Никое време

Водата на котлона завира. Няма да я варя трябва само да кипне, да стигне 100 и след това да изстива. Любимото ми време от 24-те часа - по никое време, както казва майка ми. Аз цял живот върша важните неща по "никое време".
Никое-то време е хубаво, защото не го делиш, никой не ти го иска и го крадеш просто от съня си. Сигурна съм, че 90% от хората с кулинарни блогове готвят по "никое време" и то не за да ползват нощната тарифа за ток.
В една серия на Sex and the City си говорят за secret single behaviour - нещата, които правиш, когато си сам и много ама много обичаш - да намажеш филия със сладко, която да ядеш над мивката (?), четейки fashion magazines или да си намажеш ръцете с вазелин, да си сложиш найлонови ръкавици и да гледаш готварския канал.
И на мен сега така ми се иска да изпека две тави сладки...по никое време, да си пусна favourites в Youtube, да си сипя една чаша вино и през час да поглеждам часовника щъкащ по всички малки часове, гонейки мисълта за сутринта, когато времето отново ще бъде на всички останали.

*****
Кога, ако не сега?
2 яйца
1 ч.ч. захар (кафява)
150гр. масло
450 гр. брашно
ванилия
карамфил
джинджифил
3 часа "никое време".
*****

Piece inside

Тези дни съм си вкъщи. В истинския смисъл на думата. Този, който съдържа ставане не по часовник, а по протягане. Пиене на кафе не от пластмасова чашка, а от най-големия mug, който имам и доливане на още кафе и още мляко, и още кафе...
Неговоренето ме спасява. Неговоренето по телефон, неговоренето с хора, неговоренето с телевизора. Превключих на някакъв inner piece mode.
2 дни не бързам.
2 дни отлагам задачи.
2 дни не правя обещания и не изпълнявам такива.
Имам нужда от простота.
Простота на задачките през деня, на облеклото, без ексцентрични часове за срещи и без пазаруване. В синхрон с настроенито ми и хранителните магазини около нас са празни вече втори ден след почивните дни. Толкова по-добре...толкова по-малко чуденки и възможности за избор.
Това са първите такива дни за тази година. Тихи, домашни и мои си.
Веднъх ходих при Ани, която се занимава с human design - нещо, което комбинира астрология, номерология и химия и още много сложни неща, от които сме направени. Тя ми каза, да не се противя на себе си, когато усетя, че ми се иска да "пусна кепенците" и да се оттегля навътре за няколко дни.
Не искам този пост да ме разчувства. Трябва да е просто отпечатък. От гладките ми емоции...тези дни...които за първи път не мо бодат...отвътре.

Fortune cookie

Събирането с приятелки на по чаша вино с бяла покривка, разглеждане на стари снимки, слушане на музика, на която сме изпили още много бутилки вино и обсъждането на изминалата година е традиция в дните между 20-и и 30-и декември.
Късметите списах импровизирано върху розова хартия, докато Адел пееше за someone like  you по VH1, а в кухнята се отвори бутилка вино и сирена се стъргаха и рязаха.

"Прекрасни мигове с приятели - като този в момента!" ми се падна с първото, завито на руло розово листо, скъсано от юридическия тефтер на Светлана.
Don't let go...
Never give up,it's such a wonderful life! слушах цяла година в колата - 5-а песен в диска. Сузи ми стана ментор, а танца на балерините в клипа се подрежда в главата винаги в началото на припева.

"Ще правиш нещо, което те прави щастлива - между 9 и 18ч. или от 18 до 9ч. ... ще видим :)" 

Записвам прилежно всичко тук, за да отлежи и да има свидетели.
Обещанията трябва да се изпълняват.
Особено тези върху розова хартия и между 20-и и 30и декември.

