Wednesday, November 17, 2010

Време е

Отворих прозореца. Като отворена бутилка кока-кола, стаята се разхерметизира. Замириса на дъжд. Чуват се капки, минават коли. Нощта отвън нахлу.
Странен мирис на дъжд е този. Уж трябва да е сняг, а не е бял, а кален и мокър. Може би зимата все пак трябва да дойде. Колкото и босилек да купувам против уроки и големи студове, все пак "Бабо Зимо, време е!".

Време е да приберем обувките и да извадим ботушите с грайфер.
Време е да си купим дебели книги за дългите нощи.
Времето на червените носове и замръзналите от липсващата шапка, уши.
Времето, когато е най-тъмно.
Времето, когато винаги има нечакани мартенски снегове.
Времето, в което знаем, че има по-добри времена.
Времето, когато Коледа идва, оставя малко подаръци и си отива.
Времето в бяло и черно.

Звучи добре на хартия. Изглежда не зле и на филм. Знам, че ще проклинам зимата в първия ден, в който улиците са заледени, а тротоарите - зарити със сняг.

Сипвам си червено вино...
Какво да се прави, нека животът просто продължи!
Идвай!

Wednesday, November 10, 2010

Christmas hit me...

Feliz Navidad било коледна песен.

Feliz Navidad, Feliz Navidad,
I wanna wish you a merry Christmas
From the bottom of my heart :)))

Такава коледна треска ме удари изведнъж.
Искам да се удуша в гирлянд.
Да ме ритне елен.
Да ме затрупа снежен човек.
Да ми се скара Дядо Коледа. 
Да се натровя с frosty глазурата на коледни сладки.
Да се порежа на коледна играчка.
Да си изгоря езика с коледен пунш.
 Да ми се спарят краката в "червените ботушки".
Да падне бушона от коледните светлини.

Let the Christmas holidays begin!

Аз съм коледен човек - малко по-висок от коледно джудже и малко по-слаб от снежен човек.
Толкова обичам коледните и новогодишни празници.
Винаги съм си мечтала да затрупам къщата с гирлянди. Да има свещи, кутии с подаръци, голямо коледно дърво, запотени стъкла на прозорците със сняг по перваза и червени, вързани с панделка завеси. И за подаръци - червени коледни пуловери с еленчета отпред - the ultimate Christmas gift.
Като по фимите! Като едно  време!
Времето на Дядо Мраз и Снежанка.
Времето на кака Лара и "Милион и едно желания".
Бих платила, ако можеше да се събудя поне още веднъж в коледна ученическа ваканция, с натрупали преспи сняг и кака Лара по телевизията  от сутрин до вечер. Все искам да не звуча носталгично! Не ми ли се получава!

Слушам десета коледна пессен в момента. И ще ги мина още веднъж след малко. Искам да се задуша с Christmas spirit!
Коледа до болка!
Хо-хо-хо-хо!

Минава ми през ум да напиша коледни късмети, да намеря коледни рецепти и да поствам на всеки час по една коледна снимка във Фейсбук.
Да си купувам топли сладки кафета с карамели, мокачино, лате, макиато и цялото им семейство в коледни чашки на Star Bucks. Да си ровя в чантата 5 минути, защото не съм си свалила червените коледни ръкавици от ръцете и не мога да си намеря портфейла с тях. Момчето от другата страна да ми пожелае "Весели празници", подавайки ми топлата червено-зелена чаша. Аз само да се усмихна, защото ме е изненадал с ранните пожелания.
Да наредя шоколадови Дядовци Коледовци в шкафа със сладките нещица като се прибера вкъщи и пакет салфетки с елени и звънчета на горния рафт, далеч от погледите на останалите хора.

И няколко седмици преди празниците може би ще ми се случи една вечер, в която ще се окажа сама вкъщи. Santa baby, hurry down the chimney tonight, припявам с кристална чаша ром с чай в ръка и увеличавам парното. Santa baby....изсипвам цялата миналогодишна украса от шкафа. Подът ритуално бива обсипан с частици от скъсани гирлянди и брокат от златисти стъклени топки на конец. Santa baby.....hurry down the chimney tonight...Тонколоните, разположени по всички ъгли в холя вибрират...Santa baby....никнат им гирлянди и frosty look appears...Santa baby...

