Well, Hello Sydney!

“There is nothing like your first view of Sydney. Don’t fight the urge. Shoot it, share it, send it, tweet it, inspire a little jealousy in your homebound friends and family.”
Така започва официалния гайд на Сидни.

Аз го прочетох, няколко часа след като ми се беше вече случил my first view of Sydney и знаех, че не преувеличават.

След като се борихме близо час и половина с градски транспортни средтсва най-различни, за да стигнем от отдалечения ни хотел до центъра на Сидни, към 15ч излязох през подлеза на спирка Town Hall, в сърцето на City Business District-a с вътрешната убеденост, че няма как да ми хареса.

Тръгнахме по улицата пред нас – тясна, сравнена с Мелбърнските, и оградена от небостъргачи и вековни колониални сгради. Духаше пронизващ пролетен вятър – някакъв пасат. Нямахме особена видимост надалеч в никоя посока – градът все едно ни беше пуснал в пазвата си.

Влязохме в парк, минахме още старинни и величествени сгради, излязохме на слънце, гмурнахме се отново в между-уличия.

***
Светофари, улици, хора, сгради, още светофари.

Спиране, тръгване – трафик; зелени паркове.

Хора бързат, хора лежат на трева; аз пресичам улица, аз затварям очи срещу слънцето – въздух и вода, град и кафе, хаос и многоетажие.

***

Изведнъж осъзнах, че ме е обзело ужасно вълнение след всяка една крачка по тези улици и всеки един квадратен метър гледка, който всмукват очите ми. Сърцето ми се разтваряше като след байпас. Инжекция адреналин. Иска ти се да го размазваш по кожата си, да си го втриеш във венците – да го консумираш като пристрастен, този Сидни.

Сидни е като арабска жена – черен отвън и любовен отвътре.
Търся сравнение за усещането ми когато минавах за първи път, покрай външната страна на Кралската ботаническа градина на път за пристанището и Операта...

Сянка ми пазеха палми, слънцето изникваше след всеки процеп небостъргачи, а пред тях -старинни библиотеки, катедрали, бивши кралски домове....

С хората се харесвахме. Виждахме си го в очите.

Не съм усетила в кой точно момент градът ме е харесал и аз него.

Седях на стълбите пред Операта, така че да гледам пристанището и фериботите. Спокойна, че няма как да си тръгна завинаги от това място. Имаме някаква несрязана пъпна връв – като стари любовници, неостарели сме.

Има места, които харесвам и съжалявам, че си тръгвам от тях. Този град ми стои в сърцето – усещам го на едно вълнение разстояние. Недалеч и нечужд. Някаква събудена тръпка от преди – калена и дълбока. Намерена.

Canberra, the official capital of Australia

Тръгнахме за Канбера рано сутринта в понеделник,  след ужасно студена неделя в Мелбърн,  прекарана почти изцяло в мързелуване и спане.

Потеглихме с по едно кафе в колата и странния глас на жената от навигацията.

09.00ч. Излизаме от града и виждаме за първи път Австралия в провинциалния и костюм.  Изключително спретната и зелена.  Радиостанциите,  които ни се лепят,  са джаз,  кънтри или реклами. И плюс това шумят. Спираме ги и продължаваме внимателните наблюдения - Добри на магистралата,  аз - на местата,  покрай които минаваме.  Всичко около магистралата изглежда като да са поддържани фермерски земи,  в повечето,  от които се отглеждат животни.  Във всеки  парцел има и нещо като малко езерце/изкуствено създаден водоем за водопой на животните.

Изглежда така,  все едно е много обичана земя. Честно. Чак ми става мъчно за нашата,  която само обясняваме,  че е най-хубавата и трябва да пазим, а боклуците ни по пътищата говорят друго.

По магистралата пътуваме със 110км/ч максималната разрешена скорост,  около нас рядко минават други автомобили,  тъй като маршрута,  по който се движим е по-непредпочитания пред околоокеанския.  Но ние искахме да видим как изглежда Австралия във вътрешността и затова се движим по Old Hume Highway.  Много е филмово.  Представям си как след малко ще спрем в някое от онези крайпътни заведения,  в които ти сипват кафе направо от каната и обикновено убиеца се преоблича в тоалетната.

Е,  не спряхме точно в такова.  В друг филм спряхме. Градчето се казваше Glenrown и е много мъничко.  Оказа се,  че е от историческа значимост - родно място на някакъв известен в миналото местен каубой,  убиец,  крадец или нещо подобно,  на име Бил Кели.  И,  та него са го обесили през 1811 за нещо в Мелбърн и е станал местен герой,  благодарение на който градчето има музей и сувенирен магазин по историята му.  Все едно се върнахме някъде назад във времето.  Или по-скоро ни пуснаха в някой уестърн.

