Кус-кус с моркови

Кус-кус с моркови.
Дали сте яли?
Яжте!
От самия кус-кус е солено, а от морковите и маслото - сладко и ухае.
Направихме си празничен обяд.
Наш си.
Постен.
Без пържола.
Слънце светна  - любопитно, канено, прието.
Запалихме си свещи през деня.
Горят и разговарят във буркани.
Виното отворихме и хляба стоплихме да замирише.
Коледа по никое петъчно време.
Празник един следобяд.
 

Кубче лед се топи в един пръст Джак.
И една свещ, изгубила форма, тече.
Камъни от едно топло море - бели и черни само - в стъкло са.
1/365-а от годината отлита.
Едно списание от декември - прочетено с пропуснати страници.
След полунощ, съм я мечтала тази музика.

Една цигара време.
Един пръст уиски.
Една песен разстояние.
Аз помежду им ги правя на хубаво.

Имам гледка към дивото и снежното през кухненския прозорец,
Хоризонтът е далечен.
Купол с кръст към небето между снежните клони.
Напомня ми, че и това да е пусто, е нужно.

Една епифиза ни дели

Иска ми се да публикувам бял лист.
Да започнеш на чисто....това кога се научава?
А, като си представя, че животът се случва във всяко останало време, но не и в това, през което философстваме.
Днес карах бързо, днес се сраснах с волана, усещах пътя. Като моторист.
Днес тръгнах от вкъщи и не махнах за довиждане.
Новата ни година чака утре.
А, все едно няма кой да я посрещне.
Все пак тази заслужава да я изпратим.
Тази маса е неподредена за първи път.
Може би започва да се случва някакъв живот.
Имам нова философия.
Какво мога да дам, а не какво мога да поискам.

Случва се сега днес, вчера и утре.
Неразбрано?
Тихо!
Една епифиза ни дели от Всичкото.
6мм през деня, 12 - като си затворим очите и помълчим.
Не разбираме.
А знаем.
12 мм.
Със затворени очи.
 

До нулевата точка и обратно

Първата ми Коледа като самостоятелен човек, бих казала.

След полунощ е.
Ядохме "млад" боб от истинска градина и сарми, занесох Бейлис за коледен дар, разхождахме куче в тъмното в парка, търсих да паркирам 15 мин в нощта на Коледа. И, това всичкото исках да е. Да бъде. Бъдно е.
Слушам Спотифай, пия червено вино, пуша на абсорбатор и пиша. Има такава Коледа. В един Младостки апартамент с гледка към един необуздан парк и връх на параклис между дърветата. Празниците са такива каквито ти си пожелаеш да изпразнуваш. След малко трябва да изпера два чорапа и една тениска на ръка, защото не мога да изчакам утрешната пералня. Мога да разгърна моя си книга, а междувременно ще е започнала нечакана хубава песен. Вайбър вибрира постоянно. Заедно сме. Чакат ме да се обадя. Мога да споделям много. Колкото искам. Колкото мога. Хубаво е. Благодаря.
Днес ми подариха неочаквано сърце. Като тези, които рисувам по всички тефтери, откакто ги ползвам.
Днес си купих нов парфюм, защото сетивата имат нужда от смяна на субстанциите.
Днес ми разказаха за Африка и Бразилия, докато, аха, да ми оправят водопровода.
Днес пих първото си следобедно кафе на новата кухненска маса, докато Коледно слънце показваше колко е южна стаята.
Днес ми върнаха любима книга, която бях позабравила.
Да виждам всичко това днес, означава да не съм загубила. От любовта, с която смиламе живота и го правим на щастие. А, най-страшни са загубите, които не забелязваме и за които не страдаме, а се случват ежедневно. Загубите от пропуснатите възможности да отдадем Любов. Всяка нова неслушана песен е несъстояла се Любов. Всяко неподарено цвете, всяка непогалена котка, всеки несъстоял се танц. 

Времето около Коледа със себе си е безвремие. Часът от денонощието няма значение. Денят от седмицата е неизвестен. Работното време на магазините е на късмет.  
Иска ми се да определя 2014 с една дума.
И думата е – ЗАСЛУЖЕНА.
Какво означава нещо да е заслужено. Означава да усещаш, че си дал. 
Астролозите се кълнат, че Сатурн излиза от Скорпион сега. Вчера. Във ФБ пишат, че на Коледа стават чудеса и каквото си пожелаеш се сбъдва. Очаквам с любов това, което ще бъде.
Не си оставих сърцето съкрушено. Изпратих с добра дума.
Страданието не трябва да е безверие.
Юлето казва, че трябва да си мек отвътре и да можеш да приемаш. Да си щастлив от това което е, а не от това, което, в главата ти, ще бъде.
Не е лесно.

