Пак стана божурено време. Майски мокро и без абитуриенти. Откакто ни затвориха всичко цъфти, повече от миналата пролет. Имаше нужда от нашата липса.

Свободата като почне да се разгръща, е като топче тоалетна хартия - безкрайно. Изгубваш го от поглед като потегли. Бяло, криво и меко. Подскача от гъдел като го дръпнеш! Пускаш му края и тръгваш подире. Детинщини и тайни котарачешки забави. Навивай, навивай бързо наобратно! Че някой светва лампата и ще ни види. Да я гоним!

С божури и обици съм.
Герганина и Славейкова съм.
Все едно съм лазарка -
с божури от градина
като сърце розови и отворени,
с обици - сълзи кристални
като от момински накит.
Моминско ми е, чак невестино!
В тази пролетна вечер, след тихия дъжд,
плодно и напоено е.
***
Божурът е царят на градината,
останало ми е от детството в главата
как дъжд валял е,
а зад чимширите, високи колкото дете,
са цъфнали божурите.
Късно майски, Кирило-Методиеви.
Пазени, в пазвите, в най-дълбокото на градината.
Рошавоглави!

Нов Великден

Навън потъва в зелено.
Зад и пред прозореца кипи живот.
Мъчно ми е, че на Великден домът ми е празен.
Че не мирише на козунак, че никой няма да боядиса яйца или да посрещне гости.
3 къщи стоят празни.
Чужди хора правят празник в четвъртата. И са щастливи.
Рози и лози остават невидяни и непомирисани.
Празната къща е като празното сърце. Урок. Наказание.
Искам да има за кого да направя празник!

***
Последното време, което прекарах с баба ми преди да почине, беше миналия Великден.
Като отключих входната врата и влязох в стаята, тя беше останала мъничка, шепа-човек. Като ме видя, ме прегърна и се разрида. Че е такъв хубав празник, а тя - виж я. На легло. Не може да ни посрещне. Сякаш не беше най-страшното, че умира, а че не може да почете празника, да си подготви къщата, да се размирише на козунак и агне и да си посрещне децата.
А, на мен най-страшно ми беше като я оставях в затворената стая и тръгвах под най-топлото пролетно слънце, цъфнали дървета и полудели от живот и зелено птици. А, тя оставаше на леглото. Без да може да го види, да усети, да му се зарадва. От тази минала пролет всеки път ми трепва стомаха, когато видя цъфнало дърво или цвете в градина. И си казвам, че за този миг трябва да благодаря. Тази зима за първи път изпитах страх дали ще има пролет отново. Остатъчно усещане от осъзнаването ми как баба ми никога повече не видя живота на пролет и дървото под терасата и.
Спомням си, че през тези няколко дни през последния ни Великден, всеки ден и носех цветя. От някоя градина навън по пътя. И здравец. Не съм го мислила защо. Просто знаех какво иска душата и. Не защото умира. А, защото е пролет. И по това време всички надничаме в градините да зърнем червено лале, жълт нарцис или твърдоглав зюмбюл.
Липсва ми.

***
Най-хубавите ни Великденски спомени са заедно. Как вършим чудеса, докато всички други спят. Изпращахме ги по леглата, почиствахме хубаво масата и стаята и се започваше ритуала.
Запалвахме печката, която често пушеше, защото не е палена от месец-два. И баба ми започваше да забърква.
Мая със захар и прясно мляко да шупне,
брашна се пресяваха,
бадеми се белеха,
истории се разказваха,
яйца се топлеха от хладилника,
свинска мас се топеше,
прясно мляко се вареше,
режехме локум, миехме тави.
И, месехме. Дълго и напоително. Едно тесто месехме, друго - втасваше, после пак го месехме, после пак го топлехме. Много време. По някое време баба ми ме изпращаше да спя. И, помня, че много ми се спеше и не роптаех. А, тя продължаваше до сутринта.
А, на сутринта!!!
Ех, на сутринта :)
Козунаци навсякъде!!!
Където отвориш - на терасата, във фурната, върху печката, в шкафовете, по тавите. За всички. Да ядем, да раздаваме. Такъв за "пред хора", и такъв с изгоряла коричка като за дядо. И, такъв, на който някой тайно е отлепил бадемите. Белените!
Много беше хубаво! И чисто, и празнично.

