Детски спомени

Нещо, което съм писала на 21.11.2010. И все не ми излиза от главата...това усещане...за моя-моя радост и магия от тези наши мигове.

Баба ми се казва Мария.
Аз съм кръстена на нея, без да имам нейните сини очи или руса коса. И до ден днешен не съм срещала по-енергичен човек от нея. Тя е способна да стане сутринта и в един ден да напазарува, омеси питка с пара, направи лозови сърми, свари боб, свари жито, изпече тиквеник, донесе орехи от мазето, украси елха и изчисти къщата преди да сме дошли всички ние – синове, дъщери, внучета – между 2 и 40 години!

Тя е Човекът-Коледа в моя живот.

Тя винаги прави Коледата възможна.  

Вълнувам се много като си спомням тези моменти. Баба ми е единственият човек в семейството, който знае колко е важно питката да се окраси с коледните символи. Нали се сещате – за здраве и плодородие. Малки очертани с тесто правоъгълничета, в които слагаме малки тестени топченца, които символизират пълните кошари, пълната къща. Също и гроздове с много зърна, също направени от тесто. Кръст в средата на композицията и метална паричка, мушната в сърцевината на питката. Магия. Като молитва за любов.

Баба ми е много потаен човек. За много неща шепти. Други недоизказва. Тя е като древен шаман – изрича тайни думички докато меси тестото. Тя е човекът в семейството, който може да направи Коледна погача от една обикновена содена питка. С всички точки и чертички, които изобразява върху питката, с историите, които раказва, докато меси тестото, сякаш му вменява силата на вечния рождествен хляб, с който захранва обеднелите ни и отслабнали сърца, така че да могат да обичат цяла година!

Когато бях по-малка винаги отивах по-рано в тях, за да помагам. Само ние си знаехме колко е важно да се преброят ястията на трапезата на Бъдни вечер предварително. И колкото повече е нечетният им брой, толкова по-добре – означаваше, че сме подготвили богата трапеза. Тя разказваше за големите зими и снегове, преди години, когато са били ученици. Винаги са ми звучали като истории от друг свят. Когато е имало преспи с човешки ръст. Дядо ми винаги, когато дочуе, че говорим за онези времена, се застоява в стаята при нас. Да си спомни и той. За неговите детски зими, не толкова Коледни, колкото просто – по детски щастливи.

Ох, толкова ги обичам!

Те са ми дали спомени и топлина, с които мога да обичам цял живот.

Под прозореца ми има изоставен дворец и гора.

Не ви лъжа.

Дворецът е бил за деца,

Гората - за разходка на кучета.

Светът през неизмитите стъкла,

след като втори ден е пролет.

Дневници от Дунава: Историята

От много години ми се е искало да ме приюти някое село.
 

Първият път дойдохме тук привечер през септември преди две години и дори нямахме ключ, за да влезем. Прескочихме само оградата и разгледахме двора. Топъл, подреден, самотен малко, но със спомени за бабина и дядова любов във всеки ъгъл. Скъсахме кисело грозде от оцелелите лози, ти ми разказа какво е имало тук преди и ... това беше. Преметнахме се през оградата, понамачкахме малките котета, които лежаха в съседния двор и тръгнахме.

След година, дойдохме, решени да останем поне за няколко дни. Официално оборудвани с ключ, взет от майка ти, кутии със сготвени пълнени чушки,

питка, вино и кекс. Все едно сме отишли на края на света. Вдишахме миризмата на стара къща и минал живот от стаите, от гардеробите и шкафовете. Намерихме стари снимки, пуснахме грамофон и пихме уиски на дивана, правен от дядо ти. Като пришълци. Като гости, които идват отдалеч. И сутринта извадихме маса на поляната в двора под ябълките, ядохме кекса и не знаехме какво да правим. Защото имаше толкова много неща да бъдат случени, толкова врати да бъдат отключени, парчета предишен фамилен живот да бъдат съживени, а ние идвахме от шумотевицата на града и бъркотията на собствените си животи, които ни бяха завъртели и поочукали, та сега дори не бяхме сигурни какво искаме да открием тук.