Не искам да си измислям нови пътища, искам просто да ставам и да тръгвам в посоката на всеки нов ден.
След всеки следващ изгрев на слънцето.
До нулевата точка и обратно.

 

Утрото преди Коледа

Утрото на Бъдни вечер.

Ново място. Подредено е и светло и има моята музика. Вечеря за Бъдни вечер – не. Не е планирана. Семейство за Бъдни вечер – не, не се е случило. Бъдни вечер е за това, което е. За случилото се и неслучилото се.

Нямам истинска елха. Имам хубави светлинки по изкуствената. Имам си кът за мисли – мои и такива, които не съм знаела, че са мои. Имам си парк пред прозореца – див и необгрижван с ръце. В тъмното вечер изглежда като гора и дивото е дори допустимо.

Първата ми сутрин без бързане тук. Only hate the road when you are missing home….звучи през телефона. Ако преди месец-два (не знам колко станаха вече) някой ме беше попитал – какво ще правиш на Коледа – щях да изредя 300 рецепти за Коледни сладки, за коледни ядки, украси и варианти за празнуване със семейството и обратно.
Коледните празници са много опасни. Най-ти показват несбъдване. Най-се различават от идеалната ти представа в главата.

Тази вечер, Бъдни вечер, ще е за това, което е.

За новия ми дом, който ми отива.
За новото ми сърце, което ме обича и май ми дава повече щастие,
за моите си книги, които да разровя, за да сглобя нови парчета от тях,
за чашата червено вино,
за празния хладилник,
за мира в душата
и за отдръпването от лудостта.
Чуждата и присвоената чужда.
За новия ми тарифен план на телефона, с който мога да споделям, споделям, говоря вечер, когато най-съм мълчала.
За новия ми тарифен план на телефона, с който мога да ползвам навигация навън в непознати места и да стигам.
За новия ми тарифен план, с който съм на един вайбър разстояние от приятели.
За музиката за синхронизация на душата....която ми помага също да стигам.

Този Коледен ден, когато каналите са отворени и каквото дадем, такова ще получим, си пожелавам винаги да мога да споделя със себе си. И да съм благодарна.
Не си оставяйте сърцето забравено и извън употреба.
"Едно разбито сърце крие несметни богатства.", казва Е. Ш.  
Равносметката?
Всъщност сметката никога не е равна. Веднъж си дал повече от това, което са ти донесли, друг път си взел повече от това, което си платил.
Тази 2014 обърна колата. И вярно „пътища много“ се оказаха.
Много чаках пред кабинети. Да се бях сетила да почукам на вратата на друг „кабинет“. Кабинета, пред който чакат забравените от себе си сърца.  

Незабравено

Чувам щурци.

Котки ми се увиват в краката.

Ръцете ми миришат на домати.

Все едно си брал – не рязал.

Дворът ми съдържа селски приказки.

Приказки за село, внуче, баба, дядо.

За запаления вечно летен огън,

на който запечатваме градината в буркани.

Буркани и капачки, които се варят до тъмно.

До тъмното на многото щурци.

Варят се подредени в черния голям казан.

Животни хрупат в ясла, а сеното им ухае като нива.

Дворните кокошки стават тихи.

Курникът им топли ъгъла на двора.

Наглеждаме огъня, който гони комарите.

Вечеряме, а над главите ни лоза.

Неизметени пожълтели листа се прикриват под пейка.

По дворните плочки чернеят петна от настъпано грозде.

Доматите на едри резени стават на салата от солта.

И пържени картофи, взети от пръстта преди минути.

Жълти, топли, земни. Хранят ни, нахранват.

Става тихо – чувам кукумявка.

“Марш, мръсницо!” 
Суеверно време беше.

Това побира малкия ми детски свят тогава.

Огъня, щурците, двор на баба и на дядо.

И друго не успявам да си спомня.

Това ми е тогавашното всичко.

На детството ми синьото.

На селото ми бабиното лято.

