, за да намеря защо цифричките в колоните не ми отговарят на тези в редовете, защото един от най-големите ни клиенти чака да му го изпратя. Чашата с кафе стои до мен и съм отпила веднъж. Стресът действа по-бързо от кофеина, това вече го знаем от години. Проверявам квадратче по квадратче. Все едно разминирвам поле. Сантиметър по сантиметър, сякаш човешки животи зявисят от тези редове и колони. Боли ме кръста от седенето, сякаш ще вляза в монитора. Квадатче по квадратче, квадратче по квадратче. А имам още 15 минути. Дано грешката да не е в последните шийтове! Не знам как ще успея до 12 да го изпратя?! По колко реда проверявам на секунда. Ако смятам наум вместо с калкулатор ще спестя малко време. Големи били цифрите! Ще ги смяташ, разбираш ли, няма друг начин! Всеки момент може да звънне телефона и да се окаже, че всичко се е провалило, заради това, че закъсняваме. А това са големи клиенти все пак. Квадратче по квадратче, квадратче по квадратче. Неееееееееее! Телефонът! 150 удара в минута! Да, моля! Офффф, от счетоводството. Какви фактури по дяволите, знаеш ли колко неща са ми на главате, не мога да стигна до тези фактури сега, искат да им изпратя всичко до обяд, не ме занимавай.
Квадратче по квадратче, квадратче по квадратче, квадратче по квадратче. Четири по три – 12. На другия ред – 5 плюс шест – 11. А там бяха - 12. Най-после! Ей, тук формулата е изтървала най-горния ред.
Слава богу!
Пак грейва слънце, пак има въздух.
Изпращам го, слава богу. Усмихвам се малко. Облягам се назад. Оглеждам се наоколо да видя къде бях. Dear Mr…. Изпратих го.
Дишам, дишам, дишам. Отивам да пуша. Мисля си за това от сутринта, само да свърша с цифрите. Там е единия от шефовете ми. Изпрати ли го? Да, изпратих го! Облекчение и гордост във въдуха.
Сядам си на столчето. Толкова ми олекна. Успях на косъм. Не знам ако се беше оказало, че грешката е някъде накрая, или без да искам съм пропуснала някое квадратче и трябва да започна всико отначало или да беше спрял токът. Чукам на дърво под масата. Тя не е дървена, но в офиса и това върши работа. Последните ми мисли връщат част от стреса и веднагически изключвам мисловния генератор. Ох, дано да не се случва повече!

Светле, говори ли с тях, получили ли са файловете? Да, изпратих им ги преди два часа. Какво? Ааааа. Да. Заминал е на business trip и няма да го има една седмица. И след това ще ги гледат. Аха.....

Така така, ама как да е така?!"

Животът е като шофирането

Аз шофирам отскоро и всекидневно 2 часа от живота ми минават, за да закарам колата невредима до работа и след това да я върна обратно. И през цялото това време мисля за нея - дали не се издава странен звук, защото карам на ниска предавка; дали ще успея да завия след малко, ако мина на по-висока; дали не бие много на очи, че е паркирана диагонално в място за автобус; кога е паднала дясната лайсна; нормално ли е да не съм разбрала, когато е паднала; може ли да падне и бронята, за която е била свързана!?
От вече почти месец мисля дали мога да паркирам в паркинга на мола. Разпитах дали апаратът за билетчетата на входовете може да ми се падне много далеч - казаха ми - нямало начин! Е! Какво да ви кажа - те и за лайсната мислят, че е нямало как да не разбера, че е паднала, ама... Казват ми - много е удобно в мола, голям паркинг, няма проблем, ще се оправиш. Аз знам, че ще се оправя, за мен не е проблем, но другите хора се сърдят като им одрасквам колите. Нали ми се случи веднъж така - за една одраскана броня, аз мислех дори да не спирам, а те за малко КАТ дето не извикаха. А и това с лайсната като ми се случи и вече гледам да не рискувам. Карам си с надеждата, че при шофирането наистина е като в живота - когато на някой му наливаш редовно и според вкуса, без да го оставяш на сухо, ако не станете приятели, поне имате хубави моменти, за които да разказваш!

Много усилия хвърлям на пътя, признавам си! Хората, около мен - приятели, колеги, се опитват да помогнат, притесняват се. Още в началото ми казаха да си сложа знак "Млад шофьор" на колата, за да ме пазят другите на пътя. Аз - абсурд! И не си сложих. Тогава твърдо вярвах, както вече ви казах, че шофирането е като живота - когато се правиш на голям в повечето случаи другите ти вярват и ти правят път. Донякъде се оказа, че е така! За този един месец, обаче разбрах и друго и ви го казвам от собствен опит и минус една предна дясна лайсна - колкото и да избираш най-тарикатските маршрути, винаги се налага да отбиваш между кофите за боклук, за да мине друг!