"Стопанката на Господ", аз и баба

Искам да направя магия. От тези...човешките. От тези, с воля и любов. От тези - със старата мъдрост...дето ги нарича.
Четох Розмари и "Стопанката на Господ". Чета я постоянно от няколко дни. Нося я. В чантата. Да е с мен. Като наръчник. Като наръч светлина. Преписвам я. Да ми излезе от ръката. Подарих я. Да я раздам. Да я множа. Да светна на някой. Липсвала ми е тази книга. Сега четох назад какво съм писала. Имало я е там. Лудост!
Миналата седмица някой ме попита:
 - Ти прочете ли книгата?
 - Коя книга?
 - "Стопанката на Господ"
Сепна ме.
Втурнах се да я поръчвам и купувам. И я поръчвах, и си я купих от книжарница. Едната за мен, другата изпратих на баба ми. Ей, тъй. Защото искам да направя магия. Да извикам силата. Броила съм часовете кога ще я получи. Дали ще иска да я чете? Как да я опиша по телефона? Ами, ако не иска - какво ще си помисля - баба ми не вижда магията? Баба ми я е забравила? Баба ми вече не иска да си спомни? Смятала съм - ако я е получила сутринта, и след това е сготвила, и след това е ходила до магазина и сега вече дали е седнала да я чете? Ако е седнала, кое ли точно чете в момента?
Преди 7 години бях писала, че баба ми меси хляба като магьосница и само тя, с нейните ръце и сила прави от содената питка обреден хляб. И сега, когато не знам какъв обред ни трябва, се случи да и изпратя тази книга. Едни билки, увити в бележка с моя почерк и книгата.
Не знам дали ще я събудя.
Но и я дължах тази книга.
Дължа и магията!

Изправил се човекът във Високото.
На Високото, още на Светлото.
Па си проснал душата пред себе си
и на Бога си занараждал:
Искам си, мале, силата!
Искам да си я върна!
Снагата да си изправя!
Да си изправя, мале, и думата!
Да ми трепне, мале, душицата!
Дъхът ми дъх да поеме!
Сенкята си да опера.
Мене си в мене да найдам!

Препис

Намерих две джобни томчета "Българска любовна лирика" сред старите книги. Много дискретни. Интимно могат да се носят в джоб на дънки. Имат бели лентички, с които да си отбелязваш страниците. Отворих ги там, където за последно е било четено. Преди години.
Богомил Райнов.
Толкова пъти съм го чела на глас и съм си представяла, че аз съм го написала.
Дори и сега, спазвам отработените паузи...


Роман

Всяка жена,
с която си имал любов, е един ненаписан роман - 
казва Балзак.

Един ненаписан роман,
това не е толкова лошо.
По света и бездруго
има премного романи на книга.

Ние с теб започнахме нашия
без илюзии,
в една неразтребена стая,
чийто услужлив наемател
бе приел да отсъства
между 4 и 6.

През немития тесен прозорец -
късче мътно декемврийско небе.
На стената
провесен чертеж -
скелетът на мъжа и жената
(наемателят беше медик),
а на масата -
ваза с цветя,
прашни книжни цветя
от младостта на хазяйката.

Без илюзии.

Целувката бе къса,
делова.
Ти премина към събличането,
сякаш ще лягаш да спиш.
А аз гледах слабите рамене
и умората,
вече свила гнездо под оите ти,
и устните,
начервени и тъжни от скука,
и обувките с наядени токове,
и си казвах
не твърде уверено:
"За един път я бива."

Без илюзии
почна нашия ненаписан роман.
4 - 5 - 6.
Точка.
Срокът свърши.
Ние с теб се разделяхме
долу пред входав тъмната улица.

"Обичаш ли ме поне малко?" -
запита от приличие на раздяла.
"Много" - отвърнах от приличие.
И ние си тръгнахме в различни посоки
през студа и през тъмното,
без да знаем дори,
че тепърва започва
нашия ненаписан роман.

Да се влюбиш -
каква глупост, нали.
Да се влюбиш
в една жена с уморено лице,
с хилави рамене,
и на всичко отгоре омъжена -
каква глупост.

Стаята бе винаги неразтребена,
прозорецът - вечно немит,
леглото - разхвърляно,
а над него -
пожълтялото мъдро табло:
скелетът на мъжа и жената
(наемателят беше медик).

