Stuck in a rut!

Зимните месеци ме подтискат заради тъмнината. След работа вече е тъмно. Когато пътуваш към офиса сутрин виждаш малко светлина и следващия момент, в който излезеш навън, е тъмно. И не се вижда. Имаше моменти, когато ми харесваше, че не се виждам. Сега тъмнината ме задушава. Денят постява very hard to meet deadline. В пет часа, вече е затворил.
От пет часа следобед по софийските улици започват задръстванията и е трудно да си уредиш среща с приятел в 18:30 например, освен ако някой не се обади за бомба през деня или не дойдат да пръскат за хлебарки, за да си тръгнеш по-рано от офиса.
Животът има и друг ритъм, освен от сутрин до мрак - този, от 30-о до 3о-о число, денят за заплата (ако взимате заплата в края на месеца, разбира се). Този ритъм диктува кога да си запазиш час за зъболекар, да си купиш нови обувки или кремове за лице. Много изречения започват с времевото определение "със следващата заплата". Не се оплаквам, малко хора са Доналд Тръмп, а не е и нужно.
От близо половин година не съм се виждала с един близък приятел. Последните ни няколко телефонни разговора завършваха с репликата "като мине тази седмица, защото ми е много напрегнато..." и така след следващата седмица, ще станат два месеца. Понякога се чудя как успяваме да се движим в толкова много коловози. Нищо чудно, че често дерайлираме или засядаме в тунели.
За първи път звуча толкова песимистично тук, но вече се опознахме и връзката започва да губи първичния си по детски наивен и театрален оптимизъм. Може би трябва да разделя блога на две секции - "real" and "imaginary".

Спи ми се и ще си лягам вече.
Пожелавам си коловоз, който да ме отведе до непозната гара!!!

П.П. Нова гара - нови обувки! Вижте ги там горе - ако си с тях, няма как да останеш сам на гарата дълго време, май ;). А и има много голям шанс някой да те качи на стоп! Без пари!