BACKSTAGE / Unpublished 2

"А: "Ужас! Всички вече са женени! - казвам докато разглеждам поредните сватбени снимки във Фейсбук"
В: "Това лошо ли е?"
А: "Не - казвам след кратко колебание, при положение, че и питащия е женен - просто констатирам."
С: "Ха! А, вчера си говорихме с Жоро, че около нас вече всички са разведени"

Sartorialist

Тенденцията: след 25 става така, че се жениш, а след 35 вече не става така и затова се развеждаш.
Имам приятелка, която има сватбена агенция, а представители на канторите за бракоразводни дела, кръжат непрекъснато около офиса им, като лешояди около бъдещите си "not happily ever after couples".
Следващия месец съм на сватба - първата от поредицата, може би. " / 17.08.2010

"Гооворихме си за мъжете и живота.
Говорихме си за мъжете от живота.
Естествено, говорихме и за мъжете, които би било хубаво да са част от живота ни.

С мъжете е същото като с намирането на жилище. Години наред обикаляш от квартира на квартира и знаеш, че винаги има и по-добри от тази. В един момент обаче теглиш кредит (на доверие?) и си купуваш апартамент за постоянно. И просто спираш да мислиш, че има и по-добри." / 01.03.2010

BACKSTAGE / Unpublished 1

Разрових се в непубликуваните писаници, които се оказа, че се пазят в блога под зловещото име "чернова". Те са от моментите, когато в главата ми е било прекалено сложно, за повече от едно изречение или смислен край. 
Смятам да надникнем backstage в следващите няколко поста.

"И преди съм стояла на тази маса по това време. И преди ми се е случвало да не знам какво да напиша." / 14.03.2011

"Преди години помолих серизно за 200 лв, за да си платя курса по английски. Човекът, от който ги поисках, ми ги даде като добави не толкова сериозно "А, бе бейби, що не вземеш да си купиш едни обувки с тези пари..."

Да, никак не беше лоша идеята. Хареса ми. Чак стомаха ми се сви. И, така и направих. Купих си обувки. Но не веднага. Тогава си платих курса. А, сега си купувам обувки. Всъщност с тези 200 лева успявам да си купувам толкова обувки, колкото никой не е успявал да си купи със същите пари." / 13.03.2011


"Спохождат ме много бездумия. Така наречените no comment ситуации." / 08.02.2011

"Защо хората спират да пишат в блогове?
Защото любовта им не боли?" / 07.02.2011

"Животът ми е разделен на двучасия...
Два часа, в които да  сготвя.
Два часа, в които мога да отида на спорт.
Два часа гледам "Стъклен дом".
За два часа мога да изчистя, ако се съсредоточа.
Два часа са ми нужни, за да се среша и измия цялата коса.
На идеалният уикенд никога не му достигат 2 часа...колкото за един къден неделен филм.
Два часа не мога да стана от дивана пред телевизора, когато ми се спи.

Кога пиша ли?
Когато ми спре часовника..." / 21.11.2010

ЧОВЕЧЕТО на 2012

Човече с цвете от klara.kristina

Всички са позитивни.
Слагат снимки с бенгалски светлини и пайетени дрехи.
Дори през снимките чувам звън на чаши, мирис на шампанско и неумора в телата, които са изтанцували всички хитове на 2011 за една нощ.
Карнавални костюми, фойерверки, екскурзии до снежни европейски градове със светещи площади и пеещи хора.

Чувствам се като мек сняг посипан по земята, който трябва да се събере някак си и да стане снежен човек, който да издържи цяла една година. Цяла една 2012.

Цяла нощ прекарах в просъници между деня, нощта и съня - колажи от изречени поздравления, получени пожелания, разказани истории, изиграни танци, спешни задачи за веднага след сън, детски крясъци по коридори и ранобудници, търсещи кафе в 8 сутрина на 1и януари.

