Много е разтоварена тази нощ.
С една птица долу в гората.
Тихо е, защото е след дъжда навън.
Тихо е, защото е след страстите в мен.
Изписах едно кило думи и ми мина.
Дори няма да ги чета повече.
Те са като жена за една вечер.
Вършат работа. 
Изкараха ми бесовете.
Махнаха ми главата.
Вършат работа.

Светът се е променил.
Светът се е променил от последния път, когато съм писала тук.
Много ми хареса интервюто с Герд Леонард отпреди няколко седмици в "Капитал". И все си го премятам през главата и наслагвам в разни ситуации и разговори.
"Всеки, който работи като робот, ще бъде заменен"
"Излизаме от ерата на консуматорството"
"На първо място е умението да можем да учим непрекъснато, да научаваме нови неща и да забравяме други. Това е свързано с човешкото умение да импровизираме, измисляме, създаваме. Продуктивността е за роботите"

Мисля си по темата...
Чета една книга, която стои на рафта от години.
Отписала я бях. Не ми проговаряше. За една селска къща. В едни стари Родопи. За Георги Данаилов, ако чуете, романът му "Къща отвъд света" да прочете. Там всички сме ходили. Някои и черги са с купували.
http://mstoynova.blogspot.bg/2013/01/blog-post.html 

Дайте ми един велосипед.
На заем. Бих го рентнала, дори.
Да го яхна към зеления хълм пред очите ми.
Над иглолистни и цикади.
Като по скейт рампа се плисвам в небето.
Да се издигна над тук, да видя отгоре. Като Шагалски образ да вибрирам в другото на синьото.
Главообърната.
Само кръгче по рампата правя.
Само едно завихряне искам.
Дръж ми ръката.
Като опашка на хвърчило.
Дръж ме и гледай нагоре.
Да не се изгубим в свободата.

Бегбеде, разбрах те!

Фредерик Бегбеде, „Любовта трае 3 години“...попих я като салфетка разлято кафе. Наведнъж, на една глътка. Смрък - и се разтвори в мен. Идиот! Написа цяла книга и забогатя, заради безмислието на любовта ли?!?!

Било роман за любовта в къси изречения.
И, най-дългото изречение за любовта. Защото тя била на един дъх и нямало кога да слагаш точки, запетаи.
И сега това най-дълго изречение потече във вените ми. Като адреналинова система...

Диапозитиви...на залези,
праскови, мокри бански, настръхнали гърди,
дрънчащ от получени думи телефон,
много пропуснати обаждания,
спряна кола до пътя,
руси кичури, мокра слюнка, изтръпнали устни,
кръвообращението ми е еднопосочно,
високо кръвно, бълбукащ мозък,
глад и нехраненене, ненаситност и излишества,
топло и влажно, тясно и тъмно,
пот и сълзи,
сол по края на тънките чаши,
сол на бели следи от слънце в телата,
чаршафите, които никога няма да бъдат толкова гладки,
косата, която вече не е сресана,
ДНК смесване,
душоизпразване, любовоправене, страстоотдаване,
двоична мерна система,
двама накуп, двама без ред,
мислите се оплитат по между двете глави,
десетки пръсти, десетки литри,
сърцата са торбини, бумтят скачени,
системата е само за високи обороти създадена,
музиката ни влече към безкрайност,
постила ни луни и сенки,
целувам, целувам, целувам.....
не искам една точка, искам многоточия,
мулти-спотова мрежа да влива бурята, завихряща кръвта ми...
множество контактни точки за наслада...
неподвижен двутелесен сплетен сън,
споменът за сол на споделената оранжева хавлия с пясък,
утрето с потеклите домати върху много устни,
меки моцарели да нахранят случващ се момент любов.

Бегбеде, разбрах те.
Любовта е дълго изречение.
 

Много ни вали тия дни тука

Този сняг иска да ни затрупа да не ни се виждат срамотиите.
Като майка, която лъже съседите, че дъщеря и се е прибрала снощи.
Като Султана, която с една отвара решава да отрови любовта, ама и да е без следи.
Този сняг ни трупа по главите, като пепел ги посипва, а ние виждаме само падналите преспи.
Няма ни ги пътищата. Който става най-рано, той прокарва пъртина. И след всяка сутрин – нови коловози.
Този сняг ни вали, за да започнем на чисто. Не го почиствайте редовно, оставете го да се стопи, където е паднал.