Мириша го в ръцете си в момента,

зелени от набраните домати.

Селско ми е.

Мирис на отдавна.
Лятото във шепа неизмита.

01.09.

Прибирам се по тъмно.
Раменете ми необлечени си мислят за дънково яке.
Уличните лампи жълти, повече от звездите.
Градът - неосъзнал се, че август беше вчера.

Бризбейн, идваме!

След 2 часа обикаляне около Coffs Harbour, завлизахме в щата Куинсланд, след като нашия разсеян домакин и навигатор TomTom* се обърка, не намери единствената магистрала в района и се въртяхме около един и същи град 2 пъти. Минахме неколкократно около прекрасни ферми със собствени водоизточници (разбирайте езеро в средата), електрически огради и щастливо отглеждани крави и други рогати.
Пътят - тесен като отбивката около Петрич, усещането - сякаш се изгубихме в някаква тайна микро екосистема с лилаво цъфнали дървета навсякъде. (И до ден днешен не съм разбрала какви бяха.)

Напрежението в колата се повиши мъничко след първия един час въртене и второто минаване покрай едни и същи табели и кръстовища. Според Добри и дума не можеше да става, че сме се изгубили....и аз реших просто да премълча, докато двамата водачи в колата (г-н Атанасов и г-н TomTom) се разберат най-накрая. Развръзката се случи пред една филмово цветна и обгрижвана семейна къща, когато TomTom преизчисли пътя, Добри изпуши една цигара, а аз поснимах и си помислих - колко е добре, че съм над нещата в момента :).

Преизчислили и вече говорещи, се качихме на магистралата, която да ни отведе до Бризбейн. Интересно беше, че в някои части все още довършваха някои от платната, което ме изненада - представях си, че всички магистрали в Австралия са отдавна направени и завършени и в днешно време просто им пребоядисват лентите и им сменят табелите с по-нови.

Ставаше все по-горещо. Наоколо - все по-сухо и жълто, пътят се разширяваше, а максималната разрешена скорост - намаляваше. Влизайки в Бризбейн, бяхме на 5-лентова магистрала и 100км/ч. максимална скорост.
Странно облачно. По-скоро леки перести области караха слънцето да не пари толкова и вятърът да се усеща по-проветрив. Влизайки в града, нямах особено добро предчувствие, предвкусвайки поредната хотелска драма, която се очакваше.

Няколко часа по-рано, в момент на отегчение, си позволих да погледна през телефона на Добри хотела, в който трябваше да живеем една седмица. Бях се настроила, как след почти извънградския хотел в Сидни и трудностите с придвижването, в Бризбейн ще прекараме една прекрасна седмица в сърцето на града, сред всички възможни кафенета, ресторанти, пекарни, магазини и хора с костюми, щъкащи около офисните си небостъргачи, и ние там - на една пешеходна ръка разстояние от всичко това.
Та, разглеждам резервацията - да, хотелът изглежда чудесно.
Продължавам да разглеждам, и.... ДА - имаше уловка. Със ситен, но доста описателен текст, под цялата информация за хотела и съответно потвърждението за нашите 6 нощувки там, беше описано как хотелът все още НЕ е довършен и в горните му етажи ВСЕ ОЩЕ се провеждат ремонтни дейности. ДА, строителен шум беше възможно да има, и ДА - паркинг не се предлагаше на посетителите на недостроения хотел.