Много коледни песни по-късно същата вечер се виждам как оставям малки стъпки в снега. Носът ми е червен от рома и студа. Гирляндите са останали на пода в кухнята, шоколадовите Дядо Коледовци се разтопяват в шкафа, защото съм оставила парното на 5. Никой не знае, че има салфетки с елени и че ако само се надигнеш на пръсти и погледнеш на горния рафт, ще ги видиш. Спират ми Коледата! Хоспитализарат ме заради коледна мания и причинен коледен тормоз на колеги, приятели и случайни минувачи. Виждам как ме водят в червена усмирителна риза с пух по края и пластмасов гирлянд, затегнат около китките през улицата към голямата не-еленска шейна с червени не-коледни сирени, а аз крещя "Како Лара, како Лара..."

It is love actually....
I can't stop caroling...
Santa baby...
Како Лара...

Sunday, October 17, 2010

Моите мили съседи

Познавате ли някой, който живее на терасата?
Нямам предвид котка, куче или заек, а човек.
Не?
Щом не познавате, значи не живеете в нашия блок или в някоя от кооперациите от същата редица.

Те се нанесоха в края на пролетта, началото на лятото. Тази година, 2010. Още си спомяням старата покъщнина, която пръснаха от един камион в задния двор на блока. Странни хора. Така и не мога да разбера всъщност колко човека се нанесоха. Със сигурност един мъж на средна възраст и една жена, която най-вероятно му е жена. Мъжът е с почти бяла коса, но изглежда запазен - имам предвид, че не е напълнял. Жена му е с къса коса - прическата на жените на средна възраст, поняпълняла. Прилича ми на жената на Баш Майстора, ако си спомняте филма - с тесни рокли, които преливат и добре оформени прасци - заради повечкото килограми върху средно високите токчета. Май се казваше Сийка. Филмовата героиня, съседката - не знам. Той никога не я вика, за да чуя име.

Изглеждаха ми странни птици от самото начало. Някак си е странно за хора като тях да си сменят дома. На тази възраст техните приятели живеят в поостарелите си апартаменти, в които са изгледали децата си и пестят от ремонт на апартамента, за да може синът да кара магистратура. Такива хора не си сменят жилището. Те живеят в жилището, което ще завещаят на децата си. По тази причина новите съседи ме изненадаха.

Но това далеч не е най-странното около тези хора. Най-странното е, че те уж се нанесоха в новоото жилище, но всъщност не живеят в него. Те живеят на терасата. Терасата, която е на нивото на нашите кухненески прозорци, гледа срещу тях и е на 20ина метра разстояние.  В началото постоянното им присъствие "в кухнята ни" беше изнервящо. Някой седи и пуши срещу теб докато ядеш. Ако забравиш дали си изхвърлил вчера боклука, спокойно можеш да ги попиташ - те ще знаят. Те също знаят колко пъти соля мусаката докато я готвя и в колко часа ставам сутрин. Понякога като вляза в кухнята и погледна към прозореца, инстинктвно махвам с ръка - струва ми се неучтиво да пренебрегвам тяхното присъствие, а и те съсредоточено очакват някакво внимание.
Сигурно бихте попитали, все пак какво правят през цялото време на терасата? И това не е някоя от ония прекрасни тераси с много зеленина и тента, която да пази сянка ли е?
Не, хора! Това е ужасна, мръсна, бетонна тераса, на втория или дори първия етаж (отдолу има само гаражи)! На терасата няма масичка, няма цветя, не се простира. Там просто има две ниски столчета, на които прекарват дните си мъжът и жената на средна възраст. Не, че съм ги виждала тези столчета, просто предполагам, че ги има под телата им, съдейки по позата, в която са сгънати съседът и съседката. И пушат. Сутрин ставам за работа и съседът стои сънен и рошав и пие вече кафе. След малко излиза и жена му - също рошава, с горнище на анцуг, върху пижамата и ръце в джобовете на горнището, защото току що се е измъкнала от леглото. Аз тръгвам на работа и ги оставям да пият кафе на терасата.

