Събудихме се около 11ч. Слава богу, чувствах се отново човек. Няколко часа по-рано, в мръсните дрехи от самолета, с болящите ме колена от седене и разстроен стомах от странни часове на хранене, бях започнала да се заислям, дали цената (фискална, здравословна и психологическа) да се затътриш до другия край на света, не е прекалена.
Облечени, и с допълнителни връхни дрехи на рамо се носим във все още неизвестна посока. Слеед толкова четене за Мелбърн и желание да планирам всяка минута, нямаме никакъв план за деня. Което, както опита показва, може да бъде доста рисково и неведнъж е причинявало обтягане на отношенията в ранните сутрешни часове, мълчание и „единия-върви напред и гледа наляво, другия назад и в телефона си” ситуации. Слава богу, този път Мелбърн ни спаси. Още докато вървяхме и запахме къде да пием кафе, за да направим плановете за деня, няколко достолепни сгради ни отвлякоха вниманието, странните прически на хора с костюми ни повлякоха раговора и след малко вече пиехме най-силното кафе в живота ми в бистро, разположено във вътрешното пространство между няколко бизнес сгради, точно зад Върховния съд. Много градски, бизнес и все паак непринудени. Сервитьорът беше гей but in a good way, приличаше ми на танцьор, а хората с ризи, си бяха все така готини въпреки ризите и костюмите си. Нещо, което в България много малко хора постигат – като ще е костюм, да е като четирикрилен гардероб, ако ще е риза, да е като от сватбата на мама. That’s it – take it or leave it.
Глътнахме кафетата, метнахме доларите на масаата и дим да ни няма. След подобно кафе – дим да те няма е много лесно. По-трудното би било, стой на едно място и не говори.
Ситито беше в един от най-активните си часове. Обедната почивка на работещите в офис-сградите и времето, в което хората без работа бродят наоколо. Купувахме си местна карта за телефон с много интернет в нея, купувахме си адаптор, за да може да си включваме зарядните в тукашните контакти с 3 дупки и изобщо – уредихме си всичко по предстоящия престой. И, като се започна едно ходене. Само пеша и само на юг. Към реката (Yarra River) и към океана (St. Kilda Str.). Парковете, градините и мостовете около реката са прекрасни. Националната галерия е в близост и е безплатна в по-голямата си част. Няма тълпи от хора. Мелбърн ти предлага всичко много лично. Без да трябва да го делиш. Тъй като решихме да вървим само пеша, преминахме през някаква индустриална зона, преди да стигнем крайбрежния жилищен квартал (в близост до океана). Заведенията са, абсолютно без преувеличение, във всяка втора сграда по улиците и храната е абсолютно каквото ти хрумне. Суши, китайска, италианска, тайландска, турски и гръцки ресторанти, средиземноморски, и т.н. Кафенета и бейкърита също колкото ти се прииска. Без да имам все още много впечатления, смея да твърдя, че хората тук се хранят доста по-цивилизовано от американците. Фаст фуда разбира се го има, но факта, че има толкова много други заведения за хранене с доста прилична като качество храна, говори добре и е похвално.
Хапнахме в малко бистро/ресторантче, където влизаш, избираш си от менюто за деня и плаащаш и след това ти носят всичко на масата с твоето номерче. Може да ви звучи безлично, но всъщност беше доста лично. Сервитьорът ни разказа подробно за всичко в менюто, което ни интересуваше, говорихме за времето и дори не ни пита откъде сме – тук така или иначе всеки е от далеч. И салатата прясна и рибата - морето в тигана. Доволно. Само още една отметка за въпросното заведение. Тоалетната – огромен надпис обясняваше колко е важно тоалетната да е чиста и в този ред на мисли – мъжете да се постараят да бъдат „по-точни”, тъй като това не отнема толкова време, колкото те си мислят и тогава и жените биха могли да седнат. Звучи глупаво разказано така, но в действителност като жена, го оценявам като много мило. Направо си е като statement за правата на жените в обществените тоалетни. Фотоапаратът беше на масата, затова не можах да снимам.
Продължихме към океана, минавайки през крайбрежния им квартал. Дали е квартал на богатите или не точно, не мога да преценя. Със сигурност има и квартали на по-богатите, но със сигурност това е една от най-старите части ан града със съхранена колониална архитекрура на жилищните сгради. Всички са абсолютно еднотипни – едноетажни или двуетажни, с много малък двор отпред (2-3 кв.метра) и по-просторен, но напълно закътан заден двор. Малки къщи, с малки прозорци, повечето добре поддържани. Щурахме се доста из вътрешните квартални улички. Хора почти не видяхме (отново), но за разлика от Америка – и коли не минаваха особено наоколо. Странно тихо и спокойно. Нееднократно видяхме табели, призоваващи шофиращите да не спират, посредством минаване към по-ниска предавка, тъй като това създава шум!!!!! Дори в нито един момент не чух да излае куче, от тези, които бяха разхождани от стопаните си. За улично куче, ми хрумва едва сега, че не видяхме абсолютно никъде. И, съм абсолютно сигурна, че няма такова. Видях само някакво подобие – един бездомен човек, който си гледаше едно кученце в един куфар и го беше завил с палтото си.
До океана стигнаме час преди залеза. Тих, както е обещал. Жълт, ситен пясък. Плажът – дълъг и спокоен. Официално сезонът все още не е открит (01.11), но спасителите на плажа от местния lifeguard service тренираха усилено строени по плажа. Много ми хареса. По крайбрежната алея имаше само спортуващи в ритъма на вечерния си крос. Spirit of Tasmania беше акустирал на пристанището. Боже, ако някога съм си мислила, че ще бъда толкова близо до Тазмания - сигурно щях да имам смелост и за други неща повече.
На вечеря попадаме в малко италианско бистро с маси на улицата. Надписът гласи, че това е първата италианска пица в Австралия. Звучи ми и любопитно и невъзможно, но в крайна сметка решавам да не питам сервитьорката, едва ли дори е прочела този надпис. След като Добри, поръчвайки си пица и каза, че иска пицата му да няма “extra sausage” вместо “extra sauce”, си станахме някак си близки. Мислила, че сме испанци. Невярно. А, тя се оказа гръко-италианка, която е от 2 месеца в Мелбърн, но планира да отиде да работи и живее във ферма в северна Австралия, тъй като градския живоот не и харесва. Имайки предвид всичките и обици и татуировки, се замислих, какво ли трябва да НЕ ти се е случило, за да искаш да зарежеш всичко и да мечтаеш за стригане на овце в нищото.
На връщане към хотела видяхме University of Melbourne.
Тази вечер ни удари часовата разлика. Не сме лягали и след малко ставаме да видим изгрева.
Лека нощ, Друг Край на Света.
Ние не спим. Вече изобщо.
