Out-of-office е състояние на духа

Завръщането от лятна ваканция е като край на войнишки отпуск - време за бунт. Да си пуснеш малко коса, да си скъсаш униформата, да закъснееш за вечерната проверка. Във варианта на еманципираната съвременна жена - да се правиш, че нямаш достъп до служебната поща, да ходиш със солена коса и моряшки тениски и да изхарчиш лятно-безрасъдна сума заплата за нови слънчеви очила (ще ги нося пред ярката светлина на работния монитор, а покрай мен отново ще се носи гръцка реч).
Вкопчила съм се в опашката на тази свършваща една седмица отпуск и тя ме размятва сякаш е гигантски гущер от пясък, който изтича между пръстите ми. Преминавам през депресивно неговорене, планове да избягам някъде и опити да организирам мини уикенд на най-близкото море преди още да съм стигнала вкъщи.
Всяка година по това време след море, попълвам някой и друг апликейшън за зелена карта, търся курс по френски или италиански, не си вдигам телефона и скитам като куче без стопанин по улиците. Ям, където ме завари глада, пия кафетата на непознати заведения и ползвам случаен интернет кънекшън. Без грим, по очила и равни сандали. Ей, така! На пук. И гледам филми за втори път в някое кино. Ей, така. За кеф.
Както вече ви казах, всичко завършва като войнишки отпуск - винаги се намира кой да те вкара в редиците, или в моя случай - в ексела.

А всичко започна като на филм - в БНТ, 2006.
По света и у нас са две различни неща.
Pistacio и stracatella са като брат и сестра.
Най-много beach-ове в Гърция се казват παραλία.
Out of office е състояние на духа.
Shirt-a е по-добре с едно Т отпред.

на 7 и май почина баба ми

Първата смърт в живота ми.
6-часово пътуване с автобус ме остави прекалено дълго насаме с мислите ми.
Писах на задната корица на една книга с химикал.Отляво през автобусното стъкло жеше светло. Небето - прекрасно в синьо с бяло на фигури, в които се втренчваш и искаш да ти говорят. Искаш да ти показват, да ти обяснят.
Образи, цифри, съвпадения на форми.
Мислех си, че има тайна.
Мислех си, че съм избрана да я разбера.
Писах.
Не рабрах.
А, може би ми казаха.

Смирението е вяра.
Слънцето дойде да ни види, напече пръстта, изсуши, попи потта и, пое влагата и я смири.
Винаги има кой да ни води. 
Има кой да ни преведе до клона, за който да се хванем; 
до кладенеца, от който да извадим вода; 
до дървото, под което има сянка.
Напоен, утешен и укрепен, човек утихва. Няма нужда от страха, който го кара трескаво да търси клони, за които да се хване. Утихва в милостта на сянката и закрилата на слънцето.
Отказах се от храната ни.
Върнах книгите, в които вкопчено търсех утеха.
Отидох при хората, които ме правеха слаба и зла.
Отказах се от думата, казана, за да накаже.
Сега има място.
Като почистена къща е сърцето ми.
Като отворена тъмна маза, в която слънцето за първи път суши чернотата и студа. Стопля семената, които стоят в тъмнината.
Събрах светъл дух за сладкия обреден хляб.
За пътя, по който ще преведа някой до слънцето му.

За да живееш в България трябват две сърца!

Това е цитат по памет от един кратък документално-импресионистичен филм на Иван Кулеков, излъчен в "Шоуто на Слави" снощи.
Човек няма две сърца.
Едно за хората и едно за животните.
Едно за семейството и едно за съседите.
Едно за приятелите и едно за бездомните.
Има едно. И, то или обича или не.
Много е страшно, ако сме оскотели дотам, че да делим състраданието и човечността на такава към хората и такава към всичко останало (цитирам по смисъл Иво Сиромахов).