След първоначалната ми изненада от техния странен начин на живот, или по-скоро странно място на живот, сякаш ги бях позабравила, или по-скоро посвикнала с вечното им присъствие някъде в периферията на кухнята. Времето през последните седмици се смръчка и овлажни, а това за мен беше достатъчно обсебващо съзнаниети ми нещастие, за да забелязвам какво става на отсрещната тераса. В петък вечер точно преди да си легна, изтичах в кухнята да пия вода, ей така по бельо. Светнах лампата, изпих половин чаша и се обърнах, за да притичам по обратния път към леглото. Тогава забелязах една червена точица на терасата. Загасих лампата и след като очите ми свикнаха с тъмнината, успях да различа силуета на мъжа-съсед, който пушеше спокойно на 3 градуса температура, в тъмното, седнал на дървеното столче. Все едно беше на слънчева веранда над океана в Малибу, а не на метри от кален заден двор в средностатистически софийски квартал. Брррррр! Той е луд - в този студ! И изтичах към леглото, като преди да легна метнах и още една завивка. Бррррр!

На следващата сутрин с две печки-духалки разположени в противоположните ъгли на стаята, някак си успях да се отпусна в този ранен октомврийски студ. Свита пред топлите струи, не можех да си представя, че има живот навън. За мен живот съществуваше само в траекторията на топлите въздушни струи на печиците-духалки - гениално изобретение от миналия век.
Дрън-н-н-н! Блъсна се врата.
Дрън-н-н-н-н! Блъсна се отново.
Е, явно, че има живот навън. Дори този живот току що блъсна вратата на терасата отсреща.
Затътрям се увита в един спален чувал до кухненския прозорец.
Поглеждам - те!
В този студ!
На терасата!
Отново!
Аз нямам обяснение!
Не може да стоиш на тази тераса, с тази гледка, в този студ доброволно! No way! Почвам да си мисля, че те са наели само терасата на апартамента и правото да минават от входната врата до врата на балкона. Възможно ли е! Изглеждат все едно ползват апартамента in shifts с още някакви други хора и сега е ред на другите да са вътре. А нашите стоят и ги чакат на терасата. Все едно са в студенстки град и съквартирантът прави секс в стаята.
Всичко ми минава през ума! Знам ли?
Много искам да ги питам. Много искам да разбера защо стоят постоянно навън. Нямам повече предположения, наистина!
Или може би това е наказание, защото от две години се каним да сложим пердета на кухненските прозорци, но това така и си остава просто тема за разговор, докато чакаме да се втвърди заливката на мусаката.

Едва ли! Не вярвам в прозаичните причини!

Ех, този живот наистина се оказа сцена, а вече имаме и публика!
Бис! Бис!


Friday, October 15, 2010

Аз бързам

Аз бързам!

Ако в описанията за зодия овен пише "аз искам", а на не знам коя си друга зодия - "аз мога", в моя личен хороскоп е написано "аз бързам".
Дори сега, клечейки до една духалка, както пещерна жена край огън, съм пуснала струята на най-високата температура и на най-високата мощност. Босите ми крака са сухи и червени. Пропуснала съм кога се стоплиха, че и претоплиха. В бързината. Но за друда история сме се събрали. Пак има крака, ама не боси. И пак аз съм в главната роля, но е рано през деня.

Сутрин в 9:30 трябва да съм на работа.
Същата сутрин, в която трябва да стигна до офиса, часовникът бърза да звънне в 7:30. Толкова рано, че имам време да си почина още малко и още малко, и още малко...
"Трябва да ставаш!" - вътрешният глас е това.
"Не, спокойно! Обмислям какво да облека!"
"И след това само ставам, намирам, обличам..., спокойно!"
"Трябва да ставаш!"
"Спокойно, аз не лежа, обмислям..."

8:00 - ТРЯБВА ДА СТАВАААААМ!

