MUFF - INS

Колкото по-малко количества храна консумира човек, толкова повече се извисява духовно. Това разказвам често на работа, отказвайки да си поръчам баничка за закуска.

В офиса имаме традиция. Всяка сутрин се купуват пресни кроасани с масло от "100 грама сладки" срещу Бизнес Парка. Дори се прави заявка от предния ден, за да сме сигурни, че ще има нужната бройка. Продавачките вече ни говорят на малки имена. Само аз не си поръчвам. Защото храната принизява духа, бях прочела някъде. И колкото по-малко се яде, толкова по-духовен се става. И така се извисявам сутрин, докато около мен мирише на пресни кроасани с масло и топли кифли с извара или канела. И пия кафе.
Глътка след глътка горчиво кафе на фона на екселски таблици върху бавни компютри. Скоро трябва да ме изобразят на икона, както е тръгнало. Защото, да не ядеш баница сутрин, когато около теб няма баници е едно, но да не ядеш баница сутрин, когато навсякъде около теб мирише на пресни топли теста и сирена, канела и конфитюр....това е друго -  ГЛУПОСТ!!!
Но....аз се извисявам! Оставете ме да си се извисявам като съм решила.

Правих мъфини.

Миналата седмица за първи път.
Вчера - за втори.
Другата събота - пак. Освен, ако не реша, че съм напълняла. Или наистина съм напълняла.

Мъфините са в кухнята. Знам точната им бройка във всеки един момент от краткия им живот. Знам точните часове, в които ще взема поредния. Знам колко минути на крос тренажор отнема всеки един. Знам, че във вторник, сряда, четвъртък и петък няма да има мъфини. Днес е неделя. Слава богу!

Снощи излизахме. На клуб. Бях с пайети и високи високи обувки. И един кожен клин. Disco night!!! Нямаше ли кой да ми направи снимка?! Нямаше ли кой да ме снима в 2 часа посред нощ как ядях мъфин права пред кухненския плот върху 15-сантиметрови токове. Искам да погледна отстрани как трохите се закачаха по пайетения ми топ, а под ноктите ми оставаше шоколад!!! Как пръстите ми ровят в станиолената формичка, за да остържат полепналия по дъното шоколад! Искам да ги гледам тези снимки. Да си ги сложа на монитора на работа и да ги гледам, докато отказвам да ми купят баничка за закуска, за да се извися.
Вижте който не яде закуска докъде успява да се извиси?

Но това не е всичко.
Когато вкъщи има мъфини, останали от уикенда, аз лъжа, че бързам и трябва да си тръгна точно в 6! И едвам успявам да паркирам някъде близо до тротоара пред нас, да изкача двата етажа и да ям без да съм си събула обувките. Стомахът ми прави салта при вида на всеки залък. Ако в този момент трябва да избирам, бих избрала мъфините. Без дори да чуя какво е другото. И пак трохи навсякъде. По жилетката, по дънките, около стола. Бързам, нямам време да почистя. Отивам на тае бо.
Снимайте ме!
Снимайте ме, за да нямам очи, нито глас да кажа утре на работа, че не трябва да ядем и ще се извисяваме.

**********

И накрая изводът - докато няма кой да ме  снима, аз съм човек, който не закусва сутри и ходи на тае бо след работа!

* * * * *

Тихо.
Много тихо ми е днес.
Иска ми се да имам меки нокти, които да не тракат по клаватурата.
Да mute-на деня.
Три пържоли се изпекоха тихо в стъклен съд. Два ножа не тракаха по чиниите.

Ш-ш-ш-ш-ш-ш-ш.
Почти няма да ви говоря.
Трябва малко тишина.

9 пъти съм събирала живота си в пътни чанти. 9 пъти, сметнати на пръсти, съм го премествала. Вчера пренесох още няколко пътни чанти. Последните. Още малко мой живот налях тук. На този втори етаж, в този ляв апартамент. Оттогава стана тихо. Новият и старият живот. Новите и старите книги. Един малък и един голям сушоар. Една настолна и една синя нощна лампа. Чаршафи за малко легло и чаршафи за голямо легло. Снимките на хартия и снимките във Фейсбук. Писаници с химикал и писаници в блог.