Може би в България има толкова много хора, на които да съчувстваме и толкова много неща, за които да страдаме, че човечността и съчувствието ни не стигат за всичко и трябва да ги делим. Малко за хората и малко за животните. Или за едно куче, на което да не отрязваме краката или за едни хора, които да не убиваме в автобус. Няма място и за двете в сърцата ни.
Сърцата, които са били достатъчно големи, за да вдигат Априлски въстания и пишат Славянобългарски истории във време, в което дори мисълта за това е била повод за посичане на главата, в която се е зародила, сега не са достатъчни дори, за да обичат едновременно и планините, и морето, и градинките, и децата, и себе си. Къде са ни онези, големите сърца? Тези същите, дето са ги пробождали с мечове и са ги разпалвали с народни песни?

Тук са си.
Само дето ги носим не в пълни с живот гърди, а ги люлеем по успиване в никотиновите си гръдни кошове. Свити и тесни. Свити от неверие. Тесни от не-свобода. С ограничено място за човечност. Препълнени с грижи за лекарствата, които няма да намерим, осигуровките, които някой няма да внася, сметката за ток, която не можем да предвидим, лекарите, които искат да платим и апартамента, за който ще платим, но никога няма да получим. От такива неща са се препълнили сигурно.

В университета, Марко Семов (лека му пръст) казваше, че цивилизоваността на една държава си личи по отношението към възрастните хора, животните, чистотата.
В България всичко това е на едно място.
В кофите за боклук.
И възрастните хора, и бездомните ни кучета и чистотата ни - всички се помещават в кофите за боклук.
Ако търсите белезите за цивилизованост - там са.
Ако сте европейски журналист, който прави филм за България - сложете червена точка и предупреждение за хората, които нямат две сърца преди да пуснете материала.
За да живееш в България трябват две сърца.
Едното за кучетата без крака, които лежат върху картон с надпис и съседа дядо Иван, който носи изхвърленото розово яке на дъщеря ти. И друго, в което да е запазена поне малко вяра и надежда, за да ставаш сутрин и да се усмихваш на деня, да обичаш любим човек и да създаваш деца, които да учиш на живот и любов, а не на оцеляване и прехрана!

Българите не са безсърдечни. Просто сме развили и второ сърце, след като рожденото ни е полумъртво от безнадеждност.

Гладът като похот

Четири пържоли, покрити с благовонни билкови мехлеми, се изпотяват  до задушаване в стъклен саркофаг на 240 градуса.
Облаци от аромат на мащерка и плодова лекота на бяло вино се разстилат откъм фурната. Не обичам пържоли, но миризмата предизвиква засилено слюноотделяне. Усещам как стомаха ми се свива при всяка следваща мисъл, свързана с храна.

Заравям глава в хладилникаа и изваждам един розов домат и две малки краставички. Нарязвам домата на малки парченца в дълбока стъклена купа и краставичките с кората. Замирисва на този, свежия краставичи аромат. Така за мен мирише чистата вода - на пресни градински краставици. По ръцете ми се стича киселия доматен сок, докато режа краставиците над купата. Получи се малка купчинка, бяло-зелено-червена.
Стомаха ми прескача на кълбета.
Гладна съм.
Ще го оставя да се развилнее - гладът в устата ми, в ума, в кръвта ми.
Оставям купата и се връщам да допиша.
Не вярвам в силата на тази салата за справянето с количеството глад, което произвеждам в момента.

Един приятел казва, че обича усещането от играта с глада, точно преди да го задоволи. Очакването, което провокира мириса на храната. Химичните реакции, които експлоадират в тялото от мисълта за моцарелата върху домати, оставени в обилна вана зехтин, в която ароматите на босилек и розмарин се раздават.
Кожата ми настръхва.
Създадох глад като похот.
Направих храната фетиш.
Очакването възбужда желанията на вкусовите рецептори.
Слюноотделям до обезводняване.
Нека вечеряме!

9:00am, Thu, Shipka Str.