***
Никога повече не ми е било по-празнично от тогава.
Мисля, че баба ми слагаше червената престилка, която сега е в едно от моите чекмеджета. Прибрана. Заедно с точилката и.
Празниците ни! Взех си за спомен празниците ни!
Които баба създаваше с червена престилка и дълга точилка...
Престилката още мирише на прах за пране след като е била грижовно прибрана. А, точилката е гладка, напоена от многото наточени кори с масло, маслени курабии, сладки, тесто за мекици и бухти.
Имали сме най-прекрасните спомени заедно. Има моменти и преживявания, които формират представата ти за семейство, празници, дом. Аз моите свързвам с баба ми и нейната прилежност. И умение да направи празник. Да създаде очакване, да направи деня различен. Да те нахрани, да те разговори, да се отмориш.
Дарба е. Да бъдеш домакин е дарба. Повелител, старейшина на дома и семейството. Да подреждаш шкафовете, да криеш бели маслени курабии в шкафа в хола, да ти блестят прозорците и мушкатата зад тях.
Домът е енергията на стопанина. Няма хубав дом без добър стопанин.
Усещам, че е мой ред...

Споменът за бабин празник

Аз съм ви казвала, че баба ми е Вълшебница.
И се казва Мария.
Свързали са ни още с раждането. Моето, може и нейното.
Всичките ми празници в моя живот са ми от нея.
Месенето на козунаци, когато навън мирише на пролет и цъфнало, а ние сме запалили печка посред топлото, за да ни втасат козунаците.
Питките с пари и сварения ошав, когато навън вее и сее, а ние подготвяме празника за семейството.
Варенето на компоти през лятото, когато е топло-тъмно, а щурците са наизлезли.

А, на колко неща ме е научила?
Като в най-чистата и спретната къща на баба-магьосница, при нея все нещо се готви и прави.
Пестил от дренки в малка метална съдинка, колкото да напълним 2-3 бурканчета. И се събират дренките, и се носят в престилка, и се варят, и се минават през цедка, и се подслаждат, (защото това е смисълът), и всичко това, за да се напълнят и скътат тези няколко малки стъкленици. Лятото събрано във буркани.
И сливите събираме цяло лято от двора на село в един бидон за ракия.
И селския лапад, който си мислех, че е трева пролетно време. Киселец, лук, девисил и джоджен. За Великденските и Гергьовденски трапези, за да се събудим след времето на киселото зеле и туршиите, да захванем първото новопоникнало зелено.
И един букет с цветя, за да е цветно. За да го носим с нас прегърнат, с почит, че ни е цъфнала градината и че я има.
Колко съм стояла на дивана и съм гледала как разточва топките тесто на тънки листи. С една червена престилка, цялата в брашно. Аз дали ще мога да разточа някога така. Да замеся, да разточа и нахраня.

Да им е хубаво на хората, когато идват във дома ти, е магия, тъй да знайте!
Дарба е, не всеки може. Всъщност това е не само от моженето, но и от искането. Да поискаш да станеш по тъмно, за да замесиш тесто, да сложиш няколко тенджери да врат, няколко фурни да изпекат няколко тави с благини, а в бюфета в хола, вече да са скрити подносите сладки, изпечени от вчера.
И като пекне едно слънце от измитите прозорци, и като се наредят едни столове, около малката маса, и колкото и да са хората, все място се намира за да са нахранени.
А, когато баба чака да посрещне гост, сърцето и двойно по-голямо сякаш става. 
Уж случайно наминаваш, а хоп, ще ти сложат едни пържени кюфтета на масата, ще се покаже една тава с баница, завита с вестник и домашна кърпа.
Или друг път като каже, "нищо нямам, баба, нищо не съм готвила, баба ти се омързеливи вече" и извади оттук дроб-сърма от вчера, оттам - мекица, за минута врътне една наденица във фурната, измъкне два градиснки домата, наситни ситно, ситно едно луче, и ей ти на - банкет по никое време. Ей, тъй, само от мерак. Да ни е хубаво. Защото в една бабина кухня, винаги има скрити тук нещо, там друго, и си чакат едната бабина любов да ги събере на масата.
Тъй е.
Винаги ще си остане.
Споменът за бабин празник.