 Търча към банята. Ако включа ютията преди душа, ще спестя време. Ако след това забравя да я изключа, ще се гордеем, че апартаментът има застраховка. За втори път (blushing).
 Както и да е. След като съм извадила от микровълновата половин-литровата чаша с гореща вода и съм и изцедила лимон, установявам, че не мога да я пия бързо. Много пари. И защото нямам време да стоя и да я чакам, я нося от стая в стая, от диван на легло, от гардероб в коридор, с мен. Постоянното суетене къде да я оставя, за да не я разлея, и след това къде я бях оставила, за да я допия, помага особено, за да се случват нещата по-бързо, както можете да предположите.

От две седмици съм без кола. И за да се придвижвам до работа, трябва да се вмествам в разни чужди графици - на хората, които ме превозват до работа и обратно. Най-русата ми колежка с най-розовия чадър е сутрешната смяна и различните шофьори на маршрутки са следобед.
Та, по този повод, в 9 без 20 аз бързам. В което няма нищо лошо, освен, че още бързам между гардероба и огледалото, а не към Орлов мост, накъдето вече трябва да се нося. Бързата работа между гардероба и огледалото е най-лошото, което може да ми се случи сутрин. А, също и да ритна чашата с водата, защото съм я оставила до огледалото на земята. За по-бързо.

9 без 20!!!!! 
Яаааа-йкс!!!!
По-никакъв начин не мога да стигна за 20 мин. до Орлов мост! И то по павиран терен.
Нов план!!!! Ще си сложа други обувки. Стигането до Орлов мост с равни обувки е с 5 мин по-бързо от това с високи. Нов план - нови обувки - нови дрехи (плагиатство;)!!! Ровя, ровя, ровя в гардероба. Нищо не виждам. Как да намеря черна блуза в тъмен гардероб на рафтче само с черни дрехи. Бъркам, бъркам, като слепец в най-дълбокото на гардероба. Хващам и пускам все грешни блузи. Хванах....но пуснах в бързината и тази, която търсех!!! По дяволите! Изсипах всичко на леглото. Намерих я. Облякох я. Изчезвам.
Всъщност....да пийна още малко вода. Къде е чашата? Scanning.....плота за гладене, огледалото, кухненската маса, дивана....ДИВАНА! Там е! Глътка, глътка - изстинала е! Хайде, тръгвам!
Офффффф!
Ключ? Ключ?
Заключ!

Поглеждам телефона, който знам че е напред. 8:45. Знам, че е с 4 мин напред. А, може да е с повече минути напред! Вече! Може да е постоянно избързващ, а не просто избързал! Стига, стига, сега! Let's hope for the best!

Две седмици подред продавачките в подлеза ме виждат как търча като пинчер покрай магазинчетата сутрин, докато те са се наредили и пият кафе. Не можеш да видиш два крака ли се разминават или някакво колело с много крака като спици. Дали могат да се разминават по-бързо? Къси, но по-бързи или дълги но по-бавни крачки? Дано часовникът ми наистина да е избързващ! Аз вярвам в чудеса!
По средата на пътя вече ми е станало топло от шала, но нямам време да го сваля. Иначе имам къде да го прибера - чантата ми е голяма тоя сезон. Знам, че вътре има всичко, но никога не го намирам. Телефонът ми обаче е в ръката. Като хронометър. Засичам скорост върху павета и скорост върху асфалт.
6 минути до скачването!
Раз-два-три, раз-два-три, раз-два, раз-два, раз-раз-раз...иска ми се на подскоци някак си да го взема това разстояние...раз-раз-раз...
Run, Forest, run...

Дали можеш толкова бързо да получиш инфаркт? За 27 години? Можеш ли? С тази мисъл изминавам последните няколко десетки метри. Виждам го...виждам го! Подлеза, задръстването, светофарите - Орлов мост!!!
Докато изкачвам стълбите нагоре, започвам бавно да развивам шала, който бях стегнала около врата си.
Еби му майката!
Миленка още я няма!
Знаех си, че този часовник избързва постоянно.
Аз заради него така бързам!
Мамка му, все едно съм копала!
Ох!
Бързооо!
Дойде!
See U!