Сивото небе не подсказваше ден. Сякаш стар напукан супник беше захлюпил всичко наоколо. Сгъстеният въздух ми тежеше, за да стана. В главата ми все още пее Стинг, мозъкът ми "цъка" в ексел, тялото ми като мумия не помръдва в завивката.

Оказва се, че колкото и чадъра да имаш, дъждът винаги е неочакван.

Изсипа се като супа от тенджера - с плясък и навсякъде. Аз имах късмет, отворено заведение на път и няколко метра, които да притичам.
Около съседните маси имаше девойки с коси на кичури от водата и тревога в погледа от пръсъствието си до масичка с кафе, а не пред компютър и телефон по това време на делничния ден. Или просто на мен така ми се струваше. Личеше си, че не пиеха често кафето си сами в полупразно заведение сутрин... Но и на мен ми личеше, че отговарям на e-mail за първи път от телефон.
Една неотхапана бисквита в хартийка.
Чаша изпито кафе без следи от цветни  устни по нея.
Един розов божур с къса дръжка.
Цитат на Б.Шоу увит в късмет на Лаваца.
(В текста продуктът е позициониран безплатно).
2-3 цедени лимона във чаша със мед.
Едно момиче поисква цигара.
Би получила роля в някой български филм някой ден.
Една касова бележка и две петолевки в картонена книжка на края на масата, на която седнах за първи път тази сутрин.

И преди ми се е случвало, да ме вали вода, която носи щастие отдалеч.
Тази сутрин заваля без да съм чела прогноза за времето.
Заваля от небето надолу внезапно.
Както, когато те блъсва кола или срещаш любов.
Без да чакаш.

Нямам боя за стари обувки!

Тук не съм била от повече от два месеца.
Може би е редно да донеса подарък дори. Сигурно в хладилника има мухлясало сирене и изветряло вино в отворена бутилка. Въздухът е застоял и мирише на цигари.
Може би има нужда от нови завеси. Може би за малко трябва да няма завеси. За да вижда черната котка от задния двор кухненската маса.
Не мога да отворя прозореца - дървото е подуто от капризните температури през последните месеци. Ще се отвори, просто трябва малко сила и по-топли ръце.

Чувствам се като ученичка, която е приета в университет - искам да разчистя всички стари учебници, дневници с ученически сърца, дрехите на малкия град, обувките, прекосявали познати улици, мидите, наредени в предсказуеми броеници.
Не мога да подреждам снимки в кутии от обувки и бутилки с ликьори и вина, отворени и недовършени - по лепкави рафтове.
Не обичам да сгъвам стари дрехи.
Нямам боя, за да лъскам стари обувки.
Не мога да организирам хартиените бележки, изписани с молитви и просветления.
Не използвам тефтери, защото свършват.
Не пиша телефонни номера, защото губя листчетата.
Не събирам снимки в албум, защото избеляват.
Не побирам спомени в чекмедже или залепени между страници .
***
Изпразних закачалките.
Пуснах ехото в стаите.
Подслоних студения въздух от задния двор.
***

За да сложиш подходяща покривка на масата, трябва да знаеш кой ще идва на вечеря.

За да избереш завеси за кухнята, трябва да си решил какво няма да гледаш през кухненския прозорец.

Събрах стария уют в няколко найлонови плика.

Стените оставям в очакване на новите им цветове.

Отворям заялия прозорец.

Замирисва на влажно дърво.  

Хубав спомен...

Тя е Човекът-Коледа | 101 Christmas Stories

Тя е Човекът-Коледа 101 Christmas Stories

Време е

Отворих прозореца. Като отворена бутилка кока-кола, стаята се разхерметизира. Замириса на дъжд. Чуват се капки, минават коли. Нощта отвън нахлу.

Странен мирис на дъжд е този. Уж трябва да е сняг, а не е бял, а кален и мокър. Може би зимата все пак трябва да дойде. Колкото и босилек да купувам против уроки и големи студове, все пак "Бабо Зимо, време е!".