Тихо ми е.

Мога тихо да изпуша една цигара. Пушенето свързвам с тишина. Тишина и нощен хлад. Тераса и звезди. Най-шумното на пушенето е щракването на запалката. Оттам нататък....тишина.

Тихо ми е.
Чувам всичко.

Тихо бих  гледала картина. До беззвучното размазване на цветовете. През замъгленото зрение на диоптричните ми очи. Без мисъл. За да ми е тихо. Без възбуден неврон. Само уморени изсъхнали очи.

Излезте тихо без да ви изпращам.
Трябва малко да е тихо...

Turning Off...

Имах думи в главата. Носих ги като в чекмедже. Чаках да се оплодят. Съзнанието ми е по бельо.

Ще покарам в една посока. Без да изпреварвам. Няма да гледам табели. Няма да давам мигач. Ще карам само направо. Като до морето. Ще разчитам, че имам бензин. Няма да качвам хора на стоп.
Ще си облегна главата назад и...
Няма да сменям скорости.
Няма да сменям радио честоти.
Няма да сменям къси и дълги.
Няма да сменям лентите.

Ще стана автопилот.

***
Толкова ми се спи! Няма да пия нищо, мерси.
Ще седна на крайната маса, че е по-тихо.
Добре съм. Просто съм изморена.
Спряла съм за малко. Пътят беше оттук. Не ми се завиваше.
Тия дни карам само по магистралата.
Повече инерция има.
Помага.
Когато си само направо.
Не, наистина спокойно, добре съм!
Изморена съм само.

Бях на сватба.
Играх хора.
Пожелавах от сърце.
Спомнях си отдавна.
Останах с високи обувки.
Убих хлебарка в 4.
Не спах, но сънувах.
Закусвах, защото не вечерях.
Чух "Документи за проверка".
След като не чух "Намали".
Когато не си помагаш сам, ти помагат приятелите.

***

Спрях тук отвън.
По инерция.
Имах думи в главата.
Сега съм добре.

***

Turning off...
Recharging...

За обувките и студеното време

Дааааа, тази вечер питието май ще трябва да е ром, а допълнението - горещ чай, за да преглътнем по-лесно внезапно сполетелия ни студ. И мрак. И влага. И вятър, северен.

Не е уютно. Определено. Стаята се усеща празна. От студеното. Студът се усеща като липса. Сякаш апартаментът е двойно по-голям. Много е странно. Ако бях психолог, щях да мога да обясня повече причини за това усещане. Но психология в СУ не ме приеха. Стара история.

Депресиращо е, не мога да го скрия.
Затова си купих нови обувки.
Нали знаете - обувките и жените.
Обувките и женската депресия. Обувките и празният портфейл. Обувките, които топлят крака. Обувките, които правят мазоли. Обувките, които запълват празното от студеното. Обувките, които няма вече къде да прибираш в гардероба. Обувките от витрината. Обувките, с които не можеш да танцуваш цяла вечер. Обувките за първата среща. Обувките, които съуваш под бюрото на работа.

Не ми се пише с много думи. Студено ми е. Не искам да се разпростирам. По-добре ми е като свивам изреченията.

Прибирах се пеша и си мислех.
Тъмно. Влажно. След дъжд. Средата на седмицата.
Носех си торбата с новия чифт.
Тъжно. Празно. След работа. Началото на септември.
Носех си "хапчетата за щастие" в торбичка.
Кафеви велурени хапчета. Продадоха ми ги без рецепта. Само по диагноза.
Диагноза - "Липса." 
Липса на слънце. Липса на вдъхновение. Липса на емоции.

Вървях към подлеза и си гледах в краката. Черно-бели кецове. От една черно-бяла неделя. Помня случая и диагнозата - липса на говорене, сама вкъщи, безцелна разходка, горещ следобед, отегчена продавачка.