Продължихме към Канбера.  Гледките около нас ставаха все по-подредени.  С една единствена забележка - множеството трупове на кенгурута и уолъбита (по-дребни кенгурчета) около магистралата.  Явно вечер излизат на пътя и колите ги удрят като зайците у нас,  поясни Добри,  в опит да ме успокои,  след като си представях как трябва да изнасям кенгурски труп от платното,  ако вземе,  че някое ни се метне все пак.

Скоро стигаме до Канбера.  Влизаме и намираме мотела,  в който ще нощуваме за една вечер. Първо впечатление - много странно място. Сякаш нещо не е наред.

Интересното за Канбера е, че тя е изкуствено създаден град.  Когато е трябвало да бъде избрана столица на Австралия, двата най-големи града се скарват,  на кой принадлежи честта да оглави страната.  Тогава управляващите вземат Соломоновското решение да не решават спора в полза на Мелбърн или Сидни,  а да създадат изцяло нов град,  който да бъде официалната столица на Австралия.  И, планират и построяват Канбера, разположена на около 400км от Мелбърн и 200 от Сидни във вътрешността на страната.

Та какво му е сбърканото на този град?

Ами  това,  че не е жив.  Буквално.  Изглежда все едно резиденция Бояна в много по-огромен размер.  По улиците и покрай красивите сгради няма никой,  коли почти не се движат и е направо призрачно.  Има една единствена автобусна линия,  която е безплатна и върви до 18ч. Снимахме огромна сграда,  явно административна,  в която от прозорците не се виждаше нито един човек,  все едно е приватизирана.  Оказа се,  че това е сградата на парламента. Абе,  ужас.  Сега разбрахме защо правителството дава данъчни облекчения и какво ли още не на хората,  които се навият да се заселят тук.  Срам.  Това да ти е столица.

Умрели от студ,  тъй като печеше прекрасно слънце,  но духаше някакъв призрачно студен вятър,  успяхме да намерим заведение,  в което да можем да влезем в 6 часа следобед.  Повечето заведения не бяха отворили все още за вечеря.  В интерес на истината,  заведението беше прекалено добро за всичко останало тук,  което ме накара да бъда допълнително мнителна що за място е това. Но явно водят разни дипломати тук,  или поне пишат така по вестниците,  тъй като аз не мога да си представя в коя точно пустееща сграда може да се помещават политици,  при положение,  че не видяхме дори и портиеири по входовете.  Както и да е,  това си е тяхна работа.  Имали нужда от столица,  направили си.

След като хапмахме,  единственото,  което ни оставаше е да се прибираме,  тъй като всичко вече беше затворило,  а навън продължаваше да вее вятър като през ноември в България. Тъй като градът на всичкото отгоре е ужасно дълъг,  трябваше да хванем такси.  Шофьорът беше някакъв симпатичен странен старец,  който много приличаше на уелски дядо Коледа.  През цялото време си говореше неща,  които ние изобщо не разбирахме,  а и той май не ги говореше на нас.

Стигнахме благополучно до мотелчето и това беше от Канбера.  Никакви разходки тук на следващия ден - направо ставаме и продължаваме към Сидни.

За протокола,  тъй като взе пак сме в офицалната столица - датата беше 14и,  денят - понеделник.

Day at the beach & more

Признавам си емоциите ми идват в повече.

Чак нямам сили да ги описвам подробно.

Днес планът беше да отидем до прословутия луна парк на Мелбърн, за да прекараме слънчевия и топъл съботен ден. Според туристическите гайдове – нещо невиждано.

Намира се точно ди плажа на St. Kilda, 6-7 км от хотела – отиваме с кола, тъй като вече сме го вървяли целия път до плажа и ще ни отнеме отново целия ден и всичките ни сили. Стигаме до луна парка. Паркираме – 10$ паркинг за целия ден. Добре.

Влизаме в луна парка – 3-4 въртележки на кръст и глутници деца с родители. Не. Дори и кафе не сме пили още – не.

Тръгваме по плажа. Прекрасно. Днес е един от най-топлите пролетни дни. Вземаме си кафета и безплатния вестник на Мелбърн от прекрасно заведение на крайбрежната улица. На припек, тишина, хора разхождат кучета, тичат, карат колело. Необичайно безлюдно ми изглежда. Няколко часа по-късно, след като отново се върнахме там, мястото изглеждаше съвършено различно – тълпи, всякакви старнни хора, някои облечени като за плаж, други като за среща, трети – просто странно. И, въпреки това можахме да седнем на тревата и да се чувстваме достатъчно комфортно, за да изядем по един кроасан.