***
Хората, които прекарват достатъчно ежедневно време с мен, знаят от множество описателни случки, които съм разказвала, че Добри е човек, който не просто не понася шум от лаещи кучета, ревящи и викащи деца, висока музика, шумни разговори на публично място, моето пеене вкъщи, и т.н., а е човек, който ако попадне в някоя от описаните "шумни" ситуации, би се борил за тишина с всеки, който излезе на пътя му  - със съседите, с родителите на децата, с полицията, с рецепционистите, с музикантите от заведението (всичко е по действителни ситуации), само и само, да се възцари тишина и спазване на нужните по неговите критерии децибели. И, точно заради тези негови непрестанни напъни, винаги точно на нас се случва на задната седалка в самолета да са настанени малки дечица, стаята в хотела да гледа към шумна таверна, съседите във вилата да си водят кученце, което държат навън и то лае по цяла нощ, и още, и още подобни любими случки, спомени и предизвикателства. Знаех си, че и сега съдбата си е сложила 3D очилата, държи голяма купа солени пуканки и няма търпение да се забавлява с поредните "битки на възмутените" за правда, спокойствие и тишина (А, като станем на 60, тогава сигурно филма ни ще е от категорията "нямо кино"?!). 
***
Не можех да повярвам на очите си, на късмета си, и как е възможно това да се случва в Австралия - страната на реда, организацията, тишината и комфорта. Сви ми се сърцето, вдигна се адреналина в сивия автомобил, който все по-неуверено започна да трупа по 50-ина км. на всеки половин час. В дребния шрифт още пишеше, че ако някой посетител има проблем с шума, може да бъде преместен в другия хотел от същата верига, на съседна улица. Направо не ми се искаше да си представя поредното приключение, което ни очакваше в уреждане на разните административни детайли, за да си осигурим, толкова бленувания комфорт.
Не ни беше достатъчно, че сме в Австралия за цели 3 седмици, ами искахме и паркинг да имаме, и в хотела да ни е тихо, че и да не е далеч от центъра?! Ами, малко си е нагличко!
Съобщих новината на Добри.
Тишина.
Той беше правил резервацията. Явно бързайки прекалено, за да чета и малкия текст. Има такива моменти...

Навигацията ни спря пред хотела, който напомня, че последните етажи все още се обзавеждат, още от първата секунда на приближаването му. Не, не се е чувало рязане на желязо, нито миришеше на боя - специално назначен полицай, стоеше на улицата пред хотела, за да упътва гостите, че не могат да спират пред него, за да не пречат на строителните дейности и ако все пак това се налага, да не отнеме повече от 10 минути. Обещахме, че няма.
Влизам във фоайето с бойната задача да успея да сменя резервацията и някак си да ги уговорим да ни съдействат за паркинг. По къси панталони и потник - типично Ел Ей стил, само че Австралийския еквивалент - без ролери и не по руса коса. Казахме си всичко на двамата рецепционисти. И за паркинга, и за недочетения дребен текст. И, да, всичко щеше да се уреди. С по 30 долара на ден и малко търпение за уреждане на детайлите по преместването ни в съседния хотел.

След още половин час жега, търсене на улици, попълване на бланки и обяснения, най-накрая се настанихме - в центъра, на 11-я етаж от 50-етажен небостъргач.
От прозореца на спалнята виждахме покрива на близкото училище, където се намираше плувния басейн и децата тренираха постоянно. Като за състезание.

Тооолкова високо се бяхме качили, че вятърът правеше течение по различен начин през отворените врати и прозорци, а улиците долу бяха като от Google Maps.


На един душ време бяхме от първото ни разглеждане на Бризбейн.
To be continued...

Going north, getting warmer and warmer

Тръгнахме от Сидни в неделя сутрин,  след като дълго се разделях с него предната вечер. Някак си пътувам с очакване, че няма какво повече кой знае какво да видя. Освен това започват да се прокрадват мисли за края на това пътешествие и прибиране обратно, което ме хвърля в паника.
Дълго излизаме от всички близки до Сидни малки градчета, които са част от предградията му. В момента,  в който около мен започват да минават зелени поляни, ферми, реки, поточета, странни американски коли и табели за опасност от кенгурута и коали, които могат да пресекат пътя, се успокоявам. Приключението ме завладява отново.