И така, незнаейки какво точно търсим, продължихме да се връщаме в старата дядова къща, на километър от река Дунав. Валяха ни дъждове, беше ни студено, нямахме бойлер, а топлехме вода с електрическа кана. И все чакахме по-добрите времена. И ги случихме.

Изчистихме оджака*, пребоядисахме, пуснахме отново чешмата на двора. И потече малко повече живот. Възстановихме лятната кухня и сега е варосана и със синьо-зелени дървени дограми на малките бакалски прозорчета и прасковени полици, за да крепят паяжините по стените. Ти ми разказа, че тези малки прозорчета са наистина от стара бакалия, която сте имали преди много години, а аз не можех да си представя дали е имало вафли и лимонада, наредени вътре и от кой ли прозорец се е подавало рестото. Истински са тези бакалски витринки - още носят приветливостта на селски магазин за срещи, раздумка и яйца на вересия. Нищо чудно, че дядо ти ги е сложил на постройката, където баба ти е готвела – като погледнеш през тях, все да е вкусно и да ти се дояжда нещо отвътре.

Пред оджака кътчето градина беше буренясало, с изпопадали счупени керемиди от сайванта и ръждясали парчета от прогнили улуци. Ти се вдъхнови и за да ни е хубаво, превърнахме буренясалото ъгълче в градина. В каменна градина. С камъни от реката наблизо. 3 дни и нощи изливахме бетон с градските ни ръце, пренасяхме павета и редихме разноцветни камъни, вграждайки цветя в белия цимент. Смъкнахме си кожата на пръстите, докато я довършим, но ето я сега – нашата изстрадана мозайка с цветя и камъни пред оджака. Тези дни и пейка от палети и направихме, завихме я със стара черга от долапите и сега там е най-хубаво. Да пийнеш кафе сутринта, да разкъсаш някоя и друга мекица, да пълниш буркани със сладко от диви къпини или да рониш чубрица върху вестник с избелели заглавия.

И защото живота си тече, а ние не сме първа младост, засадихме 2 праскови, 2 череши, една кайсия и 3 лози. Оцеля половината от всичко. Поливаме с един дълъг маркуч доматите, краставиците, чушките и тиквите с вода от чешмата. Берем си полски букет и слагаме на масата под ябълките, за да знаят, че ги обичаме. Който минава по пътя, вижда огромния букет на масата в градината и разбира. Букет треви сред тревата. И пием вода от селската чешма, за да знаят телата ни всеки път, че сме дошли тук, до Дунава и да усещат по-силно въздуха, енергията и ритъма. Лудости! Затова и доматите ядем почти веднага от стръка – да сме в синхрон със слънцето и земята. Магии!

И така, скоро ще станат две години откакто за първи път влязохме тук през оградата. 2 години я живеем тази къща - разнасяме прах по стълбите ѝ, ръсим трохи по масите ѝ, чистим и пренареждаме шкафовете ѝ, четем ѝ прашните книги от секциихте, разказваме и мислим за нея. Вече не ни побиват тръпки от паяжините по ъглите. Сега миризмите на старо и призраците от черно-белите снимки ни правят домашен уют и ни чакат всеки път да им отворим вратата, да пуснем някоя и друга муха в стаите и да викнем живота по стълбите.

***

От много години ми се е искало да ме приюти някое село. И днес разбирам как бавно, без да осъзнавам, времето ми е сбъдвало желанието. Подарило ни е къща на километър от виещия се горещ Дунав. В това вилно село, където сега докато пиша, доматите кротко зреят на стръковете, а запечатаните в буркани краставици, стават на зимно мезе в хладните мази. Където дори вятърът почива, скрит зад някоя плевня, да не видят, че му е горещо. И в този ветрен мързел съхнат клонки чубрица, закачени под навесите и хасмите. И червените чушки на наниз си чакат боба за бъдни вечер, провесени на варосаните стени.

Къща в село на края на света.