Всъщност това, което установих за пореден път днес, е че в града не е трудно да намериш място, в което да се чувстраваш уютно и да отдъхнеш. Градът не те изморява. Напротив – приютява те приятно. Така беше на плажа. Час преди това попаднахме в квартален парк, наречен „ботаническа градина”, където имаше 10-ина човека и ние. В целия парк. Да почетеш, да стъпиш бос на тревата, да си затвориш очите пред слънцето. Навсякъде присъствието на хората е ненатрапчиво. Може би е заради по-голямата площ и възможността да стоите по-далеч един от друг.

Днес обикаляхме много, изгоряхме всеки според облеклото си – аз – на нос, Добри – на тениска и нос. Върнахме се в хотела изморени, а пред нас беше събота вечер. Бяхе решили, че ще проверим как стои въпроса с нощния живот в Мелбърн. След като поразровихме нета и поразпитахме тук-там разни местни, решихме – мястото е Crown Casino – най-голямото казино в Австралия, където се намират и най-популярните нощни заведения, според думите на местен bar-hopper. Изморени, изгорели от цял ден на слънце и на плажа без никаква UV защита, в 22:30 се носим по изгладени ризи и високи токчета към моста на Яра Ривър. Срещу него се извисява огромното Crown Casino. Отегчени застаряващи дами цъкаха на ротативкие, азиатски господа се навъртаха най-вече около масите за покер и ролетките, а девойките с тесни лъскави рокли – просто се разхождаха с питиета. Пробвахме си късмета. Аз имах малко повече и спечелих 3 долара!!! Заизкачвахме се към 3-ия левъл, където трябваше да се намират прехвалените нощни клубове Co.@Crown и Fusion. Първо се започва с фейс контрол. Момичето изглеждаше като от корица на Vogue – с перфекто права коса и червено червило, копринена риза и черно сатенено сако с пайетени пагони. It wasn’t too much, it was juuuuust right for Saturday night. Вълнувах се. В един момент я чух как попита, след като си бяхме изредили всички възможнии поздрави и любезности, колко питиета смятаме да пием тази вечер!!!! Моля? Помислих, че заведението е пълно и ги интересува дали ще стоим много или сме само за по питие – обясних, че ще пийнем 1-2 и ще си ходим, без това бяхме ужасно изморени. Но, не. Нещо не беше наред. Зададоха ни същия въпрос отново. Започнахме да се споглеждсме странно – бях убедена, че е езиковата бариера и не можем да се разберем. В този момент, сочейки лицето на Добри, корицата на Vogue, сподели притеснението си, че партньора ми вече е доста зачервен!!! (разбирай – явно сте си пийнали вече доста). Не можах да не се размея, просто не можех да повярвам докъде ни докара безотговорното използване на австралийското слънце. Обясних и, че сме sun-burned и цял ден сме били на плажа и изглежда най-накрая се разбрахме. Сниаха ни, сканираха ни картите, биха ни печати, плащахме безумни суми за входове, но минахме. По ескалатора и в Co.

Мили приятели, ако сте ходили на дискотела в студентски град преди 10-инаа година, значи може да си представите какво представлява въпросния прословут нощен клуб. Само, че вместо европейски подпийнали девойки, имаше азиатски, ди джеят миксираше U2, Maroon 5, 2013-а хитове и латино!!!

Пийнахме по едно питие, както бяхме обещали, позабавлявахме се от цялата ситуация и си тръгнахме. Изобщо не твърдя, че в Мелбърн нощния живот не струва, просто за няколкото дни там, не улучихме правилното място и правилните хора.

По пътя обратно, пред повечето нощни заведения имаше тълпи от тийнейджъри.

People in their 30s play somewhere else, obviously.

Melbourne Zoo & more

Видях кенгуру. И коала, и уомбат, и птицечовка.


Отидохме до зоологичската градина с кола. Паркинг – 2$ за деня (явно символичен – в центъра е 5.5$ на час). Градината е прекрасна. Пийнах едно кафе с малко мъфин в самото начало и се гмурнахме. Честно казано, от гледна точка на животните, ме впечатлиха най-вече местните, както и сурикатчетата. Кенгурутата ги чаках от самото начало, а те дори не благоволиха да станат, когато ги видях. Изглеждаха ми много по-малки отколкото си ги представях. Коалите бяха прекрасни и си стояха нагоооре-нагоре в дърветата, птицечовките се щураха като луди във водата на тъмно (те са водни нощни същества). Ужасно са странни, наистина – все едно 3 животни съединени – като объркан пъзел са.