Monday, September 27, 2010

Препис

Намерих две джобни томчета "Българска любовна лирика" сред старите книги. Много дискретни. Интимно могат да се носят в джоб на дънки. Имат бели лентички, с които да си отбелязваш страниците. Отворих ги там, където за последно е било четено. Преди години.
Богомил Райнов.
Толкова пъти съм го чела на глас и съм си представяла, че аз съм го написала.
Дори и сега, спазвам отработените паузи...


Роман

Всяка жена,
с която си имал любов, е един ненаписан роман - 
казва Балзак.

Един ненаписан роман,
това не е толкова лошо.
По света и бездруго
има премного романи на книга.

Ние с теб започнахме нашия
без илюзии,
в една неразтребена стая,
чийто услужлив наемател
бе приел да отсъства
между 4 и 6.

През немития тесен прозорец -
късче мътно декемврийско небе.
На стената
провесен чертеж -
скелетът на мъжа и жената
(наемателят беше медик),
а на масата -
ваза с цветя,
прашни книжни цветя
от младостта на хазяйката.

Без илюзии.

Целувката бе къса,
делова.
Ти премина към събличането,
сякаш ще лягаш да спиш.
А аз гледах слабите рамене
и умората,
вече свила гнездо под оите ти,
и устните,
начервени и тъжни от скука,
и обувките с наядени токове,
и си казвах
не твърде уверено:
"За един път я бива."

Без илюзии
почна нашия ненаписан роман.
4 - 5 - 6.
Точка.
Срокът свърши.
Ние с теб се разделяхме
долу пред входав тъмната улица.

"Обичаш ли ме поне малко?" -
запита от приличие на раздяла.
"Много" - отвърнах от приличие.
И ние си тръгнахме в различни посоки
през студа и през тъмното,
без да знаем дори,
че тепърва започва
нашия ненаписан роман.

Да се влюбиш -
каква глупост, нали.
Да се влюбиш
в една жена с уморено лице,
с хилави рамене,
и на всичко отгоре омъжена -
каква глупост.

Стаята бе винаги неразтребена,
прозорецът - вечно немит,
леглото - разхвърляно,
а над него -
пожълтялото мъдро табло:
скелетът на мъжа и жената
(наемателят беше медик).

Ние нищо не виждахме.
Ние стояхме прегърнати
като двама неловки дебютанти,
ние се обгръщахме жадно с ръце,
забравили всичко -
дори леглото -
забравили всичко
освен единствено важното -
че между 4 и 6
има съвсем малко време.

"Бива я за един път" -
беше казал наивникът.
За един път съвсем не я биваше.
За един път беше нищо,
беше разочарование,
два загубени часа -
и толкова.

Биваше я завинаги.
Защото бе част от тебе,
от тъгата ти,
от умората,
от надеждата, че още не е късно,
от страха, че вече е късно,
от всичко, което си искал да станеш,
от всичко, което не си станал,
от всичко, което си.
Биваше я само завинаги.

Вече я няма.
Онзи си я отмъкна.
Онзи смени дори и града
за по-сигурно.
Да се чудиш просто
какъв капитал правят някои хора
от една изхаена жена
с уморено лице
и хилави рамене,
без да говорим за обувките.

Вече я няма.
Наемателят е по цял следобед
в усойната неразтребена стая
и до насита може да изучава
безбройните косто на мъжа и жената.

Вече я няма.
И аз отдавна престанах да мисля
по това
колко малко е времето
между 4 и 6.
Вече я няма.

Всяка жена,
с която си имал любов,
е един ненаписан роман - казва Балзак.
Един ненаписан роман -
това не е толкова лощо.
Лошото е, че нашият
бе от ония,
тъжните и бездарните,
над които
понякога
бърше очите си
само авторът.

Б. Райнов

Винаги съм искала да го напиша.

Sunday, September 26, 2010

MUFF - INS

Колкото по-малко количества храна консумира човек, толкова повече се извисява духовно. Това разказвам често на работа, отказвайки да си поръчам баничка за закуска.