Без сняг живеем повечето време от годината. Сняг не ни покрива сивотата. Нито старите пътища, разбити от ежедневно обхождане, нито калните прозорци, през които не виждаме ежедневно.

Иска ми се да ме навали хубаво този сняг.

И, нито колата да мога да си изкарам, за да я карам по едни и същи маршрути, нито късогледите ми очи да виждат дори с лещи през пелената. Та, дано тогава спра да си гледам в краката и преспите, в които затъвам и да търся пътя от вчера, по-вчера и преди, по който се провлачват всички . Дано без кола и с мокри ботуши, се спра малко. А, дано и погледна нагоре, да го видя как идва този бял сняг отгоре. Как ни посипва душите с небе, а ние им търсим лопата.

Не ми пречат мокрите чорапи, не искам телефон да звъни като за осмомартенски празнодумия.  Падна снежна туфа от покрива надолу. В парка не се разхождат. Една топла вода слагам в чаша. Една музика за снежна душа си наливам, и нека вали от небето, не поглеждам надолу.

Снегът във небето е от звездите за нас, долу в краката ни – каквото остава, негледайки звездите.

Много ни вали тия дни тука.
Легнете по гръб и погледнете нагоре.

Кус-кус с моркови

Кус-кус с моркови.
Дали сте яли?
Яжте!
От самия кус-кус е солено, а от морковите и маслото - сладко и ухае.
Направихме си празничен обяд.
Наш си.
Постен.
Без пържола.
Слънце светна  - любопитно, канено, прието.
Запалихме си свещи през деня.
Горят и разговарят във буркани.
Виното отворихме и хляба стоплихме да замирише.
Коледа по никое петъчно време.
Празник един следобяд.
 

Кубче лед се топи в един пръст Джак.
И една свещ, изгубила форма, тече.
Камъни от едно топло море - бели и черни само - в стъкло са.
1/365-а от годината отлита.
Едно списание от декември - прочетено с пропуснати страници.
След полунощ, съм я мечтала тази музика.

Една цигара време.
Един пръст уиски.
Една песен разстояние.
Аз помежду им ги правя на хубаво.

Имам гледка към дивото и снежното през кухненския прозорец,
Хоризонтът е далечен.
Купол с кръст към небето между снежните клони.
Напомня ми, че и това да е пусто, е нужно.

Една епифиза ни дели

Иска ми се да публикувам бял лист.
Да започнеш на чисто....това кога се научава?
А, като си представя, че животът се случва във всяко останало време, но не и в това, през което философстваме.
Днес карах бързо, днес се сраснах с волана, усещах пътя. Като моторист.
Днес тръгнах от вкъщи и не махнах за довиждане.
Новата ни година чака утре.
А, все едно няма кой да я посрещне.
Все пак тази заслужава да я изпратим.
Тази маса е неподредена за първи път.
Може би започва да се случва някакъв живот.
Имам нова философия.
Какво мога да дам, а не какво мога да поискам.

Случва се сега днес, вчера и утре.
Неразбрано?
Тихо!
Една епифиза ни дели от Всичкото.
6мм през деня, 12 - като си затворим очите и помълчим.
Не разбираме.
А знаем.
12 мм.
Със затворени очи.
 

До нулевата точка и обратно

Първата ми Коледа като самостоятелен човек, бих казала.

След полунощ е.
Ядохме "млад" боб от истинска градина и сарми, занесох Бейлис за коледен дар, разхождахме куче в тъмното в парка, търсих да паркирам 15 мин в нощта на Коледа. И, това всичкото исках да е. Да бъде. Бъдно е.
Слушам Спотифай, пия червено вино, пуша на абсорбатор и пиша. Има такава Коледа. В един Младостки апартамент с гледка към един необуздан парк и връх на параклис между дърветата. Празниците са такива каквито ти си пожелаеш да изпразнуваш. След малко трябва да изпера два чорапа и една тениска на ръка, защото не мога да изчакам утрешната пералня. Мога да разгърна моя си книга, а междувременно ще е започнала нечакана хубава песен. Вайбър вибрира постоянно. Заедно сме. Чакат ме да се обадя. Мога да споделям много. Колкото искам. Колкото мога. Хубаво е. Благодаря.
Днес ми подариха неочаквано сърце. Като тези, които рисувам по всички тефтери, откакто ги ползвам.
Днес си купих нов парфюм, защото сетивата имат нужда от смяна на субстанциите.
Днес ми разказаха за Африка и Бразилия, докато, аха, да ми оправят водопровода.
Днес пих първото си следобедно кафе на новата кухненска маса, докато Коледно слънце показваше колко е южна стаята.
Днес ми върнаха любима книга, която бях позабравила.
Да виждам всичко това днес, означава да не съм загубила. От любовта, с която смиламе живота и го правим на щастие. А, най-страшни са загубите, които не забелязваме и за които не страдаме, а се случват ежедневно. Загубите от пропуснатите възможности да отдадем Любов. Всяка нова неслушана песен е несъстояла се Любов. Всяко неподарено цвете, всяка непогалена котка, всеки несъстоял се танц. 