Детски спомени

Нещо, което съм писала на 21.11.2010. И все не ми излиза от главата...това усещане...за моя-моя радост и магия от тези наши мигове.

Баба ми се казва Мария.
Аз съм кръстена на нея, без да имам нейните сини очи или руса коса. И до ден днешен не съм срещала по-енергичен човек от нея. Тя е способна да стане сутринта и в един ден да напазарува, омеси питка с пара, направи лозови сърми, свари боб, свари жито, изпече тиквеник, донесе орехи от мазето, украси елха и изчисти къщата преди да сме дошли всички ние – синове, дъщери, внучета – между 2 и 40 години!

Тя е Човекът-Коледа в моя живот.

Тя винаги прави Коледата възможна.  

Вълнувам се много като си спомням тези моменти. Баба ми е единственият човек в семейството, който знае колко е важно питката да се окраси с коледните символи. Нали се сещате – за здраве и плодородие. Малки очертани с тесто правоъгълничета, в които слагаме малки тестени топченца, които символизират пълните кошари, пълната къща. Също и гроздове с много зърна, също направени от тесто. Кръст в средата на композицията и метална паричка, мушната в сърцевината на питката. Магия. Като молитва за любов.

Баба ми е много потаен човек. За много неща шепти. Други недоизказва. Тя е като древен шаман – изрича тайни думички докато меси тестото. Тя е човекът в семейството, който може да направи Коледна погача от една обикновена содена питка. С всички точки и чертички, които изобразява върху питката, с историите, които раказва, докато меси тестото, сякаш му вменява силата на вечния рождествен хляб, с който захранва обеднелите ни и отслабнали сърца, така че да могат да обичат цяла година!

Когато бях по-малка винаги отивах по-рано в тях, за да помагам. Само ние си знаехме колко е важно да се преброят ястията на трапезата на Бъдни вечер предварително. И колкото повече е нечетният им брой, толкова по-добре – означаваше, че сме подготвили богата трапеза. Тя разказваше за големите зими и снегове, преди години, когато са били ученици. Винаги са ми звучали като истории от друг свят. Когато е имало преспи с човешки ръст. Дядо ми винаги, когато дочуе, че говорим за онези времена, се застоява в стаята при нас. Да си спомни и той. За неговите детски зими, не толкова Коледни, колкото просто – по детски щастливи.

Ох, толкова ги обичам!

Те са ми дали спомени и топлина, с които мога да обичам цял живот.

Под прозореца ми има изоставен дворец и гора.

Не ви лъжа.

Дворецът е бил за деца,

Гората - за разходка на кучета.

Светът през неизмитите стъкла,

след като втори ден е пролет.

Дневници от Дунава: Историята

От много години ми се е искало да ме приюти някое село.
 

Първият път дойдохме тук привечер през септември преди две години и дори нямахме ключ, за да влезем. Прескочихме само оградата и разгледахме двора. Топъл, подреден, самотен малко, но със спомени за бабина и дядова любов във всеки ъгъл. Скъсахме кисело грозде от оцелелите лози, ти ми разказа какво е имало тук преди и ... това беше. Преметнахме се през оградата, понамачкахме малките котета, които лежаха в съседния двор и тръгнахме.