Време е да приберем обувките и да извадим ботушите с грайфер.
Време е да си купим дебели книги за дългите нощи.
Времето на червените носове и замръзналите от липсващата шапка, уши.
Времето, когато е най-тъмно.

Времето, когато винаги има нечакани мартенски снегове.

Времето, в което знаем, че има по-добри времена.

Времето, когато Коледа идва, оставя малко подаръци и си отива.

Времето в бяло и черно.

Звучи добре на хартия. Изглежда не зле и на филм. Знам, че ще проклинам зимата в първия ден, в който улиците са заледени, а тротоарите - зарити със сняг.

Сипвам си червено вино...

Какво да се прави, нека животът просто продължи!

Идвай!

Christmas hit me...

Feliz Navidad било коледна песен.

Feliz Navidad, Feliz Navidad,
I wanna wish you a merry Christmas
From the bottom of my heart :)))

Такава коледна треска ме удари изведнъж.
Искам да се удуша в гирлянд.
Да ме ритне елен.
Да ме затрупа снежен човек.
Да ми се скара Дядо Коледа. 
Да се натровя с frosty глазурата на коледни сладки.
Да се порежа на коледна играчка.
Да си изгоря езика с коледен пунш.
 Да ми се спарят краката в "червените ботушки".
Да падне бушона от коледните светлини.

Let the Christmas holidays begin!

Аз съм коледен човек - малко по-висок от коледно джудже и малко по-слаб от снежен човек.
Толкова обичам коледните и новогодишни празници.
Винаги съм си мечтала да затрупам къщата с гирлянди. Да има свещи, кутии с подаръци, голямо коледно дърво, запотени стъкла на прозорците със сняг по перваза и червени, вързани с панделка завеси. И за подаръци - червени коледни пуловери с еленчета отпред - the ultimate Christmas gift.
Като по фимите! Като едно  време!
Времето на Дядо Мраз и Снежанка.
Времето на кака Лара и "Милион и едно желания".
Бих платила, ако можеше да се събудя поне още веднъж в коледна ученическа ваканция, с натрупали преспи сняг и кака Лара по телевизията  от сутрин до вечер. Все искам да не звуча носталгично! Не ми ли се получава!

Слушам десета коледна пессен в момента. И ще ги мина още веднъж след малко. Искам да се задуша с Christmas spirit!
Коледа до болка!
Хо-хо-хо-хо!

Минава ми през ум да напиша коледни късмети, да намеря коледни рецепти и да поствам на всеки час по една коледна снимка във Фейсбук.
Да си купувам топли сладки кафета с карамели, мокачино, лате, макиато и цялото им семейство в коледни чашки на Star Bucks. Да си ровя в чантата 5 минути, защото не съм си свалила червените коледни ръкавици от ръцете и не мога да си намеря портфейла с тях. Момчето от другата страна да ми пожелае "Весели празници", подавайки ми топлата червено-зелена чаша. Аз само да се усмихна, защото ме е изненадал с ранните пожелания.
Да наредя шоколадови Дядовци Коледовци в шкафа със сладките нещица като се прибера вкъщи и пакет салфетки с елени и звънчета на горния рафт, далеч от погледите на останалите хора.

И няколко седмици преди празниците може би ще ми се случи една вечер, в която ще се окажа сама вкъщи. Santa baby, hurry down the chimney tonight, припявам с кристална чаша ром с чай в ръка и увеличавам парното. Santa baby....изсипвам цялата миналогодишна украса от шкафа. Подът ритуално бива обсипан с частици от скъсани гирлянди и брокат от златисти стъклени топки на конец. Santa baby.....hurry down the chimney tonight...Тонколоните, разположени по всички ъгли в холя вибрират...Santa baby....никнат им гирлянди и frosty look appears...Santa baby...