Късметът от новогодишната баница каза, че ще срещна ученическа любов. А, аз не съм пропуснала нито една от онова време. Или може би има предвид, че ще се влюбя като ученичка?! Не знам.
2012...
За първите три часа след събуждането ми...
Пропътувахме стотина километра по непочистени снежни пътища.
Ударих чуждата кола, в 10-те минути, в които ми беше поверена.
Звънях на няколко авто-монтьора, които се надявах да работят на 1и януари (неделя)
Измислих няколко лъжи, с които да се оправдая за колата.
Чух за две семейни сдърпвания и разсърдвания в двата телефонни разговора, които проведох.
30 минути се оплаквах тук, а не е минал още дори един цял ден от новата година.

Позитивните пожелания са хубаво нещо и въпрос на добро възпитание. Сега идва по-трудната част -  да ги сбъдваме.

От 2 месеца съм в 8-та си номерологична година - за нея пише, че трябва да е толкова прекрасна, че като мине няма да ми се иска да започна 9-тата.
Не ходя всеки ден до Младост 4, както преди.
Имаме вити стълби на работа, заден двор с беседка и преден - с лъскави коли.
Пресата ми за коса е професионална и мога да бъда руса и права, когато пожелая.
"7 часа разлика" започва отново през март, а постите отново - след 2 месеца.
Трябва да спра цигарите, да си тръгвам навреме от работа (и тялом и духом), да ходим на море за по-дълго, да разглеждаме улиците, хората, ресторантите и магазините на нови градове и да ходя да танцувам след работа за без пари.
Ето, това е матералът, от който трябва да направя ЧОВЕЧЕТО (снежно или канелено), което да издържи цялата 2012 без да се разтопи, когато жегата е зад ъгъла или без да го изядат многото пиещи кафетата си с бисквитка.
Пожелахме!
Да сбъдваме сега!

Никое време

Водата на котлона завира. Няма да я варя трябва само да кипне, да стигне 100 и след това да изстива. Любимото ми време от 24-те часа - по никое време, както казва майка ми. Аз цял живот върша важните неща по "никое време".
Никое-то време е хубаво, защото не го делиш, никой не ти го иска и го крадеш просто от съня си. Сигурна съм, че 90% от хората с кулинарни блогове готвят по "никое време" и то не за да ползват нощната тарифа за ток.
В една серия на Sex and the City си говорят за secret single behaviour - нещата, които правиш, когато си сам и много ама много обичаш - да намажеш филия със сладко, която да ядеш над мивката (?), четейки fashion magazines или да си намажеш ръцете с вазелин, да си сложиш найлонови ръкавици и да гледаш готварския канал.
И на мен сега така ми се иска да изпека две тави сладки...по никое време, да си пусна favourites в Youtube, да си сипя една чаша вино и през час да поглеждам часовника щъкащ по всички малки часове, гонейки мисълта за сутринта, когато времето отново ще бъде на всички останали.

*****
Кога, ако не сега?
2 яйца
1 ч.ч. захар (кафява)
150гр. масло
450 гр. брашно
ванилия
карамфил
джинджифил
3 часа "никое време".
*****

Piece inside

Тези дни съм си вкъщи. В истинския смисъл на думата. Този, който съдържа ставане не по часовник, а по протягане. Пиене на кафе не от пластмасова чашка, а от най-големия mug, който имам и доливане на още кафе и още мляко, и още кафе...
Неговоренето ме спасява. Неговоренето по телефон, неговоренето с хора, неговоренето с телевизора. Превключих на някакъв inner piece mode.
2 дни не бързам.
2 дни отлагам задачи.
2 дни не правя обещания и не изпълнявам такива.
Имам нужда от простота.
Простота на задачките през деня, на облеклото, без ексцентрични часове за срещи и без пазаруване. В синхрон с настроенито ми и хранителните магазини около нас са празни вече втори ден след почивните дни. Толкова по-добре...толкова по-малко чуденки и възможности за избор.
Това са първите такива дни за тази година. Тихи, домашни и мои си.
Веднъх ходих при Ани, която се занимава с human design - нещо, което комбинира астрология, номерология и химия и още много сложни неща, от които сме направени. Тя ми каза, да не се противя на себе си, когато усетя, че ми се иска да "пусна кепенците" и да се оттегля навътре за няколко дни.
Не искам този пост да ме разчувства. Трябва да е просто отпечатък. От гладките ми емоции...тези дни...които за първи път не мо бодат...отвътре.