След година, дойдохме, решени да останем поне за няколко дни. Официално оборудвани с ключ, взет от майка ти, кутии със сготвени пълнени чушки,

питка, вино и кекс. Все едно сме отишли на края на света. Вдишахме миризмата на стара къща и минал живот от стаите, от гардеробите и шкафовете. Намерихме стари снимки, пуснахме грамофон и пихме уиски на дивана, правен от дядо ти. Като пришълци. Като гости, които идват отдалеч. И сутринта извадихме маса на поляната в двора под ябълките, ядохме кекса и не знаехме какво да правим. Защото имаше толкова много неща да бъдат случени, толкова врати да бъдат отключени, парчета предишен фамилен живот да бъдат съживени, а ние идвахме от шумотевицата на града и бъркотията на собствените си животи, които ни бяха завъртели и поочукали, та сега дори не бяхме сигурни какво искаме да открием тук.

И така, незнаейки какво точно търсим, продължихме да се връщаме в старата дядова къща, на километър от река Дунав. Валяха ни дъждове, беше ни студено, нямахме бойлер, а топлехме вода с електрическа кана. И все чакахме по-добрите времена. И ги случихме.

Изчистихме оджака*, пребоядисахме, пуснахме отново чешмата на двора. И потече малко повече живот. Възстановихме лятната кухня и сега е варосана и със синьо-зелени дървени дограми на малките бакалски прозорчета и прасковени полици, за да крепят паяжините по стените. Ти ми разказа, че тези малки прозорчета са наистина от стара бакалия, която сте имали преди много години, а аз не можех да си представя дали е имало вафли и лимонада, наредени вътре и от кой ли прозорец се е подавало рестото. Истински са тези бакалски витринки - още носят приветливостта на селски магазин за срещи, раздумка и яйца на вересия. Нищо чудно, че дядо ти ги е сложил на постройката, където баба ти е готвела – като погледнеш през тях, все да е вкусно и да ти се дояжда нещо отвътре.

Пред оджака кътчето градина беше буренясало, с изпопадали счупени керемиди от сайванта и ръждясали парчета от прогнили улуци. Ти се вдъхнови и за да ни е хубаво, превърнахме буренясалото ъгълче в градина. В каменна градина. С камъни от реката наблизо. 3 дни и нощи изливахме бетон с градските ни ръце, пренасяхме павета и редихме разноцветни камъни, вграждайки цветя в белия цимент. Смъкнахме си кожата на пръстите, докато я довършим, но ето я сега – нашата изстрадана мозайка с цветя и камъни пред оджака. Тези дни и пейка от палети и направихме, завихме я със стара черга от долапите и сега там е най-хубаво. Да пийнеш кафе сутринта, да разкъсаш някоя и друга мекица, да пълниш буркани със сладко от диви къпини или да рониш чубрица върху вестник с избелели заглавия.

И защото живота си тече, а ние не сме първа младост, засадихме 2 праскови, 2 череши, една кайсия и 3 лози. Оцеля половината от всичко. Поливаме с един дълъг маркуч доматите, краставиците, чушките и тиквите с вода от чешмата. Берем си полски букет и слагаме на масата под ябълките, за да знаят, че ги обичаме. Който минава по пътя, вижда огромния букет на масата в градината и разбира. Букет треви сред тревата. И пием вода от селската чешма, за да знаят телата ни всеки път, че сме дошли тук, до Дунава и да усещат по-силно въздуха, енергията и ритъма. Лудости! Затова и доматите ядем почти веднага от стръка – да сме в синхрон със слънцето и земята. Магии!

И така, скоро ще станат две години откакто за първи път влязохме тук през оградата. 2 години я живеем тази къща - разнасяме прах по стълбите ѝ, ръсим трохи по масите ѝ, чистим и пренареждаме шкафовете ѝ, четем ѝ прашните книги от секциихте, разказваме и мислим за нея. Вече не ни побиват тръпки от паяжините по ъглите. Сега миризмите на старо и призраците от черно-белите снимки ни правят домашен уют и ни чакат всеки път да им отворим вратата, да пуснем някоя и друга муха в стаите и да викнем живота по стълбите.