Много коледни песни по-късно същата вечер се виждам как оставям малки стъпки в снега. Носът ми е червен от рома и студа. Гирляндите са останали на пода в кухнята, шоколадовите Дядо Коледовци се разтопяват в шкафа, защото съм оставила парното на 5. Никой не знае, че има салфетки с елени и че ако само се надигнеш на пръсти и погледнеш на горния рафт, ще ги видиш. Спират ми Коледата! Хоспитализарат ме заради коледна мания и причинен коледен тормоз на колеги, приятели и случайни минувачи. Виждам как ме водят в червена усмирителна риза с пух по края и пластмасов гирлянд, затегнат около китките през улицата към голямата не-еленска шейна с червени не-коледни сирени, а аз крещя "Како Лара, како Лара..."

It is love actually....
I can't stop caroling...
Santa baby...
Како Лара...

Моите мили съседи

Познавате ли някой, който живее на терасата?
Нямам предвид котка, куче или заек, а човек.
Не?
Щом не познавате, значи не живеете в нашия блок или в някоя от кооперациите от същата редица.

Те се нанесоха в края на пролетта, началото на лятото. Тази година, 2010. Още си спомяням старата покъщнина, която пръснаха от един камион в задния двор на блока. Странни хора. Така и не мога да разбера всъщност колко човека се нанесоха. Със сигурност един мъж на средна възраст и една жена, която най-вероятно му е жена. Мъжът е с почти бяла коса, но изглежда запазен - имам предвид, че не е напълнял. Жена му е с къса коса - прическата на жените на средна възраст, поняпълняла. Прилича ми на жената на Баш Майстора, ако си спомняте филма - с тесни рокли, които преливат и добре оформени прасци - заради повечкото килограми върху средно високите токчета. Май се казваше Сийка. Филмовата героиня, съседката - не знам. Той никога не я вика, за да чуя име.

Изглеждаха ми странни птици от самото начало. Някак си е странно за хора като тях да си сменят дома. На тази възраст техните приятели живеят в поостарелите си апартаменти, в които са изгледали децата си и пестят от ремонт на апартамента, за да може синът да кара магистратура. Такива хора не си сменят жилището. Те живеят в жилището, което ще завещаят на децата си. По тази причина новите съседи ме изненадаха.

Но това далеч не е най-странното около тези хора. Най-странното е, че те уж се нанесоха в новоото жилище, но всъщност не живеят в него. Те живеят на терасата. Терасата, която е на нивото на нашите кухненески прозорци, гледа срещу тях и е на 20ина метра разстояние.  В началото постоянното им присъствие "в кухнята ни" беше изнервящо. Някой седи и пуши срещу теб докато ядеш. Ако забравиш дали си изхвърлил вчера боклука, спокойно можеш да ги попиташ - те ще знаят. Те също знаят колко пъти соля мусаката докато я готвя и в колко часа ставам сутрин. Понякога като вляза в кухнята и погледна към прозореца, инстинктвно махвам с ръка - струва ми се неучтиво да пренебрегвам тяхното присъствие, а и те съсредоточено очакват някакво внимание.
Сигурно бихте попитали, все пак какво правят през цялото време на терасата? И това не е някоя от ония прекрасни тераси с много зеленина и тента, която да пази сянка ли е?
Не, хора! Това е ужасна, мръсна, бетонна тераса, на втория или дори първия етаж (отдолу има само гаражи)! На терасата няма масичка, няма цветя, не се простира. Там просто има две ниски столчета, на които прекарват дните си мъжът и жената на средна възраст. Не, че съм ги виждала тези столчета, просто предполагам, че ги има под телата им, съдейки по позата, в която са сгънати съседът и съседката. И пушат. Сутрин ставам за работа и съседът стои сънен и рошав и пие вече кафе. След малко излиза и жена му - също рошава, с горнище на анцуг, върху пижамата и ръце в джобовете на горнището, защото току що се е измъкнала от леглото. Аз тръгвам на работа и ги оставям да пият кафе на терасата.