В зууто ми направиха впечатление 2 неща:

• Има ужасно много социални инициативи, които се популяризират там. Почти до всяка клетка на животинче има информация за някоя организация, която се грижи, за да не изчезне видът му и възможност веднага, по-възможно най-лесен начин да дарриш пари във въпросната фондация. Даряването става по доста елегантен начин – посредтвом машини (приличат на вендинг), в които например като си пуснеш долара ти дават някаква сувенирна монета след като завъртиш някоя ръчка. Нещо като вид благодарност, която те кара да ти стане още по-добре, че си направил нещо подобно. Ако няма мисия за опазване на някое животно, то със сигурност до клетката ще има призив за опазване на околната среда - отново поднесен забавно. Голяма тоалетна чиния, надписът над която гласи да използваш рециклирана тоалетна хартия, или огромна пералня, която да напомня, за се използват по-малко препарати за пране.

• Другото нещо, което ми направи впечатление в зоологическата градина, бяха учениците. Подобно на аквариума и посещенията на зоологическата градина бяха интегрирани в училищната програма като забавен начин да се научи нещо. На една полянка, ученици с таблети и униформи бяха насядали, за да им издиктуват assignment-a по не знам кой си час.



След градината най-накрая успяхме да отидем до толкова прехваления Queen Victoria Market. Това е най-старият и най-голям открит пазар за зеленчуци, храни, дрехи и сувенири в Мелбърн. Представях си нещо като пазара в Барселона, само че още по-голямо и прекрасно. Да ама не. Цигания и китайци. Бит пазар. Зарзаватите бяха местни – купихме разни, за да ги опитаме. Цените бяха доста прилични – стоката също. Купихме си местни банани, портокали, папая, манго и ябълки. Нямаше някакви странни и нечувани плодчета и т.н.



Обратно в хотела да оставя Добри, за да си почине и аз продължавам по La Trobe към един от търговските им центрове, за да разгледам и да си купя някаква по дебела връхна дреха за утре, когато се очаква отново малко до повали и да има облаци.

Харесва ми да се разхождам по широките им тротоари и улици. Гледките в центъра в повечето случаи са – широк булевард, срещу който виждаш прекрасна запазена сграда в европейска архитектура, която е на фона на небостъргачите зад нея. Ужасно готино.

Минавам покрай сграда на затвор, превърната в исторически музей и факултет на унивеситет, старинна гара, сега търговски център, паркове отсреща, друга прекрасна сграда предд мен, уелска църква, тайландска кухня, италиански ресторант.

Неслучайно тук почти никой не ни пита откъде сме.

Тук всеки е отнякъде.

Jetlag-ът не се шегува

Всичко беше прекрасно и аз се възхищавах на бързата адаптивност на организма ми и явната гениалност на биологическите ни тела след като след ужасяващите полети и 8-часовата разлика успяхме да влезем в ритъм веднага. Т.е. да спим, когато другите спят и да сме будни, когато е светло. Дааааааа. Spoke too soon. 2-то ни нощуване в Мелбърн не се осъществи във времето когато се очакваше. 2-та нощ беше просто едно бодуване. Писане на блогове, четене на книги, говорене през скайп, ядене на среднощни закуско-веечери, и т.н. А, да – и Australian Vogue малко глътнах (Sep issue, Vicktoria Beckam on the cover).


След общо взето приятната вечер, решихме, че не трябва да лягаме и да издържим до вечерта, за да си легнем като нормални мелбърнци и да влезем в австралийски ритъм един път завинаги. Мнооого лесно го решихме, но как го случихме. Ужас. Пълен ужас беше целия ден.

Излизаме – вятър. Решавам, че е топъл, все пак и не се престаравам с обличането особено. Тръгваме към Мелбърснския аквариум. И двамата сърдити, недоспали – всички екстри. 10 мин след излизането на улицата дойде ред и на дъжда. Безсъние, вятър (не-топъл), дъжд и студ (студът беше не толкова изражение на реалните температури, колкото на усещането в тялото ми след липсата на сън). И така – вървим, мълчим. Купихме си билети за аквариума онлайн от рецепцията на хотела, където много настояваха да го направим, за да можем да вземе дискаунт, а те услужливо ни ги разпечатаха. В аквариума – нищо особено. По-различното е, че особено се насърчават образователните му функции за учениците и някак си изглежда като да е част от учебната програма. Имаше цели групи от ученици, които бяха на организирани посещения и снимаха и записваха разни неща с „учебните” си таблети в учебните си униформи, докато учителите им ги навигираха да не вдигат шум. Впечатлих се честно казано. Също се впечатлих и от момче на видима възраст около 10 години, което едва сричаше докато четеше нещо. Може би прекалено много ги водят по аквариуми, не знам.