В офиса имаме традиция. Всяка сутрин се купуват пресни кроасани с масло от "100 грама сладки" срещу Бизнес Парка. Дори се прави заявка от предния ден, за да сме сигурни, че ще има нужната бройка. Продавачките вече ни говорят на малки имена. Само аз не си поръчвам. Защото храната принизява духа, бях прочела някъде. И колкото по-малко се яде, толкова по-духовен се става. И така се извисявам сутрин, докато около мен мирише на пресни кроасани с масло и топли кифли с извара или канела. И пия кафе.
Глътка след глътка горчиво кафе на фона на екселски таблици върху бавни компютри. Скоро трябва да ме изобразят на икона, както е тръгнало. Защото, да не ядеш баница сутрин, когато около теб няма баници е едно, но да не ядеш баница сутрин, когато навсякъде около теб мирише на пресни топли теста и сирена, канела и конфитюр....това е друго -  ГЛУПОСТ!!!
Но....аз се извисявам! Оставете ме да си се извисявам като съм решила.

Правих мъфини.

Миналата седмица за първи път.
Вчера - за втори.
Другата събота - пак. Освен, ако не реша, че съм напълняла. Или наистина съм напълняла.

Мъфините са в кухнята. Знам точната им бройка във всеки един момент от краткия им живот. Знам точните часове, в които ще взема поредния. Знам колко минути на крос тренажор отнема всеки един. Знам, че във вторник, сряда, четвъртък и петък няма да има мъфини. Днес е неделя. Слава богу!

Снощи излизахме. На клуб. Бях с пайети и високи високи обувки. И един кожен клин. Disco night!!! Нямаше ли кой да ми направи снимка?! Нямаше ли кой да ме снима в 2 часа посред нощ как ядях мъфин права пред кухненския плот върху 15-сантиметрови токове. Искам да погледна отстрани как трохите се закачаха по пайетения ми топ, а под ноктите ми оставаше шоколад!!! Как пръстите ми ровят в станиолената формичка, за да остържат полепналия по дъното шоколад! Искам да ги гледам тези снимки. Да си ги сложа на монитора на работа и да ги гледам, докато отказвам да ми купят баничка за закуска, за да се извися.
Вижте който не яде закуска докъде успява да се извиси?

Но това не е всичко.
Когато вкъщи има мъфини, останали от уикенда, аз лъжа, че бързам и трябва да си тръгна точно в 6! И едвам успявам да паркирам някъде близо до тротоара пред нас, да изкача двата етажа и да ям без да съм си събула обувките. Стомахът ми прави салта при вида на всеки залък. Ако в този момент трябва да избирам, бих избрала мъфините. Без дори да чуя какво е другото. И пак трохи навсякъде. По жилетката, по дънките, около стола. Бързам, нямам време да почистя. Отивам на тае бо.
Снимайте ме!
Снимайте ме, за да нямам очи, нито глас да кажа утре на работа, че не трябва да ядем и ще се извисяваме.

**********
И накрая изводът - докато няма кой да ме  снима, аз съм човек, който не закусва сутри и ходи на тае бо след работа!

Thursday, September 23, 2010

* * * * *

Тихо.
Много тихо ми е днес.
Иска ми се да имам меки нокти, които да не тракат по клаватурата.
Да mute-на деня.
Три пържоли се изпекоха тихо в стъклен съд. Два ножа не тракаха по чиниите.

Ш-ш-ш-ш-ш-ш-ш.
Почти няма да ви говоря.
Трябва малко тишина.

9 пъти съм събирала живота си в пътни чанти. 9 пъти, сметнати на пръсти, съм го премествала. Вчера пренесох още няколко пътни чанти. Последните. Още малко мой живот налях тук. На този втори етаж, в този ляв апартамент. Оттогава стана тихо. Новият и старият живот. Новите и старите книги. Един малък и един голям сушоар. Една настолна и една синя нощна лампа. Чаршафи за малко легло и чаршафи за голямо легло. Снимките на хартия и снимките във Фейсбук. Писаници с химикал и писаници в блог.

Тихо ми е.