*оджак - стая с огнище, често в малка пристройка към селските къщи, използвана за готвене

"Стопанката на Господ", аз и баба

Искам да направя магия. От тези...човешките. От тези, с воля и любов. От тези - със старата мъдрост...дето ги нарича.
Четох Розмари и "Стопанката на Господ". Чета я постоянно от няколко дни. Нося я. В чантата. Да е с мен. Като наръчник. Като наръч светлина. Преписвам я. Да ми излезе от ръката. Подарих я. Да я раздам. Да я множа. Да светна на някой. Липсвала ми е тази книга. Сега четох назад какво съм писала. Имало я е там. Лудост!
Миналата седмица някой ме попита:
 - Ти прочете ли книгата?
 - Коя книга?
 - "Стопанката на Господ"
Сепна ме.
Втурнах се да я поръчвам и купувам. И я поръчвах, и си я купих от книжарница. Едната за мен, другата изпратих на баба ми. Ей, тъй. Защото искам да направя магия. Да извикам силата. Броила съм часовете кога ще я получи. Дали ще иска да я чете? Как да я опиша по телефона? Ами, ако не иска - какво ще си помисля - баба ми не вижда магията? Баба ми я е забравила? Баба ми вече не иска да си спомни? Смятала съм - ако я е получила сутринта, и след това е сготвила, и след това е ходила до магазина и сега вече дали е седнала да я чете? Ако е седнала, кое ли точно чете в момента?
Преди 7 години бях писала, че баба ми меси хляба като магьосница и само тя, с нейните ръце и сила прави от содената питка обреден хляб. И сега, когато не знам какъв обред ни трябва, се случи да и изпратя тази книга. Едни билки, увити в бележка с моя почерк и книгата.
Не знам дали ще я събудя.
Но и я дължах тази книга.
Дължа и магията!

Изправил се човекът във Високото.
На Високото, още на Светлото.
Па си проснал душата пред себе си
и на Бога си занараждал:
Искам си, мале, силата!
Искам да си я върна!
Снагата да си изправя!
Да си изправя, мале, и думата!
Да ми трепне, мале, душицата!
Дъхът ми дъх да поеме!
Сенкята си да опера.
Мене си в мене да найдам!

Много е разтоварена тази нощ.
С една птица долу в гората.
Тихо е, защото е след дъжда навън.
Тихо е, защото е след страстите в мен.
Изписах едно кило думи и ми мина.
Дори няма да ги чета повече.
Те са като жена за една вечер.
Вършат работа. 
Изкараха ми бесовете.
Махнаха ми главата.
Вършат работа.

Светът се е променил.
Светът се е променил от последния път, когато съм писала тук.
Много ми хареса интервюто с Герд Леонард отпреди няколко седмици в "Капитал". И все си го премятам през главата и наслагвам в разни ситуации и разговори.
"Всеки, който работи като робот, ще бъде заменен"
"Излизаме от ерата на консуматорството"
"На първо място е умението да можем да учим непрекъснато, да научаваме нови неща и да забравяме други. Това е свързано с човешкото умение да импровизираме, измисляме, създаваме. Продуктивността е за роботите"

Мисля си по темата...
Чета една книга, която стои на рафта от години.
Отписала я бях. Не ми проговаряше. За една селска къща. В едни стари Родопи. За Георги Данаилов, ако чуете, романът му "Къща отвъд света" да прочете. Там всички сме ходили. Някои и черги са с купували.
http://mstoynova.blogspot.bg/2013/01/blog-post.html 

Дайте ми един велосипед.
На заем. Бих го рентнала, дори.
Да го яхна към зеления хълм пред очите ми.
Над иглолистни и цикади.
Като по скейт рампа се плисвам в небето.
Да се издигна над тук, да видя отгоре. Като Шагалски образ да вибрирам в другото на синьото.
Главообърната.
Само кръгче по рампата правя.
Само едно завихряне искам.
Дръж ми ръката.
Като опашка на хвърчило.
Дръж ме и гледай нагоре.
Да не се изгубим в свободата.

Бегбеде, разбрах те!

Фредерик Бегбеде, „Любовта трае 3 години“...попих я като салфетка разлято кафе. Наведнъж, на една глътка. Смрък - и се разтвори в мен. Идиот! Написа цяла книга и забогатя, заради безмислието на любовта ли?!?!

Било роман за любовта в къси изречения.
И, най-дългото изречение за любовта. Защото тя била на един дъх и нямало кога да слагаш точки, запетаи.
И сега това най-дълго изречение потече във вените ми. Като адреналинова система...

Диапозитиви...на залези,
праскови, мокри бански, настръхнали гърди,
дрънчащ от получени думи телефон,
много пропуснати обаждания,
спряна кола до пътя,
руси кичури, мокра слюнка, изтръпнали устни,
кръвообращението ми е еднопосочно,
високо кръвно, бълбукащ мозък,
глад и нехраненене, ненаситност и излишества,
топло и влажно, тясно и тъмно,
пот и сълзи,
сол по края на тънките чаши,
сол на бели следи от слънце в телата,
чаршафите, които никога няма да бъдат толкова гладки,
косата, която вече не е сресана,
ДНК смесване,
душоизпразване, любовоправене, страстоотдаване,
двоична мерна система,
двама накуп, двама без ред,
мислите се оплитат по между двете глави,
десетки пръсти, десетки литри,
сърцата са торбини, бумтят скачени,
системата е само за високи обороти създадена,
музиката ни влече към безкрайност,
постила ни луни и сенки,
целувам, целувам, целувам.....
не искам една точка, искам многоточия,
мулти-спотова мрежа да влива бурята, завихряща кръвта ми...
множество контактни точки за наслада...
неподвижен двутелесен сплетен сън,
споменът за сол на споделената оранжева хавлия с пясък,
утрето с потеклите домати върху много устни,
меки моцарели да нахранят случващ се момент любов.

Бегбеде, разбрах те.
Любовта е дълго изречение.
 

Много ни вали тия дни тука

Този сняг иска да ни затрупа да не ни се виждат срамотиите.
Като майка, която лъже съседите, че дъщеря и се е прибрала снощи.
Като Султана, която с една отвара решава да отрови любовта, ама и да е без следи.
Този сняг ни трупа по главите, като пепел ги посипва, а ние виждаме само падналите преспи.
Няма ни ги пътищата. Който става най-рано, той прокарва пъртина. И след всяка сутрин – нови коловози.
Този сняг ни вали, за да започнем на чисто. Не го почиствайте редовно, оставете го да се стопи, където е паднал.

Без сняг живеем повечето време от годината. Сняг не ни покрива сивотата. Нито старите пътища, разбити от ежедневно обхождане, нито калните прозорци, през които не виждаме ежедневно.

Иска ми се да ме навали хубаво този сняг.

И, нито колата да мога да си изкарам, за да я карам по едни и същи маршрути, нито късогледите ми очи да виждат дори с лещи през пелената. Та, дано тогава спра да си гледам в краката и преспите, в които затъвам и да търся пътя от вчера, по-вчера и преди, по който се провлачват всички . Дано без кола и с мокри ботуши, се спра малко. А, дано и погледна нагоре, да го видя как идва този бял сняг отгоре. Как ни посипва душите с небе, а ние им търсим лопата.

Не ми пречат мокрите чорапи, не искам телефон да звъни като за осмомартенски празнодумия.  Падна снежна туфа от покрива надолу. В парка не се разхождат. Една топла вода слагам в чаша. Една музика за снежна душа си наливам, и нека вали от небето, не поглеждам надолу.

Снегът във небето е от звездите за нас, долу в краката ни – каквото остава, негледайки звездите.

Много ни вали тия дни тука.
Легнете по гръб и погледнете нагоре.

Кус-кус с моркови

Кус-кус с моркови.
Дали сте яли?
Яжте!
От самия кус-кус е солено, а от морковите и маслото - сладко и ухае.
Направихме си празничен обяд.
Наш си.
Постен.
Без пържола.
Слънце светна  - любопитно, канено, прието.
Запалихме си свещи през деня.
Горят и разговарят във буркани.
Виното отворихме и хляба стоплихме да замирише.
Коледа по никое петъчно време.
Празник един следобяд.
 

Кубче лед се топи в един пръст Джак.
И една свещ, изгубила форма, тече.
Камъни от едно топло море - бели и черни само - в стъкло са.
1/365-а от годината отлита.
Едно списание от декември - прочетено с пропуснати страници.
След полунощ, съм я мечтала тази музика.

Една цигара време.
Един пръст уиски.
Една песен разстояние.
Аз помежду им ги правя на хубаво.