След като посещението в аквариума се оказа нищо особено и приключи доста по-бързо от очакваното, продължихме към разположения в близост мноооого препоръчван шопинг център (Southern Cross, factory outlets). Представете си колко ми се е спяло, колко бухнала ми е била косата от дъжда и вятъра и колко мокри са ми били краката щом не си купих нищо, абсолютно нищо. За сметка на това Добри си купи „мечтаните” обувки. Откакто се познаваме, всеки сезон влизаме във всички магазини на Ecco и питаме за някакъв определен модел обувки, които никога не намираме. Е, явно просто са ни чакали на другия край на света – в точния номер на първия рафт. Относно магазините им за дрехи, като цяло от средния клас, повечето марки са ми абсолютно непознати, доста от тях австралийски. От познатите досега съм видяла Esprit, Zara, Mango, Guess, Nine West. Цените са същите (може и една идея по-високи) като в БГ. Всъщност Guess и Nine West тук са с по-добри цени. Ugg-овете, разбира се, са навсякъде, в какви ли не разцветки и десени – просто са полудели малко, имат доста етно разцветки.



Тръгваме от мола – още по-силен дъжд, още по-мокри крака. Нямам сили да се разрева направо. Добри пита – да хванем ли такси или трамвай – ей, там е спирката. И, аз нали съм неадекватна в този момент, защото мозъкът ми не функционира, не отговарям нищо. Осъзнавам се едва след няколко минути, когато крачим през дъжда и търсим въпросната спирка. Намираме я с едно малко объркване, което ни костваше двойно пресичане на 4-рилентов път с чадър и пръскащи коли, но.....да не издребняваме. Стигаме в хотела, за да си обуе Добри новите топли обувчици, а аз да си изсуша моите стари кецове със сушоар. И, пак излизаме. Не можем да си позволим да стоим в хотела, тъй като ще заспим, въпреки че толкова ни се иска. Отиваме към Imax theatre да видим дали австралийците пазят тишина, когато ходят на кино. Това е критерий на Добри за цивилизованост, който е твърдо убеден да проучим тук. Тъй като дъжда и облачното време толкова умело подсилва ефекта на недоспиването, вървейки или си мълчим или се караме/разменяме иронични реплики. Стигаме навреме – ще гледаме Gravity със Сандра Бълок. Напук дори не си взимаме пуканки. Екрана в залата е третия по голеина в света – не казаха, кои са първите 2. Интересни факти, които забелязах преди да заспя в креслото:

• Хората почти не ядяха пуканки

• Извиняваха се по 100 пъти, когато минаваха покрай столовете ни, за да си стигнат до техните;

• Пазеха тишина. Ако някой искаше да изкоментира нещо, го правеше на ухо. Признавам си – не очаквах. Мислех, че както в Шатите, залата ще бъде цялата в пуканки накрая и аз ще съм заппочнала да разпознавам различните гласове и смехове на присъстващите.



След киното отидохме да вечеряме. Малко ресторантче в Северната част, Carlton, близо до Melbourne Museum с паста/пици, но по интериор ми приличапе на ирландски пъб. Вкусно. Кварталчето също изглеждаше приятно – с все същите 1-2-етажни къщи с малки предни дворове и веранди и закътани задни дворчета с барбекюта, може би.

Прибрали сме се в хотела около 20ч., но как во се е случвало след това, не си спомням. Събудих се едва-едва сутринта в 9:00ч. с хиляда аларми и сръчквания.

Мелбърн предлага всичко лично

Сряда, 09.10.13




Събудихме се около 11ч. Слава богу, чувствах се отново човек. Няколко часа по-рано, в мръсните дрехи от самолета, с болящите ме колена от седене и разстроен стомах от странни часове на хранене, бях започнала да се заислям, дали цената (фискална, здравословна и психологическа) да се затътриш до другия край на света, не е прекалена.

Облечени, и с допълнителни връхни дрехи на рамо се носим във все още неизвестна посока. Слеед толкова четене за Мелбърн и желание да планирам всяка минута, нямаме никакъв план за деня. Което, както опита показва, може да бъде доста рисково и неведнъж е причинявало обтягане на отношенията в ранните сутрешни часове, мълчание и „единия-върви напред и гледа наляво, другия назад и в телефона си” ситуации. Слава богу, този път Мелбърн ни спаси. Още докато вървяхме и запахме къде да пием кафе, за да направим плановете за деня, няколко достолепни сгради ни отвлякоха вниманието, странните прически на хора с костюми ни повлякоха раговора и след малко вече пиехме най-силното кафе в живота ми в бистро, разположено във вътрешното пространство между няколко бизнес сгради, точно зад Върховния съд. Много градски, бизнес и все паак непринудени. Сервитьорът беше гей but in a good way, приличаше ми на танцьор, а хората с ризи, си бяха все така готини въпреки ризите и костюмите си. Нещо, което в България много малко хора постигат – като ще е костюм, да е като четирикрилен гардероб, ако ще е риза, да е като от сватбата на мама. That’s it – take it or leave it.