Fortune cookie

Събирането с приятелки на по чаша вино с бяла покривка, разглеждане на стари снимки, слушане на музика, на която сме изпили още много бутилки вино и обсъждането на изминалата година е традиция в дните между 20-и и 30-и декември.
Късметите списах импровизирано върху розова хартия, докато Адел пееше за someone like  you по VH1, а в кухнята се отвори бутилка вино и сирена се стъргаха и рязаха.

"Прекрасни мигове с приятели - като този в момента!" ми се падна с първото, завито на руло розово листо, скъсано от юридическия тефтер на Светлана.
Don't let go...
Never give up,it's such a wonderful life! слушах цяла година в колата - 5-а песен в диска. Сузи ми стана ментор, а танца на балерините в клипа се подрежда в главата винаги в началото на припева.

"Ще правиш нещо, което те прави щастлива - между 9 и 18ч. или от 18 до 9ч. ... ще видим :)" 

Записвам прилежно всичко тук, за да отлежи и да има свидетели.
Обещанията трябва да се изпълняват.
Особено тези върху розова хартия и между 20-и и 30и декември.

Форма "сърце" за сърцето ми

И, все пак, реших да разясня - това на снимката е първата ми коледна кутия за сладки - ръчно изрисувана от незнаен творец някъде в София. Вътре са джинджифиловите меденки, които правя за втора поредна година, но този път в истински празнични форми и цветове. Няма да е кулинарен или празничен постът, който пиша в момента. Просто ей така. Защото настроенито ми не пасва във форма "елхичка" или "звезда" тези дни. А, всички около мен ходят като "елхи" и "звезди" и това ме кара да се чувствам...и малко неловко, и малко тъжно, и малко what's-wrong-with-me, докато се нося с риза и жилетка все едно е понеделник.

Имам нужда от форма "сърце" за сърцето ми. Отдавна е в квадрат и е безпристрастно до безстрастие.
Сънувах, че съм бременна и в корема ми има остър молив, който не могат да извадят. Отляво. Дори го напипвах. Дълго време си мислех наум за съня. Молив - писано ли е - да пиша ли - не пиша ли?! Обзе ме страх до безумие. В съня.

А, тихата коледна нощ ще отмине.
Driving home след Christmas е в mood "понеделник след дискотека".
Коледните кутии сега са пълни с остатъците от празничната вечеря - тези, които тази вечер няма да ни се ядат.
Да хапнем нещо леко.

Christmas is all about magic!

Разглеждах коледния скин на Google  и сред първите предложения за празнични изображения беше снимката, която съм постнала по-долу. Погледнах я и си казах - this is too much. След това я погледнах пак и осъзнах - да, това е прекалено по принцип, защото е приказка, защото е магия. Но за коледния ден е just right. Без да целя да звуча религиозно или патетично...просто се замислих защо всичко е толкова светещо и бляскаво на Коледа. Празнуваме чудесата! 

2 YEARS of Not being straight but curly!

Тук се пише, пуши и пие!
Нищо повече.
Поздрав за ТУК!