Ние нищо не виждахме.
Ние стояхме прегърнати
като двама неловки дебютанти,
ние се обгръщахме жадно с ръце,
забравили всичко -
дори леглото -
забравили всичко
освен единствено важното -
че между 4 и 6
има съвсем малко време.

"Бива я за един път" -
беше казал наивникът.
За един път съвсем не я биваше.
За един път беше нищо,
беше разочарование,
два загубени часа -
и толкова.

Биваше я завинаги.
Защото бе част от тебе,
от тъгата ти,
от умората,
от надеждата, че още не е късно,
от страха, че вече е късно,
от всичко, което си искал да станеш,
от всичко, което не си станал,
от всичко, което си.
Биваше я само завинаги.

Вече я няма.
Онзи си я отмъкна.
Онзи смени дори и града
за по-сигурно.
Да се чудиш просто
какъв капитал правят някои хора
от една изхаена жена
с уморено лице
и хилави рамене,
без да говорим за обувките.

Вече я няма.
Наемателят е по цял следобед
в усойната неразтребена стая
и до насита може да изучава
безбройните косто на мъжа и жената.

Вече я няма.
И аз отдавна престанах да мисля
по това
колко малко е времето
между 4 и 6.
Вече я няма.

Всяка жена,
с която си имал любов,
е един ненаписан роман - казва Балзак.
Един ненаписан роман -
това не е толкова лощо.
Лошото е, че нашият
бе от ония,
тъжните и бездарните,
над които
понякога
бърше очите си
само авторът.

Б. Райнов

Винаги съм искала да го напиша.

"Изворът", 1943

"Страхът в техните мисли не беше онзи обикновен страх, възникващ като рекция от реална опасност. Той бе хроничен, неизразим страх, с който живееха всички тези хора. Спомняха си унизителните мигове, когато човек е сам и мисли за смелите думи, които е можел да изрече и за които не се е сетил, за миговете, когато намразва хората, отнели му смелостта."

"Някъде в дълбините на паметта си човечеството съхранява спомена, че славата му се заражда от самотни човек, платил за своята смелост."

"Право номер едно в света е правото на егото. Първото задължение на човека е задължението към самия ссебе си. Негов нравствен закон е никога да не поставя първостепенната си цел в зависимост от други хора. Негово морално задължение е да прави онова, което желае, стига желанието му да не зависи главно от други хора. Това включва целия обхват на творческите способности, мисленето и работата."

"Най-прекрасната страна в човешката история. Тя е градена върху правото на човека да се стреми към щастие. Към собственото си щастие. Не към чуждото."

"Не признавам на никого правото да посяга дори и на минута от моя живот. Над най-малка частица от моята енергия. Над което и да е мое постижение. Няма значение кои биха претендирали за това право, колко са на брой или в колко голяма нужда са изпаднали."

Айн Ранд
"Изворът", 1943

Лекарства и Ветрове

...Лео, много ви харесвам. Вие сте моето лекарство против северния вятър.

...Семейният живот е добър, но не и съвършен. Той няма нищо общо със съвършенството, а по-скоро с търпението, компромисите и изкълчените ръце на децата. "Семейна идилия" не съществува. Човек има или семейство или идилия.

Невъзможно е да изживеем нещата, за които говорим в писмата. Не сме в състояние да се превъплатим във всички образи, плод на фантазията ни. Ще си тръгнем разочаровани от нашата първа (и последна) среща. Ще се чувстваме сякаш сме преяли с тежко ястие, което сме приготвяли месеци наред.

Ако съпругът ви беше вкъщи, какво бихте му казали "Скъпи, довечера ще се срещна с един мъж. Пишем си от една година, обикновено по цял ден. Често той е първият човек, с който говоря сутрин и последният, който ме изслушва преди лягане.
Ако нощем не мога да заспя заради северния вятър, не идвам при теб, скъпи, а пиша имейл на същия този мъж. И той ми отговаря.
Справя се доста добре със северния вятър...

Какво лошо има в това?
Нима е изневяра? Какво е изневярата? Един имейл? Един глас? Аромат? Целувка?
Смея се от щастие. Това изневяра ли е, Еми?