След първоначалната ми изненада от техния странен начин на живот, или по-скоро странно място на живот, сякаш ги бях позабравила, или по-скоро посвикнала с вечното им присъствие някъде в периферията на кухнята. Времето през последните седмици се смръчка и овлажни, а това за мен беше достатъчно обсебващо съзнаниети ми нещастие, за да забелязвам какво става на отсрещната тераса. В петък вечер точно преди да си легна, изтичах в кухнята да пия вода, ей така по бельо. Светнах лампата, изпих половин чаша и се обърнах, за да притичам по обратния път към леглото. Тогава забелязах една червена точица на терасата. Загасих лампата и след като очите ми свикнаха с тъмнината, успях да различа силуета на мъжа-съсед, който пушеше спокойно на 3 градуса температура, в тъмното, седнал на дървеното столче. Все едно беше на слънчева веранда над океана в Малибу, а не на метри от кален заден двор в средностатистически софийски квартал. Брррррр! Той е луд - в този студ! И изтичах към леглото, като преди да легна метнах и още една завивка. Бррррр!

На следващата сутрин с две печки-духалки разположени в противоположните ъгли на стаята, някак си успях да се отпусна в този ранен октомврийски студ. Свита пред топлите струи, не можех да си представя, че има живот навън. За мен живот съществуваше само в траекторията на топлите въздушни струи на печиците-духалки - гениално изобретение от миналия век.
Дрън-н-н-н! Блъсна се врата.
Дрън-н-н-н-н! Блъсна се отново.
Е, явно, че има живот навън. Дори този живот току що блъсна вратата на терасата отсреща.
Затътрям се увита в един спален чувал до кухненския прозорец.
Поглеждам - те!
В този студ!
На терасата!
Отново!
Аз нямам обяснение!
Не може да стоиш на тази тераса, с тази гледка, в този студ доброволно! No way! Почвам да си мисля, че те са наели само терасата на апартамента и правото да минават от входната врата до врата на балкона. Възможно ли е! Изглеждат все едно ползват апартамента in shifts с още някакви други хора и сега е ред на другите да са вътре. А нашите стоят и ги чакат на терасата. Все едно са в студенстки град и съквартирантът прави секс в стаята.

Всичко ми минава през ума! Знам ли?
Много искам да ги питам. Много искам да разбера защо стоят постоянно навън. Нямам повече предположения, наистина!
Или може би това е наказание, защото от две години се каним да сложим пердета на кухненските прозорци, но това така и си остава просто тема за разговор, докато чакаме да се втвърди заливката на мусаката.

Едва ли! Не вярвам в прозаичните причини!

Ех, този живот наистина се оказа сцена, а вече имаме и публика!
Бис! Бис!

Аз бързам

Аз бързам!

Ако в описанията за зодия овен пише "аз искам", а на не знам коя си друга зодия - "аз мога", в моя личен хороскоп е написано "аз бързам".
Дори сега, клечейки до една духалка, както пещерна жена край огън, съм пуснала струята на най-високата температура и на най-високата мощност. Босите ми крака са сухи и червени. Пропуснала съм кога се стоплиха, че и претоплиха. В бързината. Но за друда история сме се събрали. Пак има крака, ама не боси. И пак аз съм в главната роля, но е рано през деня.

Сутрин в 9:30 трябва да съм на работа.
Същата сутрин, в която трябва да стигна до офиса, часовникът бърза да звънне в 7:30. Толкова рано, че имам време да си почина още малко и още малко, и още малко...
"Трябва да ставаш!" - вътрешният глас е това.
"Не, спокойно! Обмислям какво да облека!"
"И след това само ставам, намирам, обличам..., спокойно!"
"Трябва да ставаш!"
"Спокойно, аз не лежа, обмислям..."

8:00 - ТРЯБВА ДА СТАВАААААМ!