Продължавам през подлеза. Няколко стъпала надолу, няколко метра, няколко стъпала нагоре. Мисля си.
Вкъщи подреждаме обувките вдясно от входната врата. Два рафта в коридора. С по няколко реда кутии от обувки. С по няколко чифта в някои кутии.
Кожени, лачени, всякакви цветове. "Таблетки" против черно-бели недели и ветровити вечери след работа.
Цяла химиотерапия.
Отровно е!
Спрете цигарите?!
Цигарите не са толкова страшни!
Спрете обувките!!!!
Еднопосочните обувки не помагат!
Нови пътища трябват, не нови превозни средства.
Got it?

***
Вървях и ми беше мъчно, че нося поредната доза.

Уикенд по ноти или уикенд на ноКти

Реших да намина набързо оттук, защото не знам какво друго ми се прави.

Много странна неделя, странен уикенд. Нищо, някак си.
Едно голямо нищо. Мъгла.
Мъгла и главобол - така могат да се опишат двата дни.

А, такива очаквания! А, колко планове не се осъществиха! Мъка ми е да го пиша дори!

Събота - последния горещ ден преди да настъпи първия есенен хлад. Цяла седмица за това говореха в новините и аз цяла седмица се чудех как в този останал последен горещ ден - само един, ще успея да направя всичко, което съм планирала.

Да се къпя, пека, къпя, пека, къпя, пия мохито и пак пека на басейн.
Да се катеря, вървя, ровя в шубраци, търся къпинени малини из Витоша, лекувам мускулна треска след това, установявам колко хубава става кожата от чистия въздух и поствам снимки на растения и небе-та във Фейсбук. 
Да пия кафета, ям сладоледи, обсъждам съдби с приятелки, след това гледам витрини на магазини, гледам цени по дрехи, стъпвам върху токове на нови обувки и се прибираме пеша по къщите чак по тъмно.
Да чета хубави книги, пиша неделни есенца, гледам филми, които съм гледала, пак чета хубави книги, редактирам неделните есенца и ставам spiritual girl.

Ех, големите съботно-неделни планове на наивните делнични планьори!!!
Финално се получи:

Спи ми се, лошо ми е, боли ме корем в събота.
Събота вечер - да пийнем по нещо в празните още софийски заведения?
Първо заведение - пълно. Второ заведение - затворено (?!). Трето заведение - пълно, без една маса, на която ако седнем, могат да ни глобят, че просто си пием по средата на улицата. С четвъртото заведение залогът е тук или вкъщи. Тук или домашно мохито! Е, в крайна сметка не пихме домашно мохито. Крайна сметка -  по 20лв на човек. И, в крайна сметка - кога всички се върнаха от море?!

Спи ми се, лошо ми е, боли ме глава в неделя.
Пържени филийки за закуска? Станах в 11ч. - крива, недоспала - да не съм ти в къщата. Всички гладни бяха отдавна нахранени, всички добри намерения за сутрешно домакинстване - далеч, далеч в главата ми от снощи, преди да си легна.

Да отида на йога в 15ч.? Станах 15:03ч. след като се опитвах да спя, а съседът не просто се опитваше, ами завари цяло скеле за къща под терасата, на няколко метра от мен. Дано да се е получило и да си заживеят в ламаринения квадрат преди следващата ми неделя, в която всички мои планове са урочасани.

Солен кекс със сирене и грозде трябваше да правя. Сладко козуначе със сирене върху лепкава синкава каша от черно грозде и течно тесто е творението, което изпълзя от фурната и цопна върху кухненския плот. Без любов, няма хомогенност, явно!

Не помня къде е колата. Не знам защо ме боли така глава. Недоумявам защо съседът заварява винкели между 2ч. и 4ч. в неделя.
Спомням си, че вчера мерих намалени велурени ботуши в мола и не ги купих. Под предтекст, че човек не може да има всичко.
Сега имам всичко - главоболие, месечно неразположение, есенен вятър и задаващ се понеделник.