Данинел Глатауер

Paris, je t'aime

Всичките хубави и лоши неща са около нас...някои близо, други по-далеч, едни преки, други косвени, трети по памет, четвърти в мечтите, пети в бъдещето...


Има за какво да плачем, какво да скрием, какво да нямаме, кого да обичаме, кой да ни чака...


Хубави неща...


Нещата от живота...


Огледайте се!

Купих си една грешна книга...

Бях чела в някакъв блог за една книга преди време. Естествено, не запомних нито автора, нито заглавието и купих друга - просто не улучих. Нещо като да отида на blind date и да нацеля друг човек. Има очарование и в това, признавам си.

Започнах да я чета - увлече ме. Дори след едва 30-ината страници, които бях прочела, я препоръчах на приятел. Снощи обаче прочетох още 30-ина страници и сега май само пиша за книгата, а няма да отивам да я чета.

Тя е преводна - от сръбски. Съответно изказът е като от преводач. Както и да е, аз си бях харесала главния герой. Богат, странен, спорно щастлив. Като казвам богат, уточнявам - въпросително много богат. Ходи на театър. Всяка вечер. Има ложа, която е откупена само за него и ако той не е там, ложата е празна. А той, ако не е там, значи пие шампанско в ресторанта на многозвезден хотел, за който плаща да стои отворен до сутринта. Стане ли сутрин, келнерът му съобщава и той си тръгва. Сам. Без никоя от жените, на които плаща цяла вечер да пият шампанско на неговата маса.

И една вечер той реши да направи театър, какъвто никога не е имало досега. И започна...и така 30 страници. И след още няколко страници, преводачът съобщи, че Петар е изчезнал - пише (в книгата), че дори умрял.

Спорно щастливият Петар, с тайна любовна мъка в сърцето и живот като за филм - мъртъв!!!

Ами, честно казано, няма да я дочета тази книга.

Няма да я дочета в знак на протест! Толкова ли са много цинично богатите хора по нашите балкански ширини, които не чукат чужди жени и ходят на театър, за да гледат, а не да ги гледат!!! Толкова ли са много, ако изобщо ги има, че да ги убиваме на първите страници?!

МАФИЯ!!!

Коко преди Шанел

22ч., събота вечер. Първият истински дъждовен и с октомврийски характер уикенд за тази есен. Притичахме под дъжда по "Арсеналски", за да влезем в мола - леко намокряне, леко подхлъзване, леко изнервяне...

Има филми, за които е нужна тематичност, които имат претенция към обувките на публиката си, към не-яденето на пуканки в кино салона. Те заслужават ритуалност като ходенето на опера - шал, високи обувки, бижу на ревер, сдържаност, сериозност.
Залата беше гостоприемно затоплена. Приятно усещане за топлота. Помислих си няколко пъти, че е приятно. Хората - малко, тихи, нехрупащи.

Филмът е биографичен, увлекателен. Историята на бедно френско момиче. Типичното френско момиче, което би било героиня на филм - красиво, не бих казала, а с чар и характер. Тя е бедна и сигурна. Сигурна, че ще е известна един ден. Сигурна, че ще дойде време, когато "всички ще искат да седнат на масата на Коко". И тя тръгва. Минава през замъци, през богати мъже, през Париж. Разхожда се покрай морето и ушива раираната блуза. От скръб, ушива вечното сако от три части на Шанел и по нужда - бялата риза, която придава строгост и женственост. И в един момент филмът не звучи просто биографично, а показва история на дрехите, които обличаме, на начина, по който изглеждаме и на това, което смятаме за красиво днес.

Ако искате недейте да четете продължението и си останете с френския привкус от историйката дотук. Но аз ще продължа тези дълги редове на мислите, които нямат свян.

Стоях в залата, а филмът преваляше едната си половина. Помислих си, че би било хубаво повече хора да гледат този филм. Представих си пълната зала. Поп-фолк певици, топ-модели, реалити звезди и редовни клиенти на пластичните хирурзи, събрани на първите редове. Парад от силикон, акрил, хелуронови филъри, тигрови багри, камъни. И Коко Шанел. В една зала. Тя крои малката черна рокля пред редове от прозрачни розови къдри, нацупени устнички и гърди без подслон.

Бедна, ми бедна, Коко, колко много жарсе щеше да ти трябва за всичката тази плът на първия ред!