Докато минаваме през не толкова интересна за гледане местност, проверявам всички по интересни места, които са ни на път.
Пътуваме по Пасифик Хайуей, която свързва Сидни с Бризбейн. Ужасно е топло изведнъж. На тази земя времето се променя драстично за часове.  Когато тръгвахме от Сидни темпдратурата беше около 22 градуса, час по-късно е трудно да си поемеш въздух навън. Разстоянието до Бризбейн е около 1000км, които смятаме да преминем с едно преспиване на някое по-интересно място по пътя. По целия марштут има около 3-4 интересни градчета, покрай които се минава. Всички са на океана и всички са известни с пристанищата и плажовете си.
Финално отговорникът по организация на времето и местата за спане и почивки (аз) е определил следния план: пътуваме 4 часа,  с разрешено спиране за тоалетна и кафе,  след което спираме в Port Maquarie, за да разгледаме пристанището и да починем за час, след което пътуваме още 2 часа до Coffs Harbour, където ще нощуваме в едно мотелче.
Доста ме измориха първите 4 часа.  Жегата на пътя не си е работа, неслучайно тук карат почти само светли автомобили.  Стигаме до Port Maquarie. Много подредено, чисто, стретнато градче край океана. Всички къщи приличат на курортни,  ама не са. Отиваме до пристанището, където се оказва, че има някакъв градски маратон. Също и състезание по колоездене.  Всички са се събрали по крайбрежната ивица, където е трасето на участниците и чакат и подкрепят всеки своя си герой. Татко на рамо с две-три дребни дечица чака мама, която явно след последното раждане тича всеки ден по плажа и изглежда като да играе за победа.  Дядо на внучка, която тича с него като мажоретка протичва поредна обиколка,  макар и с не-весело изражение на лице.  И всичко това коментирано в ефир от говорителя на въпросното събитие от оградения район, където се очаква да финишират всички. Мило мероприятие за уикенда, организирано от общината или местното community, както пишеше на плакатите. Общността тук е важна, особено в по-малките градчета. Хората обичат да имат организирани групи под някакъв общ знаменател - хоби, местоживеене, кауза и т. н.
Продължаваме към Coffs Harbour, където ще нощуваме. Стигаме мотелчето, на рецепция ни очаква слаба жена на средна възраст, с къса прическа и очила с рогови рамки, рокля и бижу на врата. Поздравяваме, даваме лични документи, за да се чекираме и докато ми пише името ме пита откъде сме. Казваме България,  а тя както всички тук отговаря "аааа, България!". Все едно знае къде е това, си помислям и май дори не направих усилие да обяснявам къде и какво. Докато попълвахме разни документи, подхвърлях разни думи на Добри на български. Направи ми впечатление, че на въпрос зададен на български, тя се включи с отговор на английски, разбра ме.  Нямаше как да не попитам и да си призная очаквах да ни каже, че е от източна Европа. Не.  Оказа се, че баба и е наполовина българка. Някак си не продължихме разговора по темата, но след като дойде и мъжа и (най-вероятно и беше мъж), отделиха доста време, за да ни разкажат какво има наоколо, къде да вечеряме, какво искаме за закуска, накъде пътуваме, откъде, от колко време и т. н.  Упътиха ни към някакво местно заведение, с най-добрата сьомга.  Отварям скоба, тук се сервира много сьомга по заведенията, особено тяхната си тазманийска сьомга.

На път към въпросното заведение, което както но обясни мъжът е точно преди океана, не можахме да подминем просто ей така плажа. Огромен, празен, с голям прибой, много вятър и дървен кей.  Внушителен. Поразходихме се, доколкото гладът в стомасите ни позволяваше и се върнахме към въпросното ресторантче със сьомгата. Оказа се, че това е местният yacht club или поне вид сборен пункт на хората, с яхти в района. Тези хора нямат нищо общо с хората с яхти в България.  В този океански район е нормално всеки втори да разполага с малка яхта/лодка, с която пътува, лови риба, и намира повод да не си стои вкъщи.
На влизане попълнихме специални бланки, с които потвърдихме, че сме някакви си случайни, а не членове, но ще им спазваме правилата.  Много английски маниер имаше във всичко това.  След това през цялото време сервитьорите ни третираха като "не-специални"  и не ни се престараваха особено. Или може би така се държат по принцип с всички тук, тъй като са си близки и няма нужда от излишна куртоазия!?   Не знам, за толкова кратко време не можах да определя. И, все пак беше интересно. Да бъдем местни за малко в Coffs Harbour, NSW, Australia.

Bondi Beach, Sydney

Този ден беше ред да разгледаме някой от плажовете на Сидни.

Избираме източния район – прословутият, според всички туристически пътеводители, Bondi Beach. Добри е намерил паркинг в района за всеки случай, но като цяло предполагаме, че няма да е проблем да паркираме просто някъде близо по плажа. Приближаваме се, приближаваме до въпросния плаж, но бедните ни заслепени от австралийско слънце очи, така и не намират улица, на която да може да си оставиш колата за повече от 4 часа. Паркингът, който Google maps ни показа, се оказа, че вече е присвоен от местен хотел и се ползва само от гости на хотела.

Ами сега?