Изводът е ясен - не робувай на максими, не прави планове и си купувай ботуши, когато можеш.
А, успокоението?????
Кажете нещо за успокоение!

Finally

Е, какво толкова, ще изям няколко бисквитки. Потопени в горещ ментов чай.

23:30ч. е, вторник преди полунощ. Girl's night. The only girl съм аз. На масата в кухнята пред кутия бисквити с овесени ядки. Момчета са около някоя друга маса пред изпотени чаши уиски и лед. Or just they said so.

Чаят е за приспиване. Бисквитките - за душата. Крос тренажорът - за след подобни вечери с бисквитки. Алка залцерът - пак за след подобни вечери, но за онези с леда.


Не казах всичко за септември. Или поне ми се говори още. За странните септемврийски периоди. Като Сатурнови дупки. Само дето септемврийските дупки отварят нови пътища, а не затварят всички съществуващи, както Сатурновите. През септември няма нужда от хороскопи. Прз септември небето се отваря, за да си отиде слънцето и през това време можем да усетим всички енергии, които иначе гадаем през astro.com и Алена.

Не знам дали само аз се чувствам така по това време. Знам, че през тези периоди винаги започвам да пиша. И така, чак до студените есенни дъждове.

Все едно наистина сме седнали да пийнем и да си поговорим с приятели, така се чувствам в този блог тази вечер.

Има пълнолуние. И черни котки в задния двор. Навсякъде. Върху колите, зад ъглите. Ако не ги виждам, чувам гласовете им. Ако не ги чуя, слушам лая на кучетата след тях, дълго след като са изчезнали.

Чаят свърши. Бисквитите - не. Часът стана точен, а луната не се вижда от кухненския прозорец вече. Можем да отиваме да спим - септемврийските сънища са пророчески. А, можем и да си побъбрим още малко, не бързам.

Има толкова много моменти, когато искам да съм на друго място, в друго време и с дрруги хора. Сега не. Сега сме си сверили часовниците, може би. Аз и Септември. Като резонанс - съвпадат ни вибрациите.

А, най-безумното е, че наистина е все още август. По календар.
But why feels so fucking much as September!
Do you think the timing is wrong?
Don't say "yes", you would be wrong.
The truth is my timing is perfectly fine, finally.
Because I'm here.
Finally.

Не ми се спи още. Но ако ще си говорим, може би трябва да потърся вино. Или нещо друго от бутилка, а не в пакетче. Защото навлизаме в малките часове на нощта, когато питиетата трябва да са в малки чаши. Не чаени. И ядките да са осолени, а не в бисквитите. Ще потърся. Секунда.

***

Упс, съжалявам!
Трябва да вървя!
The boy is back from the boys'night. I just heard the key unlocking.
Just on time for one last drink. On the rocks in a small glass.
So, it was nice talking to you. Feel free to come back any time you like! We could have a drink and share some thoughts.
Good night!
Stay in September!

Циганска работа, но казано с любов

Постоянно си мисля, че е септември. Греховно е през август да мислиш за септември, but...I do!
Сутрин настръхвам хладно като през септември.
Небето става дълбоко, дълбоко синьо.
Вървя по тротоара и се случва да стъпвам върху жълти листа.
Разхождах се дълго през уикенда. Миришеше на печен пипер. Нали знаете какво означава това - СЕПТЕМВРИ!

Тюркоазеното и розовото са неуместни. Мидените гердани издават носталгия.
Краката са все още боси. И кафеви. И кожата е суха и започва да се лющи. Въпреки слънцезащитата - before and apres. Сменят си кожата. Старата пада като засъхнала морска сол. Мажа я постоянно, но въпреки това. Тя си е августовската кожа. Какво да прави в септември?!
Няма облаци. Дълбоко синьо небе. И едно слънце. Уморено. Топли от по-далеч. Вече сгрява други пясъци и други морета. Гори други кожи и други хора събират сол с телата си. На юг. Надолу. Далеч.