 Търча към банята. Ако включа ютията преди душа, ще спестя време. Ако след това забравя да я изключа, ще се гордеем, че апартаментът има застраховка. За втори път (blushing).
 Както и да е. След като съм извадила от микровълновата половин-литровата чаша с гореща вода и съм и изцедила лимон, установявам, че не мога да я пия бързо. Много пари. И защото нямам време да стоя и да я чакам, я нося от стая в стая, от диван на легло, от гардероб в коридор, с мен. Постоянното суетене къде да я оставя, за да не я разлея, и след това къде я бях оставила, за да я допия, помага особено, за да се случват нещата по-бързо, както можете да предположите.

От две седмици съм без кола. И за да се придвижвам до работа, трябва да се вмествам в разни чужди графици - на хората, които ме превозват до работа и обратно. Най-русата ми колежка с най-розовия чадър е сутрешната смяна и различните шофьори на маршрутки са следобед.
Та, по този повод, в 9 без 20 аз бързам. В което няма нищо лошо, освен, че още бързам между гардероба и огледалото, а не към Орлов мост, накъдето вече трябва да се нося. Бързата работа между гардероба и огледалото е най-лошото, което може да ми се случи сутрин. А, също и да ритна чашата с водата, защото съм я оставила до огледалото на земята. За по-бързо.

9 без 20!!!!! 
Яаааа-йкс!!!!
По-никакъв начин не мога да стигна за 20 мин. до Орлов мост! И то по павиран терен.
Нов план!!!! Ще си сложа други обувки. Стигането до Орлов мост с равни обувки е с 5 мин по-бързо от това с високи. Нов план - нови обувки - нови дрехи (плагиатство;)!!! Ровя, ровя, ровя в гардероба. Нищо не виждам. Как да намеря черна блуза в тъмен гардероб на рафтче само с черни дрехи. Бъркам, бъркам, като слепец в най-дълбокото на гардероба. Хващам и пускам все грешни блузи. Хванах....но пуснах в бързината и тази, която търсех!!! По дяволите! Изсипах всичко на леглото. Намерих я. Облякох я. Изчезвам.
Всъщност....да пийна още малко вода. Къде е чашата? Scanning.....плота за гладене, огледалото, кухненската маса, дивана....ДИВАНА! Там е! Глътка, глътка - изстинала е! Хайде, тръгвам!
Офффффф!
Ключ? Ключ?
Заключ!

Поглеждам телефона, който знам че е напред. 8:45. Знам, че е с 4 мин напред. А, може да е с повече минути напред! Вече! Може да е постоянно избързващ, а не просто избързал! Стига, стига, сега! Let's hope for the best!

Две седмици подред продавачките в подлеза ме виждат как търча като пинчер покрай магазинчетата сутрин, докато те са се наредили и пият кафе. Не можеш да видиш два крака ли се разминават или някакво колело с много крака като спици. Дали могат да се разминават по-бързо? Къси, но по-бързи или дълги но по-бавни крачки? Дано часовникът ми наистина да е избързващ! Аз вярвам в чудеса!
По средата на пътя вече ми е станало топло от шала, но нямам време да го сваля. Иначе имам къде да го прибера - чантата ми е голяма тоя сезон. Знам, че вътре има всичко, но никога не го намирам. Телефонът ми обаче е в ръката. Като хронометър. Засичам скорост върху павета и скорост върху асфалт.
6 минути до скачването!
Раз-два-три, раз-два-три, раз-два, раз-два, раз-раз-раз...иска ми се на подскоци някак си да го взема това разстояние...раз-раз-раз...
Run, Forest, run...

Дали можеш толкова бързо да получиш инфаркт? За 27 години? Можеш ли? С тази мисъл изминавам последните няколко десетки метри. Виждам го...виждам го! Подлеза, задръстването, светофарите - Орлов мост!!!
Докато изкачвам стълбите нагоре, започвам бавно да развивам шала, който бях стегнала около врата си.
Еби му майката!
Миленка още я няма!
Знаех си, че този часовник избързва постоянно.
Аз заради него така бързам!
Мамка му, все едно съм копала!
Ох!
Бързооо!
Дойде!

See U!