Глътнахме кафетата, метнахме доларите на масаата и дим да ни няма. След подобно кафе – дим да те няма е много лесно. По-трудното би било, стой на едно място и не говори.

Ситито беше в един от най-активните си часове. Обедната почивка на работещите в офис-сградите и времето, в което хората без работа бродят наоколо. Купувахме си местна карта за телефон с много интернет в нея, купувахме си адаптор, за да може да си включваме зарядните в тукашните контакти с 3 дупки и изобщо – уредихме си всичко по предстоящия престой. И, като се започна едно ходене. Само пеша и само на юг. Към реката (Yarra River) и към океана (St. Kilda Str.). Парковете, градините и мостовете около реката са прекрасни. Националната галерия е в близост и е безплатна в по-голямата си част. Няма тълпи от хора. Мелбърн ти предлага всичко много лично. Без да трябва да го делиш. Тъй като решихме да вървим само пеша, преминахме през някаква индустриална зона, преди да стигнем крайбрежния жилищен квартал (в близост до океана). Заведенията са, абсолютно без преувеличение, във всяка втора сграда по улиците и храната е абсолютно каквото ти хрумне. Суши, китайска, италианска, тайландска, турски и гръцки ресторанти, средиземноморски, и т.н. Кафенета и бейкърита също колкото ти се прииска. Без да имам все още много впечатления, смея да твърдя, че хората тук се хранят доста по-цивилизовано от американците. Фаст фуда разбира се го има, но факта, че има толкова много други заведения за хранене с доста прилична като качество храна, говори добре и е похвално.

Хапнахме в малко бистро/ресторантче, където влизаш, избираш си от менюто за деня и плаащаш и след това ти носят всичко на масата с твоето номерче. Може да ви звучи безлично, но всъщност беше доста лично. Сервитьорът ни разказа подробно за всичко в менюто, което ни интересуваше, говорихме за времето и дори не ни пита откъде сме – тук така или иначе всеки е от далеч. И салатата прясна и рибата - морето в тигана. Доволно. Само още една отметка за въпросното заведение. Тоалетната – огромен надпис обясняваше колко е важно тоалетната да е чиста и в този ред на мисли – мъжете да се постараят да бъдат „по-точни”, тъй като това не отнема толкова време, колкото те си мислят и тогава и жените биха могли да седнат. Звучи глупаво разказано така, но в действителност като жена, го оценявам като много мило. Направо си е като statement за правата на жените в обществените тоалетни. Фотоапаратът беше на масата, затова не можах да снимам.

Продължихме към океана, минавайки през крайбрежния им квартал. Дали е квартал на богатите или не точно, не мога да преценя. Със сигурност има и квартали на по-богатите, но със сигурност това е една от най-старите части ан града със съхранена колониална архитекрура на жилищните сгради. Всички са абсолютно еднотипни – едноетажни или двуетажни, с много малък двор отпред (2-3 кв.метра) и по-просторен, но напълно закътан заден двор. Малки къщи, с малки прозорци, повечето добре поддържани. Щурахме се доста из вътрешните квартални улички. Хора почти не видяхме (отново), но за разлика от Америка – и коли не минаваха особено наоколо. Странно тихо и спокойно. Нееднократно видяхме табели, призоваващи шофиращите да не спират, посредством минаване към по-ниска предавка, тъй като това създава шум!!!!! Дори в нито един момент не чух да излае куче, от тези, които бяха разхождани от стопаните си. За улично куче, ми хрумва едва сега, че не видяхме абсолютно никъде. И, съм абсолютно сигурна, че няма такова. Видях само някакво подобие – един бездомен човек, който си гледаше едно кученце в един куфар и го беше завил с палтото си.

До океана стигнаме час преди залеза. Тих, както е обещал. Жълт, ситен пясък. Плажът – дълъг и спокоен. Официално сезонът все още не е открит (01.11), но спасителите на плажа от местния lifeguard service тренираха усилено строени по плажа. Много ми хареса. По крайбрежната алея имаше само спортуващи в ритъма на вечерния си крос. Spirit of Tasmania беше акустирал на пристанището. Боже, ако някога съм си мислила, че ще бъда толкова близо до Тазмания - сигурно щях да имам смелост и за други неща повече.