Казват, че септември е циганско лято. Сигурно, защото се молим като циганчета за всеки слънчев лъч, за още един топъл ден!
Циганска работа!
Носим сандали и прекосяваме хладни вечери по каишки и подметки на краката, само и само да не го изтървем. Лятото...и последните му топлини.

Циганско лято е вярно това. Слънцето му пече, ама не топли много. Ръкавите му къси, но трябва да ти прегръщат раменет. Уж е август, ама е септември! Уж е лято, ама някъде по-на юг!

LOG IN THE BLOG

Нещо се е отприщило в мен, явно днес. Както не бях писала почти месец, днес толкова много ми се говори тук. Все едно съм на гости на баба - уютно е и изравям интересни неща, които аз самата съм оставила.
Има толкова много неща да си разказваме. Защото сме си близки, защото сме споделяли толкова късни часове на по чашка на кухненската маса, а и не сме се виждали отдавна и сме си залипсвали без да резберем.

Другият месец, живот и здраве, ще стане една година, откакто започнах да идвам Тук. Откакто създадох Тук. Недохраненото и недоносено мое блогче! Много често оставало без вдъхновение и думи. Месеци, без да си казваме нищо. През пролетта помня, че го "пребоядисах" - да си има свое по-различно темплейтче.
Още не съм сигурна, че сме намерили правилната посока, в която да продължим заедно. Затова и то си стои почти анонимно, а аз го посещавам инкогнито в малките часове на нощта, без да споделям, че сме били заедно. Като тайни любовници сме - като се виждаме, винаги е, за да сме насаме.

Мисля си, че хората пишат в блогове, за да споделят за нещата, които им харесват. Или по-скоро, за нещата, такива, каквито биха им харесвали. Пренареждат си един малко по-високопикселен и цветен техен свят.
Или просто, за да споделят.
Като си чета всички драскулки, назад през изминалата почти година, все едно е пътепис за едногодишното ми емоционално състояние. "Годишните времена" на Мария. Меланхолични. Наивни. Романтични. Smart but funny, дори. Пропускам деликатно истеричните и депресивните периоди. Почти на всеки 28 дни :))))


В крайна сметка Тук се оказа хубаво местенце. Изолирано, без много посетители. Идеално да прекараш уикенда или няколкото почивни празнични дни. Има място за снимки по стените и пейки, на които просто да поседнеш и почетеш старите пътеписи, когато не ти се говори.
Хубаво ми е тук! Не съжалявам, че го има. Върви страхотно с питие и мисли за споделяне :)))))

Любовта на бармана

Докато варя един ориз на бавен огън в голям тиган, имам време и си мисля. Сядам на кухненската маса между разбъркванията и пак си мисля.

В живота срещаш хората, от които имаш нужда, когато най-малко очакваш. Всъщност, дори не когато ги търсиш. Те просто те намират сами.

Когато си заслужил.
Когато си потърсил.
Когато си поискал.
Появяват се, някак си, като чаша студена лимонада, оставена на бара в парещ августовски ден - здраве и живот за мислостивия барман! С който, дори не си говорите всяка вечер. Явно, макар и зает в бърсане на чаши или мачкане на мента, чува разказите и воплите ти между рома с кола и уискито с лед, поръчвани в тази последователност всяка вечер. Явно, все пак помни оставения бакшиш. И забелязва, че ходиш в заведението, когато той е на смяна и избираш места на неговия бар.

Свестните бармани са малко, затова има много психотерапевти.
Свестните бармани не черпят всяка вечер, но знаят кога ти е най-горещо, за да сипят една студена лимонада. On the house!

Оризът за малко да загори, ще пиша по-малко и ще разбърквам по-често.

Та си говорехме за хората и случките, които идват ей така от нищото и студената лимонада през август. Случвало ми се е 2 пъти. Винаги в горещото. Хора, при които съм отишла за едно, а те са останали при мен, за да ме преведат през "жегата" и безсънието. Да ми покажат крайпътните лимони, които не виждам. Да повървим заедно в правилната посока. Не по пътя. Защото, закъдето сме тръгнали, път все още няма. Път оставяме ние.