Докато аз се щурам в района, търсейки откъде да вляза във въпросния хотел, за да ги измоля за едно парко-място, Добри The Great е намерил паркинг до плажа. Йеееей!!! Отиваме, спираме си и се приближаваме до автомата за плащане на таксите за паркинг. Ограничение – до 4 часа, цена – за периода октомври-април – 6.6 $ на час. Не е истина просто. Всъщност решихме, че наистина не е истина и заговорихме жената, ровеща в телефона си в съседната кола. Тя само това и чакаше. Заразказва за ужасно високите цени на паркингите тук и проблемите с паркирането в квартала, колко е безумно дори живеещите тук да не могат да отидат на плажа без да плащат за паркинг и изобщо колко скъп е животът в Сидни.

Но Сидни е невороятен, isn’t it?

В крайна сметка ни посъветва да потърсим местенце в малките квартални улички. Така и направихме. Чакаше ни нашето местенце пред два китни двора на не-толкова богати жители на квартала. Записахме си точния адрес, за да намерим колата слд това и тръгнахме към плажа. За малко да забравим – не сме пили кафе още, а вече е след 11ч. Адреналинът с намирането на паркомясто ни държа досега, но е време да си отпуснем нервите с нещо кофеиново.

Интересно за кафето тук – навсякъде има еспресо и е прекрасно, проблемът е, че за австралийците щом е еспресо, трябва да е като за кореняк италианец – късо и убийствено. Колко сме обяснявали, че искаме да е по-дълго, с повече вода – не става. Те почват да ни питат - 1 shot or 2 shots? Какви 1-2 глътки, бе хора от хубав град, много глътки искаме, loooong. И, въпреки всичко, всеки път ни го правят от късо по-късо и гъсто. Следващия път имам чувството, че няма да го пия, ами направо ще го смръкна – такава липса на вода има в него. В чудесния coffee shop покрай който минахме, положението не беше по различно. Не знам защо си играят да ни го слагат в чаши, просто да ми сипят глътката кафе в устата и да продължаваме.

Както и да е – не се оплаквам, разказвам и пояснявам местните осообености просто.

Стигаме плажа. Ех, плажа!

Най-широката (дълбока) плажна ивица, която някога съм виждала. Много ситен, бял пясък и огромен прибой. Прибоят беше нещото, което най-много ме впечатли, когато за първи път видях и Атлантическия океан преди години. Вълните започват да се вдигат и да се разбиват поне на 40-50 метра навътре от брега. Трудно се влиза и трудно се излиза от океана, но за сърфистите е чудно. Температурата на въздуха е около 22 градуса, на плажа има основно сърфисти, малко плажуващи по бански и повече туристи, които просто присядат за малко на слънце. Така направихме и ние. Истината е, че слънцето топли много и дори и температурите да не бяха за плажуване, на слънце спокойно се стопляш и дори хващаш тен. За около час, започнахме да си променяме цвета. След като се понагряхме, тръгнахме по крайбрежния път, който е дълъг около 3 км и свързва плажовете Бонди и Бронте (the coastal walk). Пътят е изключително живописен – толкова, че дори няма и да се опитвам да го описвам с някакви думи, знам, че не мога или поне не и по начина, по който са го видели очите ми.

В крайбрежната зона всичко е запазено възможно най-близо до естествения си вид,. Прави впечатление, че новото строителство е максимално съобразено с облика на старите сгради и проектирано така, че да не изисква голяма промяна на зоната наоколо. Това, което искам да кажа отново, защото ме впечатли за пореден път, е че австралийците са маниаци на тема опазване на природата. Близо до една тръба, която се изливаше в океана имаше огромна табела, която обясняваше, че това не са отпадни води (да не би някой да се притесни), а валежни води, събирани с цел да се напоява близкия парк, които в някакъв момент се отичат през въпросната тръба. Представям си някой от тук да дойде в Слънчев бряг другото лято – какво ще му обясним, не знам.

След 4-иричасовото ходене по слънцето се носим бавно и славно към колата. Изморени сме отново, гладни, но доволни от всичко видяно. Да си призная – надмина очакванията ми. По пътя към колата минаваме покрай малко take-away местенце за хранене, което изглежда като да е с добра храна. Жената, зад бара е италианка, а аз си вземам фалафели, салата и хумус. Чудничко – чистия въздух как отваря апетит J

Прибираме се – в задръстванията, изморени, но в Сидни.

Събрали сме толкова емоции, че не говорим.

Българи на другия край на света.