***

От много години ми се е искало да ме приюти някое село. И днес разбирам как бавно, без да осъзнавам, времето ми е сбъдвало желанието. Подарило ни е къща на километър от виещия се горещ Дунав. В това вилно село, където сега докато пиша, доматите кротко зреят на стръковете, а запечатаните в буркани краставици, стават на зимно мезе в хладните мази. Където дори вятърът почива, скрит зад някоя плевня, да не видят, че му е горещо. И в този ветрен мързел съхнат клонки чубрица, закачени под навесите и хасмите. И червените чушки на наниз си чакат боба за бъдни вечер, провесени на варосаните стени.

Къща в село на края на света.

*оджак - стая с огнище, често в малка пристройка към селските къщи, използвана за готвене

"Стопанката на Господ", аз и баба

Искам да направя магия. От тези...човешките. От тези, с воля и любов. От тези - със старата мъдрост...дето ги нарича.
Четох Розмари и "Стопанката на Господ". Чета я постоянно от няколко дни. Нося я. В чантата. Да е с мен. Като наръчник. Като наръч светлина. Преписвам я. Да ми излезе от ръката. Подарих я. Да я раздам. Да я множа. Да светна на някой. Липсвала ми е тази книга. Сега четох назад какво съм писала. Имало я е там. Лудост!
Миналата седмица някой ме попита:
 - Ти прочете ли книгата?
 - Коя книга?
 - "Стопанката на Господ"
Сепна ме.
Втурнах се да я поръчвам и купувам. И я поръчвах, и си я купих от книжарница. Едната за мен, другата изпратих на баба ми. Ей, тъй. Защото искам да направя магия. Да извикам силата. Броила съм часовете кога ще я получи. Дали ще иска да я чете? Как да я опиша по телефона? Ами, ако не иска - какво ще си помисля - баба ми не вижда магията? Баба ми я е забравила? Баба ми вече не иска да си спомни? Смятала съм - ако я е получила сутринта, и след това е сготвила, и след това е ходила до магазина и сега вече дали е седнала да я чете? Ако е седнала, кое ли точно чете в момента?
Преди 7 години бях писала, че баба ми меси хляба като магьосница и само тя, с нейните ръце и сила прави от содената питка обреден хляб. И сега, когато не знам какъв обред ни трябва, се случи да и изпратя тази книга. Едни билки, увити в бележка с моя почерк и книгата.
Не знам дали ще я събудя.
Но и я дължах тази книга.
Дължа и магията!

Изправил се човекът във Високото.
На Високото, още на Светлото.
Па си проснал душата пред себе си
и на Бога си занараждал:
Искам си, мале, силата!
Искам да си я върна!
Снагата да си изправя!
Да си изправя, мале, и думата!
Да ми трепне, мале, душицата!
Дъхът ми дъх да поеме!
Сенкята си да опера.
Мене си в мене да найдам!

Много е разтоварена тази нощ.
С една птица долу в гората.
Тихо е, защото е след дъжда навън.
Тихо е, защото е след страстите в мен.
Изписах едно кило думи и ми мина.
Дори няма да ги чета повече.
Те са като жена за една вечер.
Вършат работа. 
Изкараха ми бесовете.
Махнаха ми главата.
Вършат работа.

Светът се е променил.
Светът се е променил от последния път, когато съм писала тук.
Много ми хареса интервюто с Герд Леонард отпреди няколко седмици в "Капитал". И все си го премятам през главата и наслагвам в разни ситуации и разговори.
"Всеки, който работи като робот, ще бъде заменен"
"Излизаме от ерата на консуматорството"
"На първо място е умението да можем да учим непрекъснато, да научаваме нови неща и да забравяме други. Това е свързано с човешкото умение да импровизираме, измисляме, създаваме. Продуктивността е за роботите"

Мисля си по темата...
Чета една книга, която стои на рафта от години.
Отписала я бях. Не ми проговаряше. За една селска къща. В едни стари Родопи. За Георги Данаилов, ако чуете, романът му "Къща отвъд света" да прочете. Там всички сме ходили. Някои и черги са с купували.
http://mstoynova.blogspot.bg/2013/01/blog-post.html