Времето около Коледа със себе си е безвремие. Часът от денонощието няма значение. Денят от седмицата е неизвестен. Работното време на магазините е на късмет.  
Иска ми се да определя 2014 с една дума.
И думата е – ЗАСЛУЖЕНА.
Какво означава нещо да е заслужено. Означава да усещаш, че си дал. 
Астролозите се кълнат, че Сатурн излиза от Скорпион сега. Вчера. Във ФБ пишат, че на Коледа стават чудеса и каквото си пожелаеш се сбъдва. Очаквам с любов това, което ще бъде.
Не си оставих сърцето съкрушено. Изпратих с добра дума.
Страданието не трябва да е безверие.
Юлето казва, че трябва да си мек отвътре и да можеш да приемаш. Да си щастлив от това което е, а не от това, което, в главата ти, ще бъде.
Не е лесно.

Не искам да си измислям нови пътища, искам просто да ставам и да тръгвам в посоката на всеки нов ден.
След всеки следващ изгрев на слънцето.
До нулевата точка и обратно.

 

Утрото преди Коледа

Утрото на Бъдни вечер.

Ново място. Подредено е и светло и има моята музика. Вечеря за Бъдни вечер – не. Не е планирана. Семейство за Бъдни вечер – не, не се е случило. Бъдни вечер е за това, което е. За случилото се и неслучилото се.

Нямам истинска елха. Имам хубави светлинки по изкуствената. Имам си кът за мисли – мои и такива, които не съм знаела, че са мои. Имам си парк пред прозореца – див и необгрижван с ръце. В тъмното вечер изглежда като гора и дивото е дори допустимо.

Първата ми сутрин без бързане тук. Only hate the road when you are missing home….звучи през телефона. Ако преди месец-два (не знам колко станаха вече) някой ме беше попитал – какво ще правиш на Коледа – щях да изредя 300 рецепти за Коледни сладки, за коледни ядки, украси и варианти за празнуване със семейството и обратно.
Коледните празници са много опасни. Най-ти показват несбъдване. Най-се различават от идеалната ти представа в главата.

Тази вечер, Бъдни вечер, ще е за това, което е.

За новия ми дом, който ми отива.
За новото ми сърце, което ме обича и май ми дава повече щастие,
за моите си книги, които да разровя, за да сглобя нови парчета от тях,
за чашата червено вино,
за празния хладилник,
за мира в душата
и за отдръпването от лудостта.
Чуждата и присвоената чужда.
За новия ми тарифен план на телефона, с който мога да споделям, споделям, говоря вечер, когато най-съм мълчала.
За новия ми тарифен план на телефона, с който мога да ползвам навигация навън в непознати места и да стигам.
За новия ми тарифен план, с който съм на един вайбър разстояние от приятели.
За музиката за синхронизация на душата....която ми помага също да стигам.

Този Коледен ден, когато каналите са отворени и каквото дадем, такова ще получим, си пожелавам винаги да мога да споделя със себе си. И да съм благодарна.
Не си оставяйте сърцето забравено и извън употреба.
"Едно разбито сърце крие несметни богатства.", казва Е. Ш.  
Равносметката?
Всъщност сметката никога не е равна. Веднъж си дал повече от това, което са ти донесли, друг път си взел повече от това, което си платил.
Тази 2014 обърна колата. И вярно „пътища много“ се оказаха.
Много чаках пред кабинети. Да се бях сетила да почукам на вратата на друг „кабинет“. Кабинета, пред който чакат забравените от себе си сърца.