Много философски стана, за едно просто варене на ориз в широк тиган. Но оризът е бланширан и набъбва бавно, затова че, имаме още време. Да разбъркваме. И говорим с къси изречения.

Та, за хората, които идват за едно, а остават за друго.
Като се появят, не питаш дали са те. Просто можеш да спиш.
Говорите си и след това чуваш хубавата музика в колата.
Виждате се и след това пишеш, защото това обичаш да правиш.
Спомняш си, че ги има и вече можеш да разбъркваш спокойно ориза.
Знаеш, че си ги срещнал и можеш да тръгнеш.
Отново. В твоята посока.
Просто.

Дали е любов, ли? Никой не спомена тази дума досега.

Дали е любов...?

ДА, ЛЮБОВ Е!

Любовта на Бармана.

И милостта на Студената Лимонада през август.

The Last Holiday Sunday!

Неделна сутрин.
Без палачинки, с чаша топло мляко с много какао. Ако живеех в къща на село, бих отишла да търся боровинки. Ако не се бяхме прибрали вече от морето, бих пила сутрешно кафе на шезлонг под чадър с мокра коса и слънчеви очила.

Неделята ме е стиснала за гърлото от сутринта. Последната неделя ваканция. Заслужава повече от това да стоя на дивана и да я съжалявам, май!
Имам усещане все едно е септември. Излиза, че лятото се измерва в двете седмици море. В двете седмици извън офиса. В двете седмици подписана молба за отпуск.
Купих си полу-есенна рокля вчера. Голият и гръб казва "лято", но кафевите и бежави райета не дават и дума да става за това. Тя е шита за времето на тиквите и първите ученически звънци.

It is just the last holiday Sunday!
And I'm missing it!!!

Нямам нито една снимка!

50% намаление на бански костюми.
Купа студен пъпеш в 10ч. в четвъртък вечер.
Отворени прозорци с мрежи против комари.
Боси крака. Вързана коса далеч от раменете.

В "дълбокото" на лятото сме. С равни сандали и бяло-синьо райе.
На открито. В градината на ресторантче с бели люлеещи се фенери. По стрийт барове на един навес разстояние от летните внезапни дъждове. Обикаляме, обикаляме, обикаляме - колкото са ни здрави сандалите обикаляме.
Раменете са открити от ръкавите. Краката са вън от крачолите. Косата е далеч от лицето.

Друго време е това лятото. "Друго време, друг свят", както пеем по пиано барове. Да го затворя някъде в нещо ми се иска. На снимка! На снимки с много синьо и светлина. С много примижали от слънцето очи. Щрак!

Нямам нито една снимка от ваканцията. Иронично, а? Забравихме фотоапарата. И ipnone-a се разби в плочките в кухнята предния ден. И тръгнахме в 6.30ч.сутринта, но никой не разбра. Бързахме и стигнахме бързо. 5 часа след София засиня вдясно от мен.

Морето. И над него - небето. И под него - морето. И слънцето прелива от едното синьо в другото. Не може да си намери място. От небето в морската плът. Топли я. Разтапя се. Насища се. Пропълзява нагоре чак на сутринта. Уморено от летни нощи. Недоспало. Пари!
5 дни се къпахме във всяка вода. 5 дни не се намазах с крем. 5 дни не носих лещи. 5 дни не облякох дрехи. Бански, оранжева хавлия и слънчеви очила. 5 вечери не си свалих краката от бара. 5 вечери вечерях през сламка. Осмукани лимони, мокри тениски, парещо гърло от солена вода. Фрапе - мохито - фрапе - мохито - фрапе - мохито! Мантра с 24-часова цикличност. 5 цели дни и 2 половинки.

Нямаше с какво да снимам. Нямам нито една снимка от тази ваканция. Няма как да ви покажа!!!

Всъщност, ако видите колко съм почерняла, ще си представите ли? :)))))