Есен 2011 е след няколко дни

Стана течение.
Така разбрах, че първият есенен дъжд стои и чака сутрешните часове, за да плисне в утрото и събори зрелите кестени. Морски пясък довлечен между книгите, четени на плажа ще бъде отмит в софийските канавки. Едно есенно сако стои и чака първия по-студен вятър. Сини кожени балерини са строени до входната врата, подредени до разхвърляните сандали с омекнали от ходене по горещи тротоари каишки.
Есента се промъква в новите цветове и миризми. На опечените чушки от съседската тераса и първата отворена бутилка червено вино от много месеци насам. Есенните дрехи смесени с остатъците от лятното малодрешие са ми любими. Есенните броеве на модните списания са bestsellers. Мидите, събрани от плажа се свиват на купчини в камашитения панер до книгите. Изрових малкото памучно одеяло за пред телевизора. То е като  малката черна рокля - най-правилно решение за есенните вечери.
Децата тръгнаха на училище. Не моите, на хората по улиците. Занесоха, колкото цветя можаха в пребоядисаните класни стаи. Изядоха празничните сладоледи, в компанията на майките си, взели почивен ден и пускащи SMS-и на всеки час против кръжащите около измитите им коли служители на "Паркинги и гаражи".
В тази топла пред-есенна вечер се подсетих за нещо.

Не съм се влюбвала през есента.
Не съм купувала самолетни билети за непознат град през октомври.
Не  съм правила рожден ден в градина.
Нито носила велурен ботуш върху голо коляно.
Не съм виждала есенните дрехи, които майка ми носи.
Нито дали е полезен гъшия дроб върху праскови всяка вечер.
"Autumn in New York" е само на торент.
Есен 2011 е след няколко дни.

За Мина и за палтата

Мина вървеше по улицата. Беше септември - смугло син отгоре и пожълтяващ навсякъде другаде. Трафикът свистеше от съседните улици. Чуваше се иззад редиците магазини, откъм булевардите отзад. Стъпките и отмерваха дължини, с които да не улучва хлътналите простанства между уличните плочки. Заучени движения. На моменти подскачаше леко, за да се приземи директно през две плочки, улучвайки равната среда на паветата. Пазеше си токовете. На обувките, създадени за паркетни сбирки и няколкото улични крачки между вход на апартамент и вход на автомобил. Хората се заглеждаха. Тя не. Усмихваше се във витрините. Около нея гледаха нея и след това обувките на нея. Ако ходилото беше естественото продължение на глезена, то нейните обувки бяха естественото продължение на Мина. Все едно никога не са били в кутия.

"Красива, нахална и млада" издекламира господин с очила. Много познат иззад очилата. Репликата стигна до нея две крачки по късно и я обърна. Инстинктивно му се усмихна и почти спря. Спря, за да запази равновесие от внезапно сменената посока. Спря, за да тръгне отново с усмивката. Не го познава. Поне не отсега. Сигурно от отдавна. Звучеше сякаш той я познава. От отдавна.

Манекените зад витрините бяха облечените в новите си дрехи. Не с потниците от лятна разпродажба. Винаги ги гледаше съсредоточено. Спираше се демонстративно. И се приближаваше, за да надзърне. Много отиграно. Понякога си мисля, че просто използваше витрините, като декор за поредната случка в главата си.

Погледна палто, което никога не би имала причина да купи, нито да облече. Представи си жената, която би го носила. Жената, която би прекосила заледената улица в един предколеден, но все пак работен следобед, за да влезе във виенски салон. Да се огледа, да махне към някой на най-далечната маса, да завие няколко пъти покрай чуждите маси и разкопчавайки палтото си да го метне на свободния стол до мъжа, който вече я чака.

Мина хареса случката. Затова беше усмивката в очите и, докато докосваше ръкава на палтото от витрината. Затова не погледна цената му, нито попита за размера.

Не знам дали бихте я харесали, ако я познавате. Не знам дали бихте си говорили с нея, ако я срещнете. Много вероятно да не и дадете изобщо роля. Или да я вземете за главната. Аз я познавам отдавна и затова говоря толкова смело. Има какво да се разкаже. Виждала съм я в много палта, които е мятала по много столове във виенски сладкарници. "Красива, нахална и млада", би си помислил гоподинът с очилата, ако имаше такъв на съседната маса. Сигурно си струва да ви разкажа за Мина.

За Мина и за палтата.