На вечеря попадаме в малко италианско бистро с маси на улицата. Надписът гласи, че това е първата италианска пица в Австралия. Звучи ми и любопитно и невъзможно, но в крайна сметка решавам да не питам сервитьорката, едва ли дори е прочела този надпис. След като Добри, поръчвайки си пица и каза, че иска пицата му да няма “extra sausage” вместо “extra sauce”, си станахме някак си близки. Мислила, че сме испанци. Невярно. А, тя се оказа гръко-италианка, която е от 2 месеца в Мелбърн, но планира да отиде да работи и живее във ферма в северна Австралия, тъй като градския живоот не и харесва. Имайки предвид всичките и обици и татуировки, се замислих, какво ли трябва да НЕ ти се е случило, за да искаш да зарежеш всичко и да мечтаеш за стригане на овце в нищото.

На връщане към хотела видяхме University of Melbourne.

Тази вечер ни удари часовата разлика. Не сме лягали и след малко ставаме да видим изгрева.

Лека нощ, Друг Край на Света.

Ние не спим. Вече изобщо.

Мелбърн ни посрещна строго

С почти празно летище, забрани за разговори по телефона и мнооого подозрителна жена от имиграционните, която да ни разпита как и защо сме тук, и най-важнотто – кога ще се ходим. И, още веднъж – ама защо сте дошли чак тук. Няколко часа по-рано, прелитайки в 14-часов полет над Тихия Океан, на седалка до тоалетната, с хора от всички страни и червен нос от ледените климатици и аз се питах същото – защо чак там, по дяволите. По дяволите, по тазманийските дяволи даже.


Пуснаха ни. Да им влезем в страната, след всички възможни доказателства и обещания, че ще излезем. Обещаните дълги и подробни проверки на багажа, не се състояха. Съответно не ми се наложи да обяснявам на никого какво е това „ХУСК” или „ХУМА” в багажа ми, съдържат ли семена или почва и ще заразят ли нещо тук.....или пък ще се развъди нещо ново. Цялата ми реч и лексика на английски по темата (не че имам много лексика за какво е ХУСК) не беше използвана.



Весели, с двата куфара, преминахме покрай момчетата за контрол на багажа, без да ни обърнат внимание и се втурнахме към първи терминал за ключовете на рент-а-кара. Намерихме, подписахме, взехме, доплатихме, надплатихме и тръгнахме. Между другото, това с разните допълнителни неща, които се оказва, че трябва да се плащат май е нещо доста често срещано. Допълнителни застраховки, такси за някои по-специални пътища, по които може да ти се случи да минеш, такси паркинг на ден, на час, на влизане и излизане от паркинга.....каквото се сетиш. И, ако нещо решиш да прескочиш, задължително те плашат с някакви хиляди долари накрая и ти като чуеш – плащаш.



Колите са с десен волан. Странно, но Добри се справя. Аз – за мен няма значение ляво и дясно, ползвам ги и двете в последователен ред. Качихме се в японското ни автомобилче и каката от навигацията ни поведе. Без да досажда, само предупреждавайки за завоите. Някак си се чувствах все едно се движим по Цариградско, само че с по-малко движение, по-гладък асфалт и повече пътно осветление. Никакво напрежение или задръстване. Странно. Като събота привечер в София по празници с много почивни дни.



Стигнахме хотела. Едната част от сградата е хотел, другата е жилищна, което се оказа, често срещан модел тук. Голяма част от сградите, небостъргачите в центъра са офиси/заведения/магазини в долните си етажи и частни жилища оттам нататък.



Първата ми разходка по улиците в Мелбърн затвърди първоначалните ни усещания за липса на тълпи по улиците. Усеща се спокойствие. В 23:30 не можахме да намерим отворено заведение, където да вечеряме. Помолихме се на няколко витрини, повъртяхме се нагоре-надолу и си купихме първата си авсралийска вечеря от супермаркет на един ъгъл – 2 консерви сьомга, хляб, ябълки и някакви бисквити.

Затова не бях писала отдавна тук...

Началото

При Галя попадаш най-често след като някой те е завел.

Приятелка, колежка, или просто някой, който в продължение на месеци ти е разказвал колко готино е да ходиш на зумба, а ти все не си му вярвал.

Отидох с очакване да попадна сред екзалтирана тълпа, танцуваща „зомбирано“ латино танци, ориенталски ритми и дори кючек :) .

Това беше представата ми от YouTube видеата, показващи зумба уроци.

Но уви.

Хареса ми. Ужасно много. Промени ме за добро. Вдъхновява ме. Хората казват, че съм станала по-щастлив човек. Значи ми личи!

И така до ден днешен, вече повече от половин година.

18:43ч., петък, Стадион „Васил Левски“, Боди Арт Кали

Отварям вратата на съблекалнята и ме залива глъч на десетки жени, които търсят, обличат и събличат дрехи.