Мога тихо да изпуша една цигара. Пушенето свързвам с тишина. Тишина и нощен хлад. Тераса и звезди. Най-шумното на пушенето е щракването на запалката. Оттам нататък....тишина.

Тихо ми е.
Чувам всичко.

Тихо бих  гледала картина. До беззвучното размазване на цветовете. През замъгленото зрение на диоптричните ми очи. Без мисъл. За да ми е тихо. Без възбуден неврон. Само уморени изсъхнали очи.

Излезте тихо без да ви изпращам.
Трябва малко да е тихо...

Tuesday, September 7, 2010

Turning Off...

Имах думи в главата. Носих ги като в чекмедже. Чаках да се оплодят. Съзнанието ми е по бельо.

Ще покарам в една посока. Без да изпреварвам. Няма да гледам табели. Няма да давам мигач. Ще карам само направо. Като до морето. Ще разчитам, че имам бензин. Няма да качвам хора на стоп.
Ще си облегна главата назад и...
Няма да сменям скорости.
Няма да сменям радио честоти.
Няма да сменям къси и дълги.
Няма да сменям лентите.

Ще стана автопилот.

***
Толкова ми се спи! Няма да пия нищо, мерси.
Ще седна на крайната маса, че е по-тихо.
Добре съм. Просто съм изморена.
Спряла съм за малко. Пътят беше оттук. Не ми се завиваше.
Тия дни карам само по магистралата.
Повече инерция има.
Помага.
Когато си само направо.
Не, наистина спокойно, добре съм!
Изморена съм само.

Бях на сватба.
Играх хора.
Пожелавах от сърце.
Спомнях си отдавна.
Останах с високи обувки.
Убих хлебарка в 4.
Не спах, но сънувах.
Закусвах, защото не вечерях.
Чух "Документи за проверка".
След като не чух "Намали".
Когато не си помагаш сам, ти помагат приятелите.

***

Спрях тук отвън.
По инерция.
Имах думи в главата.
Сега съм добре.

***

Turning off...
Recharging...

Wednesday, September 1, 2010

За обувките и студеното време

Дааааа, тази вечер питието май ще трябва да е ром, а допълнението - горещ чай, за да преглътнем по-лесно внезапно сполетелия ни студ. И мрак. И влага. И вятър, северен.

Не е уютно. Определено. Стаята се усеща празна. От студеното. Студът се усеща като липса. Сякаш апартаментът е двойно по-голям. Много е странно. Ако бях психолог, щях да мога да обясня повече причини за това усещане. Но психология в СУ не ме приеха. Стара история.

Депресиращо е, не мога да го скрия.
Затова си купих нови обувки.
Нали знаете - обувките и жените.
Обувките и женската депресия. Обувките и празният портфейл. Обувките, които топлят крака. Обувките, които правят мазоли. Обувките, които запълват празното от студеното. Обувките, които няма вече къде да прибираш в гардероба. Обувките от витрината. Обувките, с които не можеш да танцуваш цяла вечер. Обувките за първата среща. Обувките, които съуваш под бюрото на работа.

Не ми се пише с много думи. Студено ми е. Не искам да се разпростирам. По-добре ми е като свивам изреченията.

Прибирах се пеша и си мислех.
Тъмно. Влажно. След дъжд. Средата на седмицата.
Носех си торбата с новия чифт.
Тъжно. Празно. След работа. Началото на септември.
Носех си "хапчетата за щастие" в торбичка.
Кафеви велурени хапчета. Продадоха ми ги без рецепта. Само по диагноза.
Диагноза - "Липса." 
Липса на слънце. Липса на вдъхновение. Липса на емоции.

Вървях към подлеза и си гледах в краката. Черно-бели кецове. От една черно-бяла неделя. Помня случая и диагнозата - липса на говорене, сама вкъщи, безцелна разходка, горещ следобед, отегчена продавачка.