Форма "сърце" за сърцето ми

И, все пак, реших да разясня - това на снимката е първата ми коледна кутия за сладки - ръчно изрисувана от незнаен творец някъде в София. Вътре са джинджифиловите меденки, които правя за втора поредна година, но този път в истински празнични форми и цветове. Няма да е кулинарен или празничен постът, който пиша в момента. Просто ей така. Защото настроенито ми не пасва във форма "елхичка" или "звезда" тези дни. А, всички около мен ходят като "елхи" и "звезди" и това ме кара да се чувствам...и малко неловко, и малко тъжно, и малко what's-wrong-with-me, докато се нося с риза и жилетка все едно е понеделник.

Имам нужда от форма "сърце" за сърцето ми. Отдавна е в квадрат и е безпристрастно до безстрастие.
Сънувах, че съм бременна и в корема ми има остър молив, който не могат да извадят. Отляво. Дори го напипвах. Дълго време си мислех наум за съня. Молив - писано ли е - да пиша ли - не пиша ли?! Обзе ме страх до безумие. В съня.

А, тихата коледна нощ ще отмине.
Driving home след Christmas е в mood "понеделник след дискотека".
Коледните кутии сега са пълни с остатъците от празничната вечеря - тези, които тази вечер няма да ни се ядат.
Да хапнем нещо леко.

Christmas is all about magic!

Разглеждах коледния скин на Google  и сред първите предложения за празнични изображения беше снимката, която съм постнала по-долу. Погледнах я и си казах - this is too much. След това я погледнах пак и осъзнах - да, това е прекалено по принцип, защото е приказка, защото е магия. Но за коледния ден е just right. Без да целя да звуча религиозно или патетично...просто се замислих защо всичко е толкова светещо и бляскаво на Коледа. Празнуваме чудесата! 

2 YEARS of Not being straight but curly!

Тук се пише, пуши и пие!
Нищо повече.
Поздрав за ТУК!

Есен 2011 е след няколко дни

Стана течение.
Така разбрах, че първият есенен дъжд стои и чака сутрешните часове, за да плисне в утрото и събори зрелите кестени. Морски пясък довлечен между книгите, четени на плажа ще бъде отмит в софийските канавки. Едно есенно сако стои и чака първия по-студен вятър. Сини кожени балерини са строени до входната врата, подредени до разхвърляните сандали с омекнали от ходене по горещи тротоари каишки.
Есента се промъква в новите цветове и миризми. На опечените чушки от съседската тераса и първата отворена бутилка червено вино от много месеци насам. Есенните дрехи смесени с остатъците от лятното малодрешие са ми любими. Есенните броеве на модните списания са bestsellers. Мидите, събрани от плажа се свиват на купчини в камашитения панер до книгите. Изрових малкото памучно одеяло за пред телевизора. То е като  малката черна рокля - най-правилно решение за есенните вечери.
Децата тръгнаха на училище. Не моите, на хората по улиците. Занесоха, колкото цветя можаха в пребоядисаните класни стаи. Изядоха празничните сладоледи, в компанията на майките си, взели почивен ден и пускащи SMS-и на всеки час против кръжащите около измитите им коли служители на "Паркинги и гаражи".
В тази топла пред-есенна вечер се подсетих за нещо.

Не съм се влюбвала през есента.
Не съм купувала самолетни билети за непознат град през октомври.
Не  съм правила рожден ден в градина.
Нито носила велурен ботуш върху голо коляно.
Не съм виждала есенните дрехи, които майка ми носи.
Нито дали е полезен гъшия дроб върху праскови всяка вечер.
"Autumn in New York" е само на торент.
Есен 2011 е след няколко дни.

За Мина и за палтата

Мина вървеше по улицата. Беше септември - смугло син отгоре и пожълтяващ навсякъде другаде. Трафикът свистеше от съседните улици. Чуваше се иззад редиците магазини, откъм булевардите отзад. Стъпките и отмерваха дължини, с които да не улучва хлътналите простанства между уличните плочки. Заучени движения. На моменти подскачаше леко, за да се приземи директно през две плочки, улучвайки равната среда на паветата. Пазеше си токовете. На обувките, създадени за паркетни сбирки и няколкото улични крачки между вход на апартамент и вход на автомобил. Хората се заглеждаха. Тя не. Усмихваше се във витрините. Около нея гледаха нея и след това обувките на нея. Ако ходилото беше естественото продължение на глезена, то нейните обувки бяха естественото продължение на Мина. Все едно никога не са били в кутия.