Шкафчетата не достигат понякога, но винаги се намира кой да приюти дрехите ти.

Има усещане за общност.

Един разказва, че трябва да се върне в офиса след това (петък, след 20:30ч.!!!!), друг как е свалил 10 кг. за 3 месеца ходене на зумба, трети просто нахлузва розови панталони, застанал на един крак и облегнат на шкафче. Суматоха и вълнение.

5 минути преди началото на часа всички са строени пред вратата на залата.

Защото нямат търпение.

Защото спортът изгражда дисциплина.

Защото трябва да заемеш място с добра видимост към подиума.

Защото такава е традицията.

19:00ч., петък, Стадион „Васил Левски“, Боди Арт Кали

Часа по комбинирана гимнастика е приключил и момичетата освобождават залата. За нас.

Влизаме и се нареждаме шахматно.

Всеки си има място – някой обича да е front row пред огледалото, други винаги се нареждат отзад, а най-търсени са местенцата с добра видимост към Галя.

Музиката, цветните дрехи, приповдигнатите вибрации на всички наоколо, танците, енергията, усмивката на лицето и вътре в мен.

Това се случва в следващия един час.

Не мога да опиша детайли.

Мисълта ми спира.

Попивам доброто настроение.

Физическата умора изтрива дневния работен ритъм. 

Емоцията, физическото натоварване, следенето на танца обсебва.

В пиковете емоцията става вик, пляскане.

Щастливи сме :)

Цигански черги

Купихме си вълнена черга, ръчно тъкана, на влизане в селото.
Една циганка ги беше намятала по оградите от двете страни на калдаръмената улица.
Слънцето им светеше в китните рошави ромбови шарки.
Влажни в последното декемврийско утро.
Шарени, шарени, цигански.
И гледаме - от едната, от другата страна, навсякъде. И се приближих да ги пипна, и усетих как миришат на мокра вълна. И усетих, че са стояли във високи долапи в керпичени къщи. Много много години...
"Кой ги е тъкал?"
"Ооооо, отдавна, много отдавна..."

Искаше ми се да ми разкажат историята им, исках циганката да каже за сестра си, за себе си, за майка си и баба си, исках да си представя и да си купя китеника с историите и съдбите му. За разпродадени чеизи и разтурени къщи, за овдовели съпрузи и незастлани подове...

Много им беше селски и хубав въздуха в Ковачевица.
А циганката, която първа ни посрещна при чергите - със светли очи.
И не искаш да я отминеш, и не бягаш от нея.
А, уж циганка. Циганка, ама от тези, дето и черги са тъкали, и на пазара са продавали и в душата през ръката ти ще погледнат, ако решат. Купихме и от чергите. Купихме и пак се върнахме - и още една и купихме.

И сега са ми пред дивана и до краката...
2 вълнени черги от старите високи долапи в Ковачевица.
Не знам кой и кога ги е тъкал и на кой ги е наричал.
Тези истории циганката не ги продаваше.
Циганката беше със светли очи.

*****
Пожелавам си с циганска лекота в сърцето да мога да танцувам пред всичко, което сложи на софрата 2013.
Да стъпвам по циганските черги боса и да ми бодат.
Да разчета какво ми е писано на ръката, с която най-много щракам с пръсти.
Да ми е шарено, шарено, циганско, ама светло!

Бъдно да е!

През 2012 срещнах хора, които ми отвориха сърцето и ми показаха светлината в него.
Лъч по лъч, въздух по въздух, крачка по крачка, поглед, дума, мисъл, жест, въздържание!
И сложих огледало там.

Пожелавам си да давам.
И да пазя светлината, която заслужава огледало.
Да уважавам малкото.
Да не ползвам чужди мерни единици.

Да танцувам за щастие.
Ежедневието да не драска сърцето.
Да ми се мечтае!

Бъдно да е!

Уроци

Една приятелка ми каза, че ходи на уроци по актьорско майсторство.
И там и казали, че за да си актьор трябва да си поне малко простак.
И аз си казах, че това отново е насилената ексцентричност на арт-хората, която ме дразни.
Но се смяхме...защото бяха изпити много Маргарити, имаше много силуети в розово и една бутилка уиски започваше да се разлива.
И всички вече искаха да ходят на актьорско майсторство и имахме HD фотоапарат, за да снимаме високото качество на нощта и пилон по средата на кухнята, метален и лъснат стърчеше, и си беше женски купон, който се чува от улицата.

След доста часове преспани се появи желание да мога и аз да съм простак...
Да правя простички неща.
Да нямам сложно възпитание.
Да ме харесват хора - други да не ме.
Да казвам просто всичко.
ПростО простА простОта
Искам да съм мъничко Простак