Продължавам през подлеза. Няколко стъпала надолу, няколко метра, няколко стъпала нагоре. Мисля си.
Вкъщи подреждаме обувките вдясно от входната врата. Два рафта в коридора. С по няколко реда кутии от обувки. С по няколко чифта в някои кутии.
Кожени, лачени, всякакви цветове. "Таблетки" против черно-бели недели и ветровити вечери след работа.
Цяла химиотерапия.
Отровно е!
Спрете цигарите?!
Цигарите не са толкова страшни!
Спрете обувките!!!!
Еднопосочните обувки не помагат!
Нови пътища трябват, не нови превозни средства.
Got it?

***
Вървях и ми беше мъчно, че нося поредната доза.

Sunday, August 29, 2010

Уикенд по ноти или уикенд на ноКти

Реших да намина набързо оттук, защото не знам какво друго ми се прави.

Много странна неделя, странен уикенд. Нищо, някак си.
Едно голямо нищо. Мъгла.
Мъгла и главобол - така могат да се опишат двата дни.

А, такива очаквания! А, колко планове не се осъществиха! Мъка ми е да го пиша дори!

Събота - последния горещ ден преди да настъпи първия есенен хлад. Цяла седмица за това говореха в новините и аз цяла седмица се чудех как в този останал последен горещ ден - само един, ще успея да направя всичко, което съм планирала.

Да се къпя, пека, къпя, пека, къпя, пия мохито и пак пека на басейн.
Да се катеря, вървя, ровя в шубраци, търся къпинени малини из Витоша, лекувам мускулна треска след това, установявам колко хубава става кожата от чистия въздух и поствам снимки на растения и небе-та във Фейсбук. 
Да пия кафета, ям сладоледи, обсъждам съдби с приятелки, след това гледам витрини на магазини, гледам цени по дрехи, стъпвам върху токове на нови обувки и се прибираме пеша по къщите чак по тъмно.
Да чета хубави книги, пиша неделни есенца, гледам филми, които съм гледала, пак чета хубави книги, редактирам неделните есенца и ставам spiritual girl.

Ех, големите съботно-неделни планове на наивните делнични планьори!!!
Финално се получи:

Спи ми се, лошо ми е, боли ме корем в събота.
Събота вечер - да пийнем по нещо в празните още софийски заведения?
Първо заведение - пълно. Второ заведение - затворено (?!). Трето заведение - пълно, без една маса, на която ако седнем, могат да ни глобят, че просто си пием по средата на улицата. С четвъртото заведение залогът е тук или вкъщи. Тук или домашно мохито! Е, в крайна сметка не пихме домашно мохито. Крайна сметка -  по 20лв на човек. И, в крайна сметка - кога всички се върнаха от море?!

Спи ми се, лошо ми е, боли ме глава в неделя.
Пържени филийки за закуска? Станах в 11ч. - крива, недоспала - да не съм ти в къщата. Всички гладни бяха отдавна нахранени, всички добри намерения за сутрешно домакинстване - далеч, далеч в главата ми от снощи, преди да си легна.

Да отида на йога в 15ч.? Станах 15:03ч. след като се опитвах да спя, а съседът не просто се опитваше, ами завари цяло скеле за къща под терасата, на няколко метра от мен. Дано да се е получило и да си заживеят в ламаринения квадрат преди следващата ми неделя, в която всички мои планове са урочасани.

Солен кекс със сирене и грозде трябваше да правя. Сладко козуначе със сирене върху лепкава синкава каша от черно грозде и течно тесто е творението, което изпълзя от фурната и цопна върху кухненския плот. Без любов, няма хомогенност, явно!

Не помня къде е колата. Не знам защо ме боли така глава. Недоумявам защо съседът заварява винкели между 2ч. и 4ч. в неделя.
Спомням си, че вчера мерих намалени велурени ботуши в мола и не ги купих. Под предтекст, че човек не може да има всичко.
Сега имам всичко - главоболие, месечно неразположение, есенен вятър и задаващ се понеделник.

Изводът е ясен - не робувай на максими, не прави планове и си купувай ботуши, когато можеш.
А, успокоението?????
Кажете нещо за успокоение!

Трябва ми. Обещание.

Затварям широко отворения нощен прозорец. Не! Само секунда! Подушвам въздуха към тъмния вътрешен двор. С пълен гръден кош и стомах, ся...