"Красива, нахална и млада" издекламира господин с очила. Много познат иззад очилата. Репликата стигна до нея две крачки по късно и я обърна. Инстинктивно му се усмихна и почти спря. Спря, за да запази равновесие от внезапно сменената посока. Спря, за да тръгне отново с усмивката. Не го познава. Поне не отсега. Сигурно от отдавна. Звучеше сякаш той я познава. От отдавна.

Манекените зад витрините бяха облечените в новите си дрехи. Не с потниците от лятна разпродажба. Винаги ги гледаше съсредоточено. Спираше се демонстративно. И се приближаваше, за да надзърне. Много отиграно. Понякога си мисля, че просто използваше витрините, като декор за поредната случка в главата си.

Погледна палто, което никога не би имала причина да купи, нито да облече. Представи си жената, която би го носила. Жената, която би прекосила заледената улица в един предколеден, но все пак работен следобед, за да влезе във виенски салон. Да се огледа, да махне към някой на най-далечната маса, да завие няколко пъти покрай чуждите маси и разкопчавайки палтото си да го метне на свободния стол до мъжа, който вече я чака.

Мина хареса случката. Затова беше усмивката в очите и, докато докосваше ръкава на палтото от витрината. Затова не погледна цената му, нито попита за размера.

Не знам дали бихте я харесали, ако я познавате. Не знам дали бихте си говорили с нея, ако я срещнете. Много вероятно да не и дадете изобщо роля. Или да я вземете за главната. Аз я познавам отдавна и затова говоря толкова смело. Има какво да се разкаже. Виждала съм я в много палта, които е мятала по много столове във виенски сладкарници. "Красива, нахална и млада", би си помислил гоподинът с очилата, ако имаше такъв на съседната маса. Сигурно си струва да ви разкажа за Мина.

За Мина и за палтата.

Out-of-office е състояние на духа

Завръщането от лятна ваканция е като край на войнишки отпуск - време за бунт. Да си пуснеш малко коса, да си скъсаш униформата, да закъснееш за вечерната проверка. Във варианта на еманципираната съвременна жена - да се правиш, че нямаш достъп до служебната поща, да ходиш със солена коса и моряшки тениски и да изхарчиш лятно-безрасъдна сума заплата за нови слънчеви очила (ще ги нося пред ярката светлина на работния монитор, а покрай мен отново ще се носи гръцка реч).
Вкопчила съм се в опашката на тази свършваща една седмица отпуск и тя ме размятва сякаш е гигантски гущер от пясък, който изтича между пръстите ми. Преминавам през депресивно неговорене, планове да избягам някъде и опити да организирам мини уикенд на най-близкото море преди още да съм стигнала вкъщи.
Всяка година по това време след море, попълвам някой и друг апликейшън за зелена карта, търся курс по френски или италиански, не си вдигам телефона и скитам като куче без стопанин по улиците. Ям, където ме завари глада, пия кафетата на непознати заведения и ползвам случаен интернет кънекшън. Без грим, по очила и равни сандали. Ей, така! На пук. И гледам филми за втори път в някое кино. Ей, така. За кеф.
Както вече ви казах, всичко завършва като войнишки отпуск - винаги се намира кой да те вкара в редиците, или в моя случай - в ексела.

А всичко започна като на филм - в БНТ, 2006.
По света и у нас са две различни неща.
Pistacio и stracatella са като брат и сестра.
Най-много beach-ове в Гърция се казват παραλία.
Out of office е състояние на духа.
Shirt-a е по-добре с едно Т отпред.

на 7 и май почина баба ми

Първата смърт в живота ми.
6-часово пътуване с автобус ме остави прекалено дълго насаме с мислите ми.
Писах на задната корица на една книга с химикал.Отляво през автобусното стъкло жеше светло. Небето - прекрасно в синьо с бяло на фигури, в които се втренчваш и искаш да ти говорят. Искаш да ти показват, да ти обяснят.
Образи, цифри, съвпадения на форми.
Мислех си, че има тайна.
Мислех си, че съм избрана да я разбера.
Писах.
Не рабрах.
А, може би ми казаха.

Смирението е вяра.
Слънцето дойде да ни види, напече пръстта, изсуши, попи потта и, пое влагата и я смири.
Винаги има кой да ни води. 
Има кой да ни преведе до клона, за който да се хванем; 
до кладенеца, от който да извадим вода; 
до дървото, под което има сянка.
Напоен, утешен и укрепен, човек утихва. Няма нужда от страха, който го кара трескаво да търси клони, за които да се хване. Утихва в милостта на сянката и закрилата на слънцето.
Отказах се от храната ни.
Върнах книгите, в които вкопчено търсех утеха.
Отидох при хората, които ме правеха слаба и зла.
Отказах се от думата, казана, за да накаже.
Сега има място.
Като почистена къща е сърцето ми.
Като отворена тъмна маза, в която слънцето за първи път суши чернотата и студа. Стопля семената, които стоят в тъмнината.
Събрах светъл дух за сладкия обреден хляб.
За пътя, по който ще преведа някой до слънцето му.

За да живееш в България трябват две сърца!

Това е цитат по памет от един кратък документално-импресионистичен филм на Иван Кулеков, излъчен в "Шоуто на Слави" снощи.
Човек няма две сърца.
Едно за хората и едно за животните.
Едно за семейството и едно за съседите.
Едно за приятелите и едно за бездомните.
Има едно. И, то или обича или не.
Много е страшно, ако сме оскотели дотам, че да делим състраданието и човечността на такава към хората и такава към всичко останало (цитирам по смисъл Иво Сиромахов).



Може би в България има толкова много хора, на които да съчувстваме и толкова много неща, за които да страдаме, че човечността и съчувствието ни не стигат за всичко и трябва да ги делим. Малко за хората и малко за животните. Или за едно куче, на което да не отрязваме краката или за едни хора, които да не убиваме в автобус. Няма място и за двете в сърцата ни.
Сърцата, които са били достатъчно големи, за да вдигат Априлски въстания и пишат Славянобългарски истории във време, в което дори мисълта за това е била повод за посичане на главата, в която се е зародила, сега не са достатъчни дори, за да обичат едновременно и планините, и морето, и градинките, и децата, и себе си. Къде са ни онези, големите сърца? Тези същите, дето са ги пробождали с мечове и са ги разпалвали с народни песни?

Тук са си.
Само дето ги носим не в пълни с живот гърди, а ги люлеем по успиване в никотиновите си гръдни кошове. Свити и тесни. Свити от неверие. Тесни от не-свобода. С ограничено място за човечност. Препълнени с грижи за лекарствата, които няма да намерим, осигуровките, които някой няма да внася, сметката за ток, която не можем да предвидим, лекарите, които искат да платим и апартамента, за който ще платим, но никога няма да получим. От такива неща са се препълнили сигурно.

В университета, Марко Семов (лека му пръст) казваше, че цивилизоваността на една държава си личи по отношението към възрастните хора, животните, чистотата.
В България всичко това е на едно място.
В кофите за боклук.
И възрастните хора, и бездомните ни кучета и чистотата ни - всички се помещават в кофите за боклук.
Ако търсите белезите за цивилизованост - там са.
Ако сте европейски журналист, който прави филм за България - сложете червена точка и предупреждение за хората, които нямат две сърца преди да пуснете материала.
За да живееш в България трябват две сърца.
Едното за кучетата без крака, които лежат върху картон с надпис и съседа дядо Иван, който носи изхвърленото розово яке на дъщеря ти. И друго, в което да е запазена поне малко вяра и надежда, за да ставаш сутрин и да се усмихваш на деня, да обичаш любим човек и да създаваш деца, които да учиш на живот и любов, а не на оцеляване и прехрана!

Българите не са безсърдечни. Просто сме развили и второ сърце, след като рожденото ни е полумъртво от безнадеждност.