Цигански черги

Купихме си вълнена черга, ръчно тъкана, на влизане в селото.
Една циганка ги беше намятала по оградите от двете страни на калдаръмената улица.
Слънцето им светеше в китните рошави ромбови шарки.
Влажни в последното декемврийско утро.
Шарени, шарени, цигански.
И гледаме - от едната, от другата страна, навсякъде. И се приближих да ги пипна, и усетих как миришат на мокра вълна. И усетих, че са стояли във високи долапи в керпичени къщи. Много много години...
"Кой ги е тъкал?"
"Ооооо, отдавна, много отдавна..."

Искаше ми се да ми разкажат историята им, исках циганката да каже за сестра си, за себе си, за майка си и баба си, исках да си представя и да си купя китеника с историите и съдбите му. За разпродадени чеизи и разтурени къщи, за овдовели съпрузи и незастлани подове...

Много им беше селски и хубав въздуха в Ковачевица.
А циганката, която първа ни посрещна при чергите - със светли очи.
И не искаш да я отминеш, и не бягаш от нея.
А, уж циганка. Циганка, ама от тези, дето и черги са тъкали, и на пазара са продавали и в душата през ръката ти ще погледнат, ако решат. Купихме и от чергите. Купихме и пак се върнахме - и още една и купихме.

И сега са ми пред дивана и до краката...
2 вълнени черги от старите високи долапи в Ковачевица.
Не знам кой и кога ги е тъкал и на кой ги е наричал.
Тези истории циганката не ги продаваше.
Циганката беше със светли очи.

*****
Пожелавам си с циганска лекота в сърцето да мога да танцувам пред всичко, което сложи на софрата 2013.
Да стъпвам по циганските черги боса и да ми бодат.
Да разчета какво ми е писано на ръката, с която най-много щракам с пръсти.
Да ми е шарено, шарено, циганско, ама светло!

Бъдно да е!

През 2012 срещнах хора, които ми отвориха сърцето и ми показаха светлината в него.
Лъч по лъч, въздух по въздух, крачка по крачка, поглед, дума, мисъл, жест, въздържание!
И сложих огледало там.

Пожелавам си да давам.
И да пазя светлината, която заслужава огледало.
Да уважавам малкото.
Да не ползвам чужди мерни единици.

Да танцувам за щастие.
Ежедневието да не драска сърцето.
Да ми се мечтае!

Бъдно да е!

Уроци

Една приятелка ми каза, че ходи на уроци по актьорско майсторство.
И там и казали, че за да си актьор трябва да си поне малко простак.
И аз си казах, че това отново е насилената ексцентричност на арт-хората, която ме дразни.
Но се смяхме...защото бяха изпити много Маргарити, имаше много силуети в розово и една бутилка уиски започваше да се разлива.
И всички вече искаха да ходят на актьорско майсторство и имахме HD фотоапарат, за да снимаме високото качество на нощта и пилон по средата на кухнята, метален и лъснат стърчеше, и си беше женски купон, който се чува от улицата.

След доста часове преспани се появи желание да мога и аз да съм простак...
Да правя простички неща.
Да нямам сложно възпитание.
Да ме харесват хора - други да не ме.
Да казвам просто всичко.
ПростО простА простОта
Искам да съм мъничко Простак

Писането е като ходенето до тоалетна

Factotum

Ако пропуснеш да пишеш няколко дни - след това става невъзможно без клизма.

Та, това писание си е точно с клизма извадено, резултат на лоша перисталтика на идеи и никакви напъни вдъхновение.
Единственото, което ме спасява е-меката тоалетна хартия и силния абсорбатор, който развява провисналия между краката ми перчем.
Не, не, не този перчем.
Поза ембрион и главата между колената се ползва вместо сладко от рози.
Когато си пропуснал няколко дни.
Констипацията е застой на естественото движение в организма.
Препоръчват се богати на фибри храни, активен двигателен режим и приемане на повече течности.
Често следствие на спирането на цигарите е.

***

"Цигаренето" помагаше за движението на твърдите и меките частици в тялото ми.
Опушването отпушва.
Горе-долу.
И горе и долу.

Charging your battery...

Никога не съм писала тук сутрин.Току що завърнала се от сънищата и другите светове.
Със завивка на райета по лицето и в непроветрена още стая.
Не съм преживявала утрото като мое.
От малка.
Помня още от преди детската градина как ме оставяха в студени сутрешни мъгли с бебешко одеало и биберон при приказливите лелки в яслата.
След това в детската градина до вкъщи.
Някои деца казват, че като не са искали да ходят на детска градина са плачели и са молели да ги оставят при баба и дядо.
Аз не знаех, че има и друг вариант освен ходенето на детска градина.
Всяка сутрин. От моето легло в престилката на квадратчета и в съседната сграда.
От първите ученически години или може би от всички, най-хубавите ми сутрини са, когато не трябваше да ставам в 6. Когато бях втора смяна. И си имах мои сутрини. С кафе, закуска, телевизия....дори тичах сутрин в един парк понякога.
Аз не обичам да ставам рано.
Не харесвам да излизам от вкъщи по график.
Чувствам се като недоносено, изпаднало от утробата дете.
Цякаш са ме изсипали от моето в чуждото.
Всяка сутрин преживявам болезненото си раждане в деня.
Все едно ми дърпат изведнъж маркуча за кръвопреливане.
Оставаш малокръвен.
С ниско кръвно.
На студено.
С нарушени връзки с Централата.
Гингко Прим и шоколад.

*****

Сънят ме води някъде.
До Бензоностанцията.
За Гориво.

For the Love of God

I'd never appreciated this back then.
Thanks God we have hidden memories.
Hidden from mind. Open to heart.
I don't know about God.
I remember about Love.
This has nothing to do with the Bible.
Just a highlight from the past.
Dreams, guitars, hormones.

1999,  in B.

Obtaining IP address...connected. 16.03.2012, Salt & Sweet, Sheynovo Str., 13:53h.

ikea.com

10-ина градуса над вчерашните температури.
По-цветна корица на списание от минали броеве.
Профилактика. На сървъра. И аз имам нужда. Но нямам ID support.
Ботушите ми стоят още при обущаря - вече цяла седмица.
Пролетта дойде - ако знаех щях да ги оставя ритуално и по-рано.
Ще пия кафе в картонена чашка утре сутрин по топли павета.
Без мляко, за да е постно.
Постът трябва да е в главата, ми казва колега.
Поглеждам внимателно купата със зеленчукова супа. ИКЕА, IDEELL, 3.99лв.

.....................................................................................................................................................Obtaining IP address...connected. 16.03.2012, Salt & Sweet, Sheynovo Str., 13:53h.
Дояждам супата.
Картофите всемам за вкъщи.
Таксуват ми пластмасовата кутийка.
Със самолетна надценка.
Слагам си червените слънчеви очила и си нося скъпата кутийка с постните картофи.
Офисен трети етаж в къща срещу културен по руски център.
Спрели сме климатиците.
Не можем да спрем телефоните.
Скоро ще ни спрат e-mail-ите.
За профилактика.
Осигуряват ни IT support.
Зеленчукова супа за душата.
Постът е в главата.
ID support.

Трябва ми. Обещание.

Затварям широко отворения нощен прозорец.
Не!
Само секунда!
Подушвам въздуха към тъмния вътрешен двор. С пълен гръден кош и стомах, сякаш правя сутрешно йогистко дишане. Иска ми се да усетя вече мирис на живи дървета.
Липсва ми пролет. Липсва ми пролет в годината 2012.
И пак стана "никое време". Зачетох се, загледах се, замислих се, разписах се.
Пролет 2012.
Разхожда ми се по стоплени от новото слънце павета.
Да прескоча цветна локва дъжд и да останат петна по велурени светли обувки, носени безрасъдно в дъждовен следобед.
Как ще го дишам този дъжд само!
Как ще го слушам да плиска в немитите прозорци и размеква пръстта в градинките.
Много сутрини подред ще излизам леко облечена и краката ми ще посиняват до работа
Знам, че пролетта си пести топлото и сухото време и е с отчайващ женски характер понякога.
Знам, че първо оставя много време да бъде очаквана.
Знам я.
Капризна и с хилави слънчеви дни.
Казват и spring по на запад.
Чакам я.
Да и усетя студения дъх на зелено, когато затварям прозореца.
Трябва ми.
Обещание.
За пролет.

Просто ръкавици

Червените ръкавици.Неочакван подарък. За когато навърших 25. Когато реших да гледам през едни и същи очила всеки ден. Толкова едни и същи, че да ми остане постоянен белег на носа от носене. Червен.
Колко много трябва да им се случва - да карат БМВ по магистрала през нощта. Да останат само ръкавиците. И, знам ли още - да връщат в главата случки и хора...неочаквани.

Пратиха ми да прочета една статийка с 30 неща, които трябва да спрем да правим. Постнала съм си я във ФБ. Не за да ги запомня. И там пише да не живееш в миналото. Затова просто си сложих червените ръкавици тази вечер. Ритуално. Не, че карах БМВ по магистрала или останах само по ръкавици. Но си припомних какво им дължа. Това, което не съмпостнала на стената във ФБ.

Св. Валентин е целият червен. Не, че съм го виждала. Не, че ми е дал поводи за празнуване. Просто да си нося червените ръкавици и да си помня, че има и неочаквано.

Алкохолната мисъл е прекалено откровена.
Завиждам и.
И повтаря едно и също много пъти - потребно е.
Утре ще прочета това и няма да го разбера - на трезво ще е.
След години ще гледам червените ръкавици и ще са просто ръкавици - забравяме.
Baby, не мога да разкажа - ти запомни ли?

BACKSTAGE / Unpublished 2

"А: "Ужас! Всички вече са женени! - казвам докато разглеждам поредните сватбени снимки във Фейсбук"
В: "Това лошо ли е?"
А: "Не - казвам след кратко колебание, при положение, че и питащия е женен - просто констатирам."
С: "Ха! А, вчера си говорихме с Жоро, че около нас вече всички са разведени"

Sartorialist

Тенденцията: след 25 става така, че се жениш, а след 35 вече не става така и затова се развеждаш.
Имам приятелка, която има сватбена агенция, а представители на канторите за бракоразводни дела, кръжат непрекъснато около офиса им, като лешояди около бъдещите си "not happily ever after couples".
Следващия месец съм на сватба - първата от поредицата, може би. " / 17.08.2010

"Гооворихме си за мъжете и живота.
Говорихме си за мъжете от живота.
Естествено, говорихме и за мъжете, които би било хубаво да са част от живота ни.

С мъжете е същото като с намирането на жилище. Години наред обикаляш от квартира на квартира и знаеш, че винаги има и по-добри от тази. В един момент обаче теглиш кредит (на доверие?) и си купуваш апартамент за постоянно. И просто спираш да мислиш, че има и по-добри." / 01.03.2010

BACKSTAGE / Unpublished 1

Разрових се в непубликуваните писаници, които се оказа, че се пазят в блога под зловещото име "чернова". Те са от моментите, когато в главата ми е било прекалено сложно, за повече от едно изречение или смислен край. 
Смятам да надникнем backstage в следващите няколко поста.

"И преди съм стояла на тази маса по това време. И преди ми се е случвало да не знам какво да напиша." / 14.03.2011

"Преди години помолих серизно за 200 лв, за да си платя курса по английски. Човекът, от който ги поисках, ми ги даде като добави не толкова сериозно "А, бе бейби, що не вземеш да си купиш едни обувки с тези пари..."

Да, никак не беше лоша идеята. Хареса ми. Чак стомаха ми се сви. И, така и направих. Купих си обувки. Но не веднага. Тогава си платих курса. А, сега си купувам обувки. Всъщност с тези 200 лева успявам да си купувам толкова обувки, колкото никой не е успявал да си купи със същите пари." / 13.03.2011


"Спохождат ме много бездумия. Така наречените no comment ситуации." / 08.02.2011

"Защо хората спират да пишат в блогове?
Защото любовта им не боли?" / 07.02.2011

"Животът ми е разделен на двучасия...
Два часа, в които да  сготвя.
Два часа, в които мога да отида на спорт.
Два часа гледам "Стъклен дом".
За два часа мога да изчистя, ако се съсредоточа.
Два часа са ми нужни, за да се среша и измия цялата коса.
На идеалният уикенд никога не му достигат 2 часа...колкото за един къден неделен филм.
Два часа не мога да стана от дивана пред телевизора, когато ми се спи.

Кога пиша ли?
Когато ми спре часовника